Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов. 

Върху путинската Русия падна ледената черна нощ на самодържавието. Вече на практика неприкрито с нищо. Декорите на парламентаризма и демократичните начала се разхвърчават на ураганния вятър като стари афиши. Отдавна е време да се живее поновому, в крак с мрака. Всичко потъна в мрак. Но не и за царя. За Путин и обкръжението му това е слънчевото пладне на самодържавието. Жежко пладне.

Какво да се прави? Ами да се играят хорà. Да се възпява царят, великите му дела, противопоставянето му на сатанизма на Запада, искреното му желание да освободи Украйна от „неонацизма“ и някъде в дълбините на душата си да знае, че едва ли не всеки момент ще дойде Ялта 2. И като бутилка водка светът ще се подели между трима: Китай, Русия и Америка. Всичко върви натам. Кремълските елити ръкопляскат на царя. Политическата опозиция е разгромена – кой в гроба, кой в затвора, кой в емиграция.

Но нима това е нещо ново за Русия – пладне и тъмна нощ едновременно? По-скоро е историческа закономерност, преминаваща в историческо проклятие. А народът? Народът е навикнал на вечния царизъм и в стремежа си да оцелее се е вкопчил и се слага на властта било поради глупост, било поради заблудата, разпространявана от медиите, или просто защото е хитър. Имаме петнайсетина процента повече или по-малко европейско население, главно в големите градове, като се почне от Москва, и петнайсет процента поклонници на култа към силата и свирепото самодържавие, на сталинизма и опричнината на Иван Грозни. Всички останали са „плебс“ и по навик обясняват, че „горе“ знаели най-добре, само, моля ви се, хайде по-малко наши синове и бащи да умират в тази война.

Тази война като двигател на самодържавническия прогрес продължава вече трета година,  предвещавайки впрочем съвсем скорошни срокове пред поредното самодържавие и неговото рухване; преди да приключи обаче последното действие на самодържавническата обаче, тя, както си мисля, провежда и последната схватка и разправа с културата.

Това го знаем от залеза на Николай Първи, който, след като се разправя с декабристите, се заема с културата, цензурира Пушкин, обявява най-умния човек в Русия – философа Пьотър Чаадаев, за луд и след европейските вълнения през 1848 година, обзет от страх, започва да громи университетите, като им отнема правото на самостоятелност. По времето на Сталин след победоносната война разгромяват двама велики автори – поетесата Ана Ахматова и майстора на хумористичната проза Михаил Зошченко. След това диктаторът решава всички съветски евреи да бъдат изселени в Сибир,  обявява кремълските лекари за убийци, решават да ги кастрират, но слава богу, не успяват – Сталин умира.

Днес, след разгрома на политическите противници на самодържавието, независимата култура става обект на яростни атаки. Току-що свърши делото – при това във военен съд! – срещу двама творци в руския театър, Женя Беркович и Светлана Петрийчук. Обвиниха ги в пропаганда на тероризъм и радикален феминизъм и им дадоха по шест години в днешния ГУЛАГ. На много поклонници на съвременната руска култура им секна дъхът и им се сви сърцето, направо се разплакаха. Присъдата е жестока, безмилостна и очевидна още от самото начало – никакви протести, никакви адвокати, никой не можеше да направи нищо. Присъдата дойде отгоре, падна като огромен камък и затисна всички с показната си същина, която заплашва всички и в частност всеки творец в страната.

Всъщност за какво съдиха драматурга Светлана и режисьорката Женя, които още преди войната поставиха в Москва спектакъла „Финист ясният сокол“?

След присъдата внимателно прочетох пиесата и в нея няма никакво оправдание на тероризма и всъщност изобщо не може да има. Тези две свободолюбиви авторки изпитват отвращение към всички форми на тероризъм. Това е пиеса за кризата на съвременния морал, когато в търсене на истинската любов младите рускини се озовават в капана на радикални терористични организации. Искат да намерят идеалния мъж, изпълнените със сила и религиозна вяра герои – и намират мръсници. Покрусата на героинята в пиесата (не на автора!), събрана само в една фраза, по повод моралните полукачества на руските „мъже“, предизвика изблик на бяс от страна на кремълските властници.

