Кармен Санчес е специален агент и винаги следва правилата. Но когато нападат сестра ѝ и става ясно, че атаката е свързана с поредица от убийства в Южна Калифорния, Санчез трябва да действа по-решително, за да спре безмилостния извършител.

На помощ идва професор Джейк Херън, гениален и ексцентричен експерт по сигурността. Двамата имат сложно минало, но трябва да работят заедно, за да заловят убиеца, който няма ясен мотив и не отговаря на класическите криминални профили.

Единствената следа? Една татуировка и особена мания, които дават на този смразяващо ефективен тактик прякора Паяка.

Кармен и Джейк се надпреварват с времето да разгадаят следващия му ход и да спасят набелязаните му жертви. Но паяжината, в която попадат, е много по-заплетена и зловеща, отколкото са предполагали...

Джефри Дивър е автор на множество бестселъри, продадени в тираж от над 50 милиона екземпляра, сред които са „Ключаря“, „Колекционерът на кости“, „Композитора“, „Ръката на Часовникаря“.

Изабела Малдонадо е бестселърова авторка, преведена на 24 езика. Завършила е Националната академия на ФБР и е била капитан, а по-късно командир в полицейското управление на окръг Феърфакс. По най-известната ѝ поредица за специален агент Нина Герера се снима филм с Дженифър Лопес.

Представяме ви откъс от "Убийствено близо", издателство "Ера":

Специален агент Кармен Санчес не можеше да се прицели точно през мръсния прозорец.

Пистолетът ѝ калибър 40 „Зиг Зауер“ P229R беше достатъчно добър – както и тя самата – но стъклото щеше да деформира куршума достатъчно, за да изпрати изстрелите кой знае къде и потенциално да рани или да убие някого от заложниците.

– Знам какво си мислиш, Санчес – каза лейтенантът от Калифорнийския пътен патрул през слушалката в ухото ѝ. – И най-добре да не го правиш, по дяволите. – Последва кратко мълчание. – Такива изстрели са за снайперисти с оптични мерници и дълги пушки.

Но снайперистът, оптичният мерник и пушките все още не бяха дошли на мястото, а заложниците бяха в опасност сега. Джейсън Пауъл в момента се беше затворил в разнебитен миникомплекс в град Арио в пустинята Мохаве. Беше притиснат в ъгъла, отчаян, въоръжен и психически нестабилен.

Кармен беше дошла на мястото преди десет минути. Беше прибрала назад дългата си черна коса, за да не ѝ пречи да се прицелва, и се бе огледала внимателно наоколо.

Обикновено агент от Департамента по вътрешна сигурност (ДВС) нямаше да е сред първите пристигнали при такава ситуация по средата на нищото, но когато се получи повикването за подкрепление от шефа на полицията в Арио с информацията, че са го видели там, тя вървеше по следите на Пауъл от два дни. Беше се отклонила, бе изпреварила кавалерията с половин час и бе разузнала наоколо.

Калифорнийският пътен патрул тъкмо се организираше и лейтенант Кевин Олбрайт, който беше начело на офиса в района на пустинята Мохаве, бе поел командването като водещ полицай на мястото на инцидента. Обаче Кармен беше специален агент, назначена към Департамента по вътрешна сигурност. Федерален агент от ДВС не беше под командването на лейтенант Олбрайт, факт, който, изглежда, го дразнеше сериозно.

– И си прекалено близо – добави Олбрайт и острите му думи се чуха силно в слушалките ѝ. – Пауъл има дяволски много желязо вътре. М-четворки, глокове, 45-калиброви автоматични колтове. Ако те рани, ще трябва да рискувам живота на хората си, за да те измъкват от там.

Олбрайт и няколко полицаи от Калифорнийския пътен патрул бяха организирали команден пост на около петдесет метра по-назад. Лейтенантът оглеждаше сцената – и самата Кармен – през скъп бинокъл.

Тя беше тази, която бе уведомила Грегъри Смитс, полицейския шеф в Арио, за Пауъл и оръжията му, а след това бе заела позиция зад рушаща се циментова стена на петнайсет метра от комплекса. Очевидно Смитс бе информирал Олбрайт, когато бе пристигнал, и сега лейтенантът повтаряше същата информация, която тя вече бе дала на Смитс.

