Не знам дали “Величие” е американски проект, целящ да подкопае подкрепата за “Възраждане”, както твърди Костадин Костадинов. Ето какво обаче бих написал в доклада си до Държавния департамент, ако бях американски дипломат в София.

“Неочакваният успех” на “Величие” е централна тема за българските медии и анализатори, след като тази популистка група, водена от бивш служител на сигурността, прескочи 4-процентовата бариера и влезе в избрания на 9 юни български парламент.

Не бих говорил за “успех”, а по-скоро за шанс, от който лидерите на “Величие” сръчно се възползваха. Тяхната партия не се изкачи до властта, а властта падна до нея, “падна ѝ”, както гласи разговорният български израз.

При по-висока избирателна активност “Величие” би била една от многото екзотични и маргинални групи под 4-те процента. Но ако близо 70 на сто от българските избиратели отказаха да гласуват, това означава, че властта буквално се търкаля по улицата и всеки по-сръчен би могъл да си отчупи парченце от нея.

Точно това направи “Величие”. Днес можем да предвидим, че при нови предсрочни избори и още по-ниска избирателна активност шансът на “Величие” и подобни групи да чупят повече и по-големи парчета от властта ще расте.

Рано е да се каже дали това би застрашило демокрацията и би променило курса на страната. България е членка на ЕС и НАТО и те имат мощни икономически и политически лостове за въздействие върху нейните правителства, независимо кои са те. Но повече “Величие” в българската политика несъмнено би изолирало страната в ЕС и би я пратило като начало в групата на Унгария и Словакия.

В какво “Величие” се оказаха сръчни?

Преди всичко - в комуникацията си. Те използваха ефикасно новите медии (главно YouTube) не само за да достигнат до повече хора, но и да подчертаят своята алтернативност. Те не бяха в традиционните политически тв шоута и предизборни студия, свързвани със статуквото. Със самата си трибуна те внушаваха, че са различни, че носят промяна, т.е. това, за което мнозинството от българите са жадни.

На второ място “Величие” точно калибрира посланието си. В основата си то е класическото популистко послание за добрия народ и лошия елит и за доброто мнозинство и лошите малцинства. То е консервативното и националистическо послание, доказало при “Възраждане” ефективността си сред губещите от статуквото не само у нас, но и в Европа.

Новото в него при “Величие” е, че е изчистено от спорните му и уязвими елементи. “Възраждане” си спечели етикета на прокремълска партия. Той ограничава избирателите ѝ до една забележима, но все пак (ако вярваме на социолозите) малцинствена и изолирана група от населението. Освен това посланията на “Възраждане” (особено за излизането от НАТО) изглежда се оказаха твърде радикални за преобладаващите умереност и здрав разум сред българите.

“Величие” де-радикализира посланията на “Възраждане”. То разшири адресата си, съсредоточавайки се върху вътрешни теми и прагматично ориентирани избиратели. Да, в ЕС управляват бюрократи и гейове, но какво ни пречат, ако дават пари? Да, в НАТО са империалисти и военолюбци, но какво ни пука, ако безплатно ни пазят? За къде сме със сегашната ни армия?

“Величие” се обърна към българите, които мислят “за края на месеца, а не за края на света” (по сполучливия израз на Еманюел Макрон). Тези хора са мнозинство не само в национален, но и в европейски план. “Величие” им предложи да ги освободи от тежестта и болката на ценностния избор, който неща като Зелената сделка, Истанбулската конвенция и евроатлантизмът предполагат.

То загърби малцинствените и сравнително добре осигурени градски интелектуалци и бели яки и ценностните им избори и се обърна към преобладаващото (и в градове, и в села, и сред неуки, и сред образовани, и сред стари, и сред млади) еснафско мнозинство, обзето преди всичко от битовия си интерес.

“Величие” им каза: Можем да останем такива каквито сме си духом, докато само тялом останем в по-удобния и по-сигурен Запад. Живей си в уютната Европа и пак обичай Русия, ако толкова искаш. То им предложи The Bulgarian Way - политическа промяна без културни последствия. Т.е. плавен преход с достойнство и без излишни напъни и страдания.

“Величие” избута настрана трудния и разделящ въпрос за Украйна и им предложи нов, много по-близък до всекидневието им дневен ред - доходите и корупцията. Това са главните две неща, които потискат загрижения за края на месеца човек. Те го потискат, защото не му дават да види бъдещето си.

А както пише мъдрецът Хосе Ортега и Гасет:

“Бъдещето е главният първостепенен орган на човешкия живот. Животът е действие, насочено към бъдещето. Всеки един от нас е най-вече и преди всичко бъдеще... Всичко останало, настояще и минало, възникват у човека с оглед на предстоящото. Оттам и фактът, че нищо по-лошо не може да сполети хората и или техния народ от това да понесат ампутация на този жизнен орган, който е бъдещето. То мобилизира нашето същество, дисциплинира ни, създава морала ни. Без бъдеще както човекът, така и народът се деморализират, губят чувство на достойнство."

И като стана дума за достойнство, е редно да отбележим, че то е чувство, което има всяко човешко същество. Наранеността му у българина отразява името на партията, макар и да звучи грандомански. Името е бунт срещу положението на втора ръка европеец - по-беден, гурбетчия, подпомаган, наблюдаван, поучаван, санкциониран, вечно кандидатстващ за одобрение и приемане някъде на фона на славната си 1300-годишна история. Затова добрите резултати на “Величие” сред българите в чужбина не са изненада.

Всички хора, независимо от социалния им статус, искат да ги уважават. Това май позабравиха някои от главните парламентарните партии у нас - особено главните губещи от изборите. На българина му дойде до гуша от политици, които идват да го реформират, култивират, образоват, поучават и водят нанякъде. Той легитимно очаква най-сетне политици, които да му служат. “Величие” се възползва и от това.

На трето място, “Величие” прояви сръчност в езика си. То общуваше с избирателите на достъпен и разговорен български. Това не беше езикът на някой от “балоните” - академичен, административен, бизнес, експертен или брюкселски - които отчуждават. Това беше езикът на всекидневието, който създава близост, а оттам - и доверие.

И тук партия “Величие” не е сама сред популистите. Да си спомним за кампанията за “Брекзит”, почиваща изцяло върху лъжи, но разбираемо и убедително разказани лъжи, изчистени от омразна фразеология. Те победиха точно както в есето за политическата лъжа на Джонатан Суифт от 1710 година: “Лъжата лети, а истината куца след нея…”

Разбира се, цялата сръчност на “Величие” е предизборна. Предстои ѝ тестът на истинския живот. А в него трудните въпроси и избори не могат да се заобикалят. Особено по теми като Украйна. И там The Bulgarian Way няма винаги да работи. Ценностният избор и културната промяна могат да бъдат отлагани, но не и избягвани - вечно и без екзистенциални последствия.