Но въпросът изобщо не е в тази добре написана (браво, Света!) пиеса, която малко напомня по стил на романа с отстъпления и игра на въображението „Берлин – Александерплац“ на Алфред Дьоблин. Характерното в този съдебен процес не беше само затъмненият свидетел на обвинението по аудиовръзка „Никита“ с променен компютърно глас (страхувал се от преследване – тъпа игра на правосъдието) и някакъв сияещ от самодоволство драматург от Нижни Новгород, обявил се за „народен патриот“. Такива патриоти на най-различна възраст и с най-различни творчески възможности, откакто започна войната с Украйна, с лопата да ги ринеш. Дойде така нареченият „черен час“ на руската култура и нейния разпад: на мястото на заминалите в културата дойдоха хора с путинските представи за добро и зло.

Особеното в съдебния процес, неговата, така да се каже, уникалност, е в друго: двете млади жени не бяха съдени за пиесата, тоест зад измисленото им обвинение се виждаше реалната жажда за мъст. Идваща някъде отгоре, много отгоре, замаскирана, но очевидна. Стиснати зъби, налети с кръв очи. Тази високопоставена мъст се е родила по съвсем друга причина.

Познавам Женя Беркович като театрален режисьор вече от доста години. Тя постави в московския театър „Гогол Център“, оглавяван от още един низвергнат днес режисьор, Кирил Серебренников, спектакъл по моя роман „Руската красавица“. Говоря и като автор на романа, и като обикновен зрител, постановката беше наистина гениална, съединяваше традициите на руския реалистичен театър с най-новите тенденции на световното драматично изкуство. Зрителите се смееха, плачеха, ахкаха и замираха от емоции. Спектакълът стана най-дълго играната постановка на театъра, игра се много години – докато властите не разгромиха театъра.

Ако погледнем Женя като силна, ярка личност, тя е точно антипод на Путин. Винаги устремена към безстрашното търсене на нещо ново, отворена за всички възможни форми на експеримент, горда, непреклонна, иронична и насмешлива, от време на време хаплива и високомерна, тя стана и ще остане символ на творческата Русия на нашето време, ще влезе в учебниците. Ако Pussy Riots се прочуха със скандалната си проява в църквата, за която мненията може да са най-различни, Женя се прочу не с един единичен  акт, а с цяла каскада творчески актове в изкуството.

Сред тях особено се откроява стихотворението й вече от времето на войната за дядото, който като видение идва при внук си Сергей и го моли да не го превръща в пропаганда на войната. Това стихотворение е в разрез с общата тенденция да се обедини войната от 1941–1945 година срещу нацизма с войната срещу украинските „неонацисти“ днес. Случайно или не, но името на внука Серьожа се оказва името на най-големия потисник на независимата култура днес Сергей Новиков, бивш либерал, поставен на висок пост в администрацията на президента и станал „людоед“ (според мнението на опозицията в чужбина). Както и да е, но стихотворението се превърна в един вид молитва за спасение на душите както на внука, така и на дядото. Написано разговорно, дори с жаргон, но леко и четивно, то стана шампион в интернет.

Според логиката на висшата власт такова стихотворение не може да бъде простено, да осъдиш човек за такова стихотворение  обаче също е невъзможно: ще му направиш реклама. А ето още едно още по-“провокационно“ стихотворение на Женя, което буквално взриви лагера на патриотите:

Летят мобилизирани

войничета над нас.

Под тях – гробове зинали,

нагоре – студ и мраз.

 

Лайна и леш отдолу им,

нагоре – пустота.

Ах, да не бяха толкова

единни те с властта!...

 

Да бяха се простреляли,

или отишли в плен,

не биха тъй летели те

над планини от тлен.

 

Да бяха крачка сторили

и смлели ЧВК* –

с голямата история

те в крак да са сега.