– И кашон С-4, семтекс и други бризантни експлозиви – добави Кармен. – Той е гений с експлозивите.

Точно думите ѝ от по-рано към Смитс, които той несъмнено е използвал, когато е информирал Олбрайт.

Коментарът ѝ, който целеше да притъпи арогантността на Олбрайт, беше посрещнат с няколко избрани ругатни, които ѝ показаха, че той е разбрал какво иска да му каже.

– Ще остана на позиция, докато спецчастите пристигнат, лейтенант – добави тя. – Но ако видя възможност да сложа край на всичко това по-рано, ще се възползвам от нея.

Тя изтърпя залпа от заплахи от страна на Олбпайт, които включваха от подаване на официално оплакване до секретаря по вътрешна сигурност до хвърлянето ѝ в затвора.

Без да се притесни, Кармен ги пренебрегна и продължи да оглежда комплекса, запомняйки всеки квадратен сантиметър, който вижда. Когато Олбрайт изчерпа енергията си, тя продължи да говори, сякаш не беше казал нищо:

– И кажи на тактическия екип, че Пауъл обича да използва рибарска корда за бомбите си. Почти невидима. А що се отнася до разговорите, преговарящите трябва да знаят, че преди се е преструвал, че капитулира. Един от любимите му трикове.

Последва дълго мълчание. Кармен си представи как Олбрайт решава, че тя в крайна сметка може да има полезна информация, която той да предаде на екипите, преди да пристъпят към действие.

– Какво друго можеш да ни кажеш? – Тонът му прозвуча по-малко враждебно.

– Пауъл обича конспиративните теории и е самотник. Бил е на лекарства, много на брой, но е станал противник на фармацевтичната промишленост. Сега е противник на технологиите, на капитализма и на правителството. Миналата седмица сложил бомба в централния офис на технологична корпорация в Глендейл в знак на протест срещу една от придобивките ѝ или нещо такова. Преговарящи се опитали да го разубедят, но той просто продължил да бърбори за конспирацията на големите технологични компании, за да контролират света.

– Видях бюлетин на ФБР за непознат субект, който протестира срещу сливане, но не чух за някакви взривове.

– Това е, защото роботите успели да срежат синята жица или жълтата жица, или каквото и да е там, навреме – каза тя. – Но Пауъл избягал, докато обезопасявали мястото.

– Защо, по дяволите, чувам за това едва сега? – Олбрайт отново бе станал враждебен. – Името и лицето му трябваше да са навсякъде в националния полицейски бюлетин.

– Тогава още не знаехме името му. Беше просто непознат субект, вътрешен терорист. Пауълс живее извън системата и се ограничава до тъмната мрежа години наред.

Той не беше нито в базата данни за лицево разпознаване, нито в базата данни с ДНК и едва днес сутринта го идентифицирахме.

– Кои са заложниците? – попита Олбрайт.

– Трудно е да се види през прозореца, но сякаш са мъж и жена. И двамата, изглежда, са бели и над четиресетте. Струват ми се изплашени, но невредими.

– Почакай секунда – каза Олбрайт. Той проведе разговор по нещо, което вероятно беше телефонът му. После се върна на разговора с Кармен. – Добре. Току-що получихме обаждане – вчера семейна двойка, отговаряща на това описание, била отвлечена с кола малко на север от Глендейл. – Той замълча. – Не виждам кола. – А ти?

Тя се огледа.

– Не.

– Зарязал я е наблизо и ги е принудил да вървят до тук. Господи, в тая горещина.

Вик от вътрешността на сградата сложи край на разговора им. Кармен присви очи и видя мъжа заложник да става на крака и да тръгва към Пауъл. С учудваща бързина Пауъл завъртя черния си автомат и стовари приклада в ребрата на мъжа. Той падна извън полезрението ѝ, но видя как Пауъл вдига автомата на рамото си и навежда цевта надолу, очевидно насочвайки оръжието към мъжа. Надвисналата опасност – и ужасеният вик на жената, който разцепи въздуха – подтикнаха Кармен към действие. Без видима мишена през прозореца, тя реши да рискува с плана, който се бе оформил в главата ѝ.

