Иви Портър има всичко, за което едно обикновено момиче си мечтае: любящ партньор, уютна къща с двор и бяла ограда, забавна група приятели. Единствената уловка? Иви Портър не съществува...

Първо ѝ дават тази самоличност. После локация. Мистериозният шеф господин Смит я снабдява с информация за града и хората в него. Целта е Райън Съмнър. Иви не знае кой всъщност е господин Смит, но знае, че тази задача ще е специална. Няма право на никакви грешки – особено след онова, което се случи последния път. Тогава неочаквано се налага да се изправи срещу ... своята истинска самоличност. 

Авторката на "Първата лъжа печели" Ашли Елстън живее в Северна Луизиана със съпруга и тримата си синове. Работила е като сватбен и портретен фотограф в продължение на десет години.

"Първата лъжа печели" (у нас с логото на издателство "Ера") веднага става бестселър и оглавява класациите на "Ню Йорк Таймс" и "Амазон". Избран е за книжния клуб на Рийз Уидърспуун, а филмовите права са закупени от "Hulu".

Представяме ви откъс:

Започва се с малките неща: допълнителна четка за зъби в стъклената поставка до мивката, няколко чифта дрехи в най-малкото чекмедже, зарядни устройства за телефони от двете страни на леглото. След това малките неща се превръщат в малко по-големи неща: самобръсначки, вода за уста и противозачатъчни хапчета, които се борят за място в аптечката. Въпросът се променя от „Ще дойдеш ли?“ на „Какво да сготвим за вечеря?“.

И колкото и да се страхувах от следващата стъпка, тя беше неизбежна.

Може и да се срещам за първи път с хората, събрани около масата – хора, които Райън познава от детството си, но на никого не му е убягнало, че вече напълно съм се настанила в живота му. Това са дребните щрихи, които една жена внася в дома на мъжа – като например еднаквите декоративни възглавници на дивана или лекия дъх на жасмин, идващ от дифузера на рафта с книги. Щрихи, които всяка друга жена забелязва в момента, в който прекрачи прага на входната врата.

Над осветената от свещи маса се издига глас, за който ме уверяваха, че е „деликатен, но уверен“, заобикаля основната тема и увисва във въздуха пред мен.

– Иви, това е необичайно име.

Обръщам се към Бет, колебаейки се дали да отговоря на въпроса ѝ, който не е точно въпрос.

– Съкратено за Евелин. Кръстена съм на баба си.

Жените се споглеждат една друга, мълчаливо общувайки през масата. Всеки отговор, който давам, се преценява и складира за по-късно обсъждане.

– О, това много ми харесва! – изписква Алисън. – И аз съм кръстена на баба си. Откъде каза, че си?

Не съм го казала и те знаят това. Като хищни птици цяла нощ ще кълват, кълват, кълват, докато получат желания отговор.

– От малък град в Алабама – отговарям.

Преди да успеят да попитат от кой точно малък град в Алабама, Райън сменя темата.

– Алисън, миналата седмица срещнах баба ти пред магазина за хранителни стоки. Държи ли се още?

Беше ми спечелил няколко ценни мига спокойствие, в които Алисън разказва как се справя баба ѝ след смъртта на дядо ѝ. Но няма да мине много време, преди отново да стана център на внимание.

Не е нужно да познавам тези хора, за да знам всичко за тях. Те са от онзи тип, които са тръгнали заедно на детска градина и са запазили тесния си кръг до завършването на гимназията. Напуснали са града в групи по двама и трима, за да учат в колежи, всички на кратък път разстояние оттук. Те всички са членували в женски и мъжки студентски общества с други групи от по двама или трима души със сходен произход само за да се върнат обратно в този малък град в Луизиана и кръгът да се затвори още веднъж. Гръцките букви са заменени с членство в Младежката лига, вечерни партита и голф в събота следобед, стига да не влизат в конфликт с Югоизточната конференция SEC1.

Не ги упреквам, че са такива. Завиждам им. Завиждам им за лекотата, която изпитват в тези ситуации, че знаят какво да очакват и какво се очаква от тях. Завиждам им за елегантността, която следва от факта, че знаят, че всички в този град са ги виждали в най-лошите им моменти и все още ги приемат.

– Как се запознахте? – пита Сара. Вниманието отново е насочено към мен.

Въпросът е съвсем невинен, но въпреки това ме изнервя.

Усмивката на Райън ми подсказва, че е наясно как се чувствам, когато ме питат това, и е готов да отговори вместо мен, но аз отказвам.

Внимателно избърсвам устата си с една от белите кърпи, които купих специално за тази вечеря, и отговарям:

– Помогна ми да сменя спукана гума.

Райън щеше да им разкаже повече, отколкото заслужават да знаят, затова го спрях. Не споменавам, че беше на спирката за камиони в покрайнините на града, където работех в малък бар-ресторант и следях да не остават празни чаши. И не споменавам, че докато те знаят редица съкращения от MBA и MRS2, то аз познавам единствено GED3.
Макар и не нарочно, тези хора, приятелите му, биха ми се обидили за нещо толкова дребно. Дори може и да не забележат, че го правят.

Казах на Райън, че се притеснявам какво ще кажат за мен, щом узнаят, че произходът ми е толкова по-различен от техния. Той ме увери, че не му пука какво мислят другите, но всъщност не е така. Фактът, че се огъна и покани всички тук и прекара седмицата в това, да ми помага с подготовката на менюто точно както трябва, е по-красноречив от шепненията му в тъмното, че му харесва колко съм различна, различна от момичетата, с които е израснал.
Алисън се обръща към Райън и казва:

– Е, колко е удобно да те има човек подръка.