 

Да бяха автоматите

обърнали назад

и Него в ада пратили

със цялата му рат…

 

Да бяха с мир пътували

и в къщи подир път

жените си целували…

А те летят, летят…

                                               (Превод Георги Борисов)

Стоп! Тук се появява един заплашителен знак: череп и кости. Тук си спомняме Борис Немцов, който по украинската телевизия нарече Путин „откачалка“ и за това най-вероятно го убиха. Обаче какво да се прави с Беркович? Да се намери друга причина да я приберат. Между впрочем, как се отнесе самият Путин към арестуването на двете жени? Изказа се в смисъл, че не знае нищо за това, не че би могло въпросът да се реши някак другояче (очевидно без арестуване и съд). Имаше надежди след изказването му, защитниците на обвиняемите отначало решиха да не вдигат скандал и кротичко да се договорят с Кремъл, но чекистът си е чекист, той е невидим, но вездесъщ.

И ето тук намериха тъпия повод, пиесата „Финист ясният сокол“, която преди войната получи държавна дотация и високи театрални награди. От една страна – как да съдиш за това? Но отмъщението е по-силно от разума. И изправиха Женя пред съда. Света обаче – тя няма нищо общо. Но хайде и нея. И на нея шест години. За какво? Ами да не е била с Женя! В крайна сметка Беркович и Петрийчук можеше и да не ги изправят пред съда – всичко беше предопределено предварително от висшите инстанции.

След присъдата в Русия и в чужбина интелигенцията започна да сравнява днешните времена със съветските и да настоява, че сега е още по-лошо отпреди, че линчуват културата. Това, разбира се, са емоции. Културата е пострадала предостатъчно още по съветско време! По времето на Големия терор разстрелват писатели и драматурзи, по времето на Хрушчов тормозят Пастернак за „Доктор Живаго“ и за Нобеловата награда за литература. По времето на Брежнев публикувалите на запад Синявски и Даниел са вкарани в затвора. После дойде скандалът с Бродски, този изселен заради „тунеядство“ поет – пак го съдиха заради поезията му, а го осъдиха за друго.

Тук искам да напомня, че и ранният Путин, когото Западът буквално целуваше и по двете бузи, не се отличаваше с особена любов към свободното творчество. Още през 2002 година трима писатели, Владимир Сорокин, Виктор Пелевин и аз, фактически бяхме обявени за врагове на руската култура, но тогава писателите още не ги прибираха, а само ги оплюваха. Макар и не само. Помня как в Москва пропутинското младежко движение „Да вървим заедно“ вдигна трийсет шатри с развяващи се флагове на многобройната им организация и в тези шатри срещу върнатите наши книги можеха да получават книгите на „добри“ автори. На книги се слагаше печат „Да се върне на автора“ и ги носеха пред жилищата ни.

Нощта на самодържавието настъпваше постепенно и е свързана с чувството на нарастващо удивление у независимите журналисти, опозиционерите и изобщо интелигенцията. Удивлението растеше и растеше, режимът се втърдяваше. Дори и сега обаче, признавам, не очаквах толкова жестока присъда. Шест години за същата тази Беркович, която  е взела под крилото си малолетни деца и се грижи за тях и за възпитанието им, която е пълна с творчески и семейни планове – всичко това някак си не се връзва с най-елементарните наченки на човеколюбието. Дошло е време обаче да не се учудваме на нищо. Достатъчно е да погледнем към Украйна. Разрушения и смърт из цялата страна. Колко ли години ще заздравяват раните на омразата? Едни казват петнайсет, други – никога.

Ако погледнем въртящото се колело на руската история, очевидно в някакъв неясен засега момент ще има някаква пауза и може би Женя и Света ще излязат на свобода (заедно с други политически затворници), когато войната свърши. Руската история обича да редува дългите периоди на самодържавие с кратки размразявания, когато текат не сълзите на семействата на осъдените, а потоците топящ се лед на тоталитаризма. Но ако преди размразяването е идвало и идваше, когато страната е съхранявала вътрешните огнища на моралната си съпротива, на многозначително мълчание, то с отдалечаването от моралните устои на предреволюционните и запазилите се до известна степен и в съветските времена понятия за чест, на какво може да разчита новото размразяване, какви ще са новостите в културата и новите морални промени? Дали колелото няма да спре въобще? И какво ще дойде тогава след този мрак?

Надяваме се на по-добро, но къде да го намерим това „по-добро“? Наистина коварен въпрос.

*Частна военна компания, тук авторът явно има предвид „Вагнер“. – Б. пр.