Изправи се.

– Къде отиваш? – попита Олбрайт и тревогата в гласа му се понесе през предавателя.

– Ще посетя Пауъл.

Олбрайт със сигурност щеше да действа по правилата в случай на инцидент. Щеше да отцепи района и да започне преговори. Това можеше да продължи дни наред. Пауъл обаче не беше от типичните хора, които взимат заложници, той беше като водач на култ. Имаше последователи фанатици. Веднага щом научеха за ситуацията, можеше да пристигнат и да започнат да стрелят със снайпер по полицаите от близките хълмове. Самоубийствени атаки също бяха сериозна възможност.
Това трябваше да приключи сега.

Без да обръща внимание на възраженията на лейтенанта, тя отиде до джипа, солиден „Шевролет Събърбън“, и дръпна задната врата. Отне ѝ само няколко секунди да порови из найлоновата чанта с оборудване, за да намери това, което търсеше.

– Санчес, не! От спецотряда се обличат и приготвят апаратурата за обезвреждане на бомби. Ще са готови след по-малко от десет минути.

Кармен изтича обратно до стената и отново огледа комплекса, като отбелязваше ъглите и линиите на видимост. Приведе се и тръгна напред.

– Върни се! – изкрещя Олбрайт. – Това е заповед.

Не и за нея.

Тя се отклони наляво, заобикаляйки сградата, готова да отговори, ако Пауъл се появи на някой от двата мръсни прозореца, от които щеше да е логично да стреля.

– В момента, в който се опиташ да влезеш през задната врата, той ще им види сметката – каза тихо Олбрайт. – И сигурно е сложил експлозиви. Ще убиеш всички, включително и себе си. Спри. – Гласът му се извиси до вик. – Веднага!

Като остана приведена, тя изтича до задната врата и извади флакона, който беше взела от джипа. Завъртя накрайника и остави флакона на земята с лице към малкия отдушник. За разлика от останалите, Кармен беше достатъчно близо, за да чуе тихото жужене, идващо от основната сграда. Тя осъзна, че Пауъл сигурно е намерил начин да се справя с горещината. Все пак това беше пустинята Мохаве. Температурата в затворената сграда щеше да е смъртоносна – освен ако не беше намерил начин да охлажда мястото без услугите на електрическата компания. Лесно за човек, който години наред бе живял извън системата.

Не беше забелязала генератор, така че Пауъл сигурно бе инсталирал соларни панели или литиеви батерии, за да задейства климатик. Така или иначе, трябваше да има някакъв вид приток на въздух навън и отвън.

Като се придържаше под нивото на прозорците, Кармен изтича към ъгъла от предната страна на сградата и извади пътна сигнална ракета от колана на кръста си. Свали пластмасовата капачка, обърна флакона и удари края му в грубата повърхност, за да запали сигналната ракета.

Съскащият оранжево-жълт пламък беше впечатляващ.

– По дяволите, Санчес – каза Олбрайт. – Проклетата сграда ли искаш да запалиш?

Тя хвърли горящата сигнална ракета на земята близо до входната врата и се втурна обратно към предишната си позиция зад стената, преди да прекъсне тирадата на Олбрайт.

– Дай ми четири-пет минути, лейтенант – каза тя. – И всичко това ще приключи.

– Да, разбира се. Точно като Уейко. Където всички умряха.

Тя не отговори. Членовете на новопристигналия специализиран екип започнаха да заемат позиции, като се промъкваха предпазливо около периметъра. Свистенето на сигналната ракета беше единственият шум, който нарушаваше тишината.

Кармен ахна, когато една ръка в ръкавица се стовари върху рамото ѝ и после я завъртя. Наложи се да наклони глава назад, за да види великана, който стоеше пред нея, облечен в пълно тактическо облекло. Олбрайт очевидно бе изпратил най-едрия член на спецотряда, когото бе успял да намери, за да я спре.

Членовете на спецотряда не говореха, докато се организираха за влизане, и великанът не наруши правилата. Не беше нужно да го прави. Съобщението в тъмните му очи, присвити до гневни процепи, беше ясно: тя беше непокорен агент, който вероятно току-що бе причинил смъртта на двама невинни пленници.