Поглеждам го. Свела съм цялата среща до едно изречение и засега ме е оставил да се размина с толкова.

Докато ме гледа, по лицето му играе лека усмивка, с която ми показва, че аз съм центърът на внимание – поне засега – и е щастлив да се съгласи.

Съпругът на Алисън, Кол, добавя:

– Не бих се изненадал, ако той ти е спукал гумата, само за да ти помогне да я оправиш.

Следва смях около масата и вероятно един лакът в ребрата от жена му, съдейки по начина, по който Кол се придържа отстрани. Райън поклаща глава, докато продължава да ме гледа.

Усмихвам се и се смея – не много силно, нито твърде дълго, – за да покажа, че и аз се забавлявам от мисълта, как Райън би стигнал до подобна крайност, за да се запознаем.
Забавлявам се и при мисълта, че който и да било човек може да наблюдава някой друг как винаги зарежда гориво на една и съща спирка за камиони винаги в четвъртък вечер, след като е прекарал целия ден в офиса си в Източен Тексас. Че предпочита колонките от западната страна на сградата и че погледът му почти винаги се задържа твърде дълго върху всяка жена, изпречила се на пътя му. Особено върху онези, облечени с къси поли. И че същият този човек би обърнал внимание на дребни неща като бейзболна шапка на LSU4 на задната седалка или тениската на някое братство, която се подава изпод бялата му риза, или стикера на кънтри клуба в долния ляв ъгъл на предното стъкло, за да се увери, че ще имат за какво да си говорят, когато се срещнат следващия път. Че някой ей така би забил пирон в един от клапаните, докато въздухът излезе навън.

Имам предвид, че е забавно да вярваш как един човек би положил толкова усилия просто за да се срещне с друг.

– Справих се отлично – казвам аз, докато потапям последната чиния в пълната със сапунена вода мивка. Райън се приближава към мен зад гърба ми, ръцете му леко докосват бедрата ми, докато обгръща кръста ми. Той опира брадичка на рамото ми и докосва с устни онова място от шията ми по начин, който знае, че обожавам.

– Те са влюбени в теб – прошепва той.

Не са влюбени в мен. Само задоволих първата вълна любопитство. И предполагам, че още преди първата кола да излезе от алеята пред къщата, всяка от жените, седнала до шофьора, е преравяла съобщенията в груповия чат, разнищвала е всеки аспект на вечерта и е претърсвала социалните мрежи, опитвайки се да разбере коя точно съм аз и от кой малък град в Алабама идвам.

– Рей току-що ми изпрати съобщение. Сара иска номера ти, за да те покани на обяд следващата седмица.

Това стана по-бързо, отколкото си представях. Предполагам, че втората вълна от любопитство към мен е настъпила, подхранена от откритието, че всички търсения са довели само до минимума информация, и сега са жадни за още.

– Изпратих му го. Надявам се, че няма проблем – казва Райън.

Завъртам се с лице към него, а ръцете ми се плъзват по гърдите му, докато обгръщат лицето му.

– Разбира се. Те са ти приятели. Надявам се да станат и мои приятели.

Така че сега предстои обяд, на който въпросите ще са по-директни, защото Райън няма да присъства, за да се увери, че няма да бъдат.

Застанала на палци, го придърпвам към себе си, докато устните ми са на сантиметри от неговите. И двамата обичаме този момент, очакването, когато дишането ни се слива, а кафявите ми очи се взират в неговите сини. Близо сме, но не достатъчно близо. Ръцете му се плъзгат под подгъва на ризата ми нагоре по меката кожа на кръста ми, докато моите се движат нагоре по тила му, а пръстите ми се вплитат в тъмната му коса. Сега косата на Райън е по-дълга отколкото когато се срещнахме за първи път, когато започнах да го наблюдавам. Казах му, че ми харесва така. Че ми харесва да имам нещо, за което да се държа, така че той спря да я подстригва. Мога да кажа, че приятелите му останаха изненадани, когато го видяха, защото от собствените си проучвания из социалните мрежи видях, че косата му никога не е стигала до яката му. После погледнаха мен и можах да прочета въпросите в очите им. Защо се е променил Райън? Заради това момиче ли е?

Плъзва ръцете си още по-надолу, хваща бедрата ми под късата ми пола и ме повдига нагоре, така че краката ми се увиват около него.

– Ще останеш ли? – прошепва той, въпреки че сме единствените хора в къщата. Задава ми този въпрос всяка вечер.

– Да – отговарям му, шепнейки. Отговорът ми винаги е един и същ.

Устата на Райън е съвсем леко над моята, но помежду ни все още има малко разстояние. Лицето му излиза от фокуса ми. Въпреки че това ме измъчва, го изчаквам да скъси напълно разстоянието помежду ни.

– Не искам да питам повече. Искам да знам, че ще си тук всяка нощ, защото това е и твоят дом. Ще го направиш ли? Нека това стане и твой дом.

Заравям пръстите си по-дълбоко в косата му и сключвам краката си по-плътно около него.

– Не мислех, че някога ще попиташ.

Усещам усмивката му върху устните си. Той ме целува, докато ме носи през кухнята по коридора към спалнята.

Нашата спалня.