По време на рутинна аутопсия д-р Каролин Хоув открива озадачаващи несъответствия. Очевидно е, че жертвата е загинала в пътен инцидент. Но резултатите показват нещо съвсем различно и толкова тревожно, че тя се обажда на детектив Робърт Хънтър от отдел „Свръхтежки убийства“.

Никой не подозира, че откритието на д-р Хоув е само върхът на айсберга и ще отведе Хънтър и Гарсия по следите на хитър и потаен убиец, за чието съществуване никой дори не подозира. Убиец, който винаги е действал под радара, умело прикривайки всяко зловещо убийство като инцидент…

Той няма да спре – освен ако Хънтър и Гарсия не успеят да стигнат до него. Но как да разследваш, когато няма жертви, няма местопрестъпление, няма мотив?

Как да спреш убиец, чието съществуване никой не може да докаже?

Крис Картър освен даровит писател, е и умел познавач на човешката психика и престъпна природа. Той е автор на редица бестселъри, покорили почитателите на трилър жанра по целия свят. Представяме ви откъс от новия му роман "Възмездие", издателство "Ера".

Трийсет и два дни по-късно

Кабинетът на отдел „Свръхтежки убийства“ се намираше в далечния край на етажа на отдел „Обири и убийства“ в известната административна сграда на Главното управление на полицията в центъра на Лос Анджелис. Въпреки че се наричаше „отдел“, „Свръхтежки убийства“ се състоеше само от двама детективи: Робърт Хънтър, шефа на отдела, и партньора му Карлос Гарсия. Двамата се готвеха да излязат от кабинета си, когато на вратата се появи капитан Барбара Блейк, шефката на отдел „Убийства“.

– Отивате ли някъде? – попита тя.

Дългата ѝ смолисточерна коса беше прибрана в елегантен кок, закрепен с две метални пръчици. Беше облечена с бяла копринена блуза, запасана в добре ушита, тясна тъмносиня пола. Обувките ѝ на нисък ток бяха черни и лъснати, със сребрист детайл на носа.

– Отиваме да си вземем нещо за обяд – отвърна Гарсия и инстинктивно погледна часовника си. Беше два и петнайсет следобед. – Защо, капитане? Какво има? – попита той, като бързо забеляза жълтата папка, която носеше Блейк. Разследванията, разпределени за отдел „Свръхтежки убийства“, обикновено пристигаха в черна или тъмносива папка.

– Искам вие двамата да видите нещо – отговори капитанът, влезе в кабинета и затвори вратата след себе си.

– Разбира се – каза Хънтър и стана да я посрещне. – Какво е това?

– Доклад от аутопсия – обясни капитан Блейк и им даде по едно копие.

– С кой случай е свързан? – попита Хънтър.

– За момента с пътнотранспортно произшествие – отговори Барбара.

Хънтър и Гарсия я погледнаха намръщено.

– Преди четиресет и пет минути – поясни капитанът – ми се обади доктор Каролин Хоув. Тя току-що беше приключила с аутопсията на някой си Шон Даниълс, на четиресет и шест години, жител на Ломита. Трупът му е бил открит встрани от Лейк Хюс Роуд в планината Сиера Пелона. Предполага се, че е бил блъснат от превозно средство и шофьорът е избягал.

– Блъснал го е и е избягал? – попита Гарсия и разгърна доклада.

Хънтър направи същото.

– Предполага се – наблегна капитан Блейк и кимна към папките в ръцете им. – Прегледайте доклада и ми кажете какво мислите.

– Ами щом главната съдебна лекарка на окръг Лос Анджелис се обажда на капитана на отдел „Обири и убийства“ на лосанджелиската полиция, че има предполагаем блъснат човек и шофьорът е избягал от местопрестъплението, тогава явно нещо я е смутило при аутопсията – каза Гарсия още преди да започне да чете доклада.

Капитан Блейк вдигна ръце в знак, че се предава.

– Както казах, прегледайте го и ми кажете какво мислите. – Тя придърпа стол пред бюрото на Хънтър и седна.

Гарсия ококори очи.

– Веднага ли?

Мълчание.

– Но обядът...

Барбара се облегна назад на стола, кръстоса крака, спокойно сложи ръце на коленете си и погледна остро Гарсия.

– Очевидно може да почака – довърши той изречението си и се подпря на ръба на бюрото. Тонът му не беше изпълнен с ентусиазъм.

Хънтър вече четеше доклада, който започваше с формуляр за възникнало пътнотранспортно произшествие на лосанджелиската Пътна полиция на долината Сан Фернандо.
Трупът беше открит преди четири дни, в ранните часове на утрото, от Маркъс Стамфорд и сина му Джулиан. Те пътували с колата по Лейк Хюс Роуд към любимото си място за риболов на езерото Кастаик. Около пет и десет сутринта, на сто и петдесет метра от входа на местната църква, в северна посока, бащата и синът забелязали нещо, което приличало на тяло. Лежало встрани от пътя, и не приличало на животно. Разтревожен, господин Стамфорд спрял колата и отишъл да види какво е. И тогава открил безжизненото тяло на мъж в зряла възраст, който, изглежда, бил прегазен от превозно средство. После господин Стамфорд се обадил на 911.

На местопроизшествието първи пристигнали служителите на Шерифския отдел на окръг Лос Анджелис, бързо последвани от линейка и детектив Уилям Шарп от Пътното управление на лосанджелиската полиция на долината Сан Фернандо.