Дори с нейните метър и седемдесет солидно, атлетическо телосложение, Кармен не можеше да се справи с мъж повече от трийсет сантиметра по-висок и вероятно четиресет килограма по-тежък от нея. Великанът я бутна да легне по корем, сложи коляно на гърба ѝ и събра китките ѝ, като ги завърза.

– Не може да си сериозен – извика тя достатъчно силно, за да я чуе Олбрайт по системата.

Никакъв отговор.

– Не искаш да правиш това. – Въпреки че беше нисък и заплашителен, гласът на Кармен не произведе никакъв ефект.

Мъжът я изправи на крака и я поведе към командния пост, стиснал силно с дясната си ръка левия ѝ бицепс. Тя не се съпротивляваше. Той просто изпълняваше заповеди. Освен това работата ѝ тук бе приключила.

Бяха минали пет-шест метра, преди той да спре внезапно и да се завърти. Спецотрядът беше на различна честота и тя не можеше да чуе разговора. Но очевидно бе получил нови инструкции.

Мъжът отпусна хватката си и Кармен изтръгна ръката си. Тя се обърна и погледна към комплекса.

Двамата заложници, следвани от Джейсън Пауъл, излизаха от сградата, вдигнали ръце във въздуха. Пауъл не държеше оръжие.

– Спрете на място – извика им ръководителката на спецотряда, атлетична жена в средата на трийсетте. – Вдигнете ризите си и се завъртете в пълен кръг.

Вместо да се втурнат към тримата, хората от спецотряда искаха да се уверят, че нито един от тях няма завързани на тялото си експлозиви, настроени да се взривят, когато стигнат близо до полицията. И тримата се подчиниха.

– Тръгнете заднешком към гласа ми, докато ви кажа да спрете – продължи ръководителката на екипа.

Тази жена не поемаше никакви рискове. Пауъл можеше да е поставил някоя от своите бомби със сензор за движение, която да избухне, когато екипът се приближи до сградата, или взривни устройства вътре на таймер. Като имаха предвид тези две възможности, искаха да се погрижат всички замесени да се отдалечат от експлозивите, които детонираха с девет хиляди метра в секунда.

Подобните на наденици пръсти на похитителя ѝ се върнаха върху ръката на Кармен. Още не я бяха пуснали от наказателната скамейка. Тя издиша нетърпеливо и се загледа в останалата част от екипа, които отделиха заложниците от Пауъл, а той беше бутнат на земята, вдигайки облак прах.

– Всички вие сте маши! – извика той, докато груби ръце го натискаха надолу. – Нищо повече от въоръжени бирници в услуга на правителството и големия бизнес. Какво е чувството да сте използвани?

Тя беше проучвала Пауъл и беше чела някои от несвързаните му манифести, но не го беше чувала лично. Трескавият му тон беше смущаващ, макар посланията му да не бяха оригинални.

– Правителството ни предаде – продължи той с глас, който ставаше по-силен и по-забързан. „Дретко” се слива с „Бракън Къмпютинг“? О, ще видите! Това ще е краят! –

Той се огледа наоколо с трескав поглед и маниакална усмивка на лицето. Докато викаше, от устата му започна да лети слюнка. – Учете история или ще сте осъдени да я повтаряте. Погледнете Хитлер, погледнете Сталин. Това е сто пъти по-лошо!

Докато Пауъл продължаваше да крещи за конспирации, за корпоративна алчност и нарушаване на личната тайна, лейтенант Олбрайт, широкоплещест, мускулест мъж горе-долу с нейния ръст, тръгна към великана, който все още държеше Кармен здраво на мястото ѝ. Той спря близо до нея. Мрачното задоволство, изписано на лицето му, ѝ каза, че се наслаждава на затруднението ѝ.

– Шоуто приключи – каза тя. – Вече може да ме пуснеш.

Лейтенантът замахна с пръст към нея.

– Извади късмет, Санчес. Но единственото място, на което отиваш, е във вана до Пауъл – каза той. – Ръководителят ти може да те измъкне от затвора. Безразсъдно излагане на опасност, нападение, престъпна небрежност. И това е само началото.