Хънтър прелисти страница на доклада и се вгледа в снимките на местопроизшествието. Те бяха общо двайсет и шест. Първите осем бяха на трупа отблизо, заснет от различни ъгли. Следващите дванайсет показваха детайлно тежките наранявания на тялото. Имаше открита фрактура на дясната китка и друга на десния пищял, където костта дори стърчеше през плата на черния панталон на жертвата. Лявото рамо и ключицата бяха видимо разместени и счупени и имаше разкъсвания на лицето, главата, ръцете и краката и на места кожата беше остъргана.

Последните шест снимки показваха шосето, като бяха фокусирани главно върху следите от гуми, които ясно се виждаха по асфалта. Бяха четири и всичките се открояваха ясно. Това, както и разстоянието между следите от предните и задните гуми, показваше, че превозното средство, което е блъснало Шон Даниълс, със сигурност е било пикап с двойна предавка. Едната снимка беше на спирачния път. Следите от предните гуми бяха дълги сто и четиресет сантиметра, а от задните – само няколко сантиметра по-къси.

Според детектив Шарп положението на трупа и разстоянието между следите от гуми отговаряха на злополука, при която е бил блъснат човек, а шофьорът е избягал. Освен това превозното средство се е движело със скорост между шейсет и пет и осемдесет километра в час. Съдейки по следите, спирачките са били задействани само част от секундата преди фаталния сблъсък, което означаваше, че шофьорът на пикапа е видял пешеходеца твърде късно. При удара жертвата била хвърлена върху капака на пикапа, блъснала се в предното стъкло, излетяла напред и надясно и паднала на пътя.

– Първият ми въпрос е – каза Гарсия, докато прелистваше доклада напред-назад, – какво е правела жертвата в планината по това време сутринта?

– Риболов може би? – предположи капитан Блейк. – Туризъм?

– Човек би си го помислил, нали? – продължи Гарсия. – Но никъде в доклада не се споменава, нито на снимките се вижда нещо, намерено край пътя – няма раница, чанта, кутии, въдица... нищо. – Той повдигна рамене. – Да, около мястото, където е бил открит трупът, има няколко места за риболов – близо до зоната за пикник. Но дори той да е бил там, за да се разхожда, да лови риба или да си прави хубав пикник в тъмнината, защо е пресичал пътя? Искам да кажа, че зоните за пикник и местата за риболов са доста далеч от Лейк Хюс Роуд.

– Хубав въпрос – съгласи се капитан Блейк.

– Комбито му е било намерено паркирано на черен път, не много далеч от мястото, където е бил открит трупът – отбеляза Хънтър, четейки от доклада. – Не пише нищо за кошница за пикник, чанта, раница, въдица... нищо.

– А намерен ли е мобилният му телефон? – попита Гарсия.

Хънтър прелисти доклада.

– Не се споменава за телефон, затова вероятно не.

– Тогава каква е теорията? – попита Гарсия. – Човекът кара до там, паркира колата си, отива да се разходи и го блъска пикап, който после избягва от местопроизшествието? – Той повдигна вежди и погледна капитан Блейк.

– Самоубийство? – предположи тя, но в тона ѝ не прозвуча убеденост.

– Не. – Гарсия поклати глава, Хънтър също. – Той е живял в Ломита, капитане. Ако планът е бил да се самоубие, като изскочи пред идваща кола, тогава защо да кара чак до някакъв тих път в планина Сиера Пелона, когато съвсем близо до него е свръхоживената магистрала „Пасифик Коуст“? Това не е самоубийство. А ако е било, със сигурност не е било планирано.

Барбара се съгласи, като кимна.

– Исках само да се уверя, че сме прегледали всички вероятности...

– Преди да предположим убийство – прекъсна я Хънтър, очаквайки накъде бие капитанът.

Блейк изви леко глава наляво и повдигна съвършено оформените си вежди към двамата детективи.

– Моля, продължете да четете.

Хънтър и Гарсия преминаха към доклада от аутопсията. В него доктор Каролин Хоув потвърждаваше, че повечето наранявания на тялото, особено откритите фрактури на дясната китка и долната част на десния крак, приличат на получени след удар от превозно средство, движещо се с висока скорост.

Хънтър спря за момент и после бързо се върна на снимките на трупа на местопроизшествието. Едната беше направена от разстояние и се виждаха тялото и четирите следи от спирачния път на пикапа. Нещо в това изображение накара мозъка му да заработи по-бързо, но мисловният му процес беше прекъснат от Гарсия, който беше прескочил до последната страница на доклада, за да види каква е причината за смъртта.

– Какво? Вярно ли е това?

Той стрелна очи към капитан Блейк.

– Причината за смъртта ли? – попита тя.

Гарсия кимна.

– Доктор Хоув е сто процента сигурна – потвърди Барбара.

Хънтър отгърна на последната страница и затаи дъх.

– Хипотермия? – Думата беше изпълнена със съмнение. – Твърдиш, че той е премръзнал до смърт?

– Не аз – отвърна капитан Блейк. – Пише го в доклада.

– В Калифорния? – учуди се Гарсия. – През юни? Навън е двайсет и три градуса.

Барбара видя, че в очите на Хънтър блесна искра. Той погледна партньора си.

Гарсия познаваше много добре този поглед. Повдигна рамене.

– Знаеш, че обожавам мистериите.

Без да пророни нито дума повече, капитан Блейк стана и излезе от кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“.

Не взе папките.