Две години преди да срещне Пол Дюран-Рюел, през 1868-а Клод Моне е разорен и толкова отчаян, че опитва да се самоубие, хвърляйки се във водите на Сена. Той и приятелите му артисти – Реноар, Сисле, Писаро и Мане, се лутат обезверени в крайна бедност вече години наред – светът от цвят и светлина, който те създават, не среща нищо освен присмех у парижките познавачи.

Дюран-Рюел обаче е различен. Той се сблъсква с изкуството, когато баща му разширява дейността на магазина си за пособия за рисуване с търговия с картини – размяна, продажба, дори даване под наем. По-експерименталните творби били окачвани на стената в стаята на младия Дюран-Рюел. По времето, когато се среща с Моне в Лондон (където и двамата са потърсили убежище от Френско-Пруската война), близо 50-годишният вече Дюран-Рюел е готов да игнорира всичко, което е чувал досега за новата вълна отхвърлени художници, и на мига да купи няколко от платната му.

Пол Дюран-Рюел с Клод Моне и семейството му в Живерни.

Тази продажба променя не само живота на Моне, но и неговия собствен. Само след няколко дни приятелят на Моне Камий Писаро (също в Лондон по това време) оставя в галерията на Дюран-Рюел една от картините си за оценка. Незабавно получава отговор: „Творбата, която ми донесохте, е толкова омайваща, че съжалявам, че не сте в галерията, за да ви отправя комплиментите си лично. Моля ви, кажете ми каква сума бихте искали за нея и бъдете така добър да ми донесете още от картините си. Трябва да се опитам да продам колкото е възможно повече от тях, докато сте тук“.

Въодушевлението на Дюран-Рюел отключва нещо немислимо за артистите дотогава. През 1871 г., когато тримата с Моне и Писаро се завръщат в Париж, галеристът се запознава и с други техни приятели. Тогава те не се представят като група или течение, а просто като неколцина художници, които са отхвърлени от гилдията. Това няма никакво никакво значение за Дюран-Рюел – в следващата една година той изкупува огромно количество картини на Дега, Мане (в един ден например придобива 23 негови платна!), Сисле, Мари Касат и Реноар. И всеки път им плаща исканата цена.

„Щяхме да умрем от глад без него, всички ние, импресионистите – казва години по-късно Клод Моне. – Дължим му всичко.“

Самият Дюран-Рюел не е възнамерявал да ръководи галерия. Като момче той си мечтаел да стане мисионер или войник, докато здравето на баща му не се влошава и не се налага да поеме семейния бизнес. Посетител на галерията ще опише държанието му по-късно така: „Много ирония, малко думи, без дълги изречения. От друга страна – необичайно упорство, непреклонима воля, наложена с усмивка.“

Съпругата му умира през 1871 г., бременна с шестото му дете. След това Дюран-Рюел никога не се жени повторно, отдавайки живота си на артистите, които го приемат като баща. Освен че практически управлява кариерите им и увеличава цените на картините им, купувайки ги далеч над пазарната цена, той им плаща болничните такси, шивашките сметки и дори наемите – само за да е сигурен, че те продължават да рисуват.

Когато са обезкуражени, той им възвръща вярата. През 1882 г. Моне му пише писмо от Нормандия: „Ще разбереш, че не мога да продължа… Полудявам и се нахвърлям на платната си. Тъкмо завърших огромна картина с цветя и я унищожих напълно, заедно с три или четири други, които разрязах и надрах. Абсурдно е, осъзнавам го“.

Дюран-Рюел му отговаря още същия следобед: „Пращам ти онези 1500 франка, за които ме помоли. Също така ми се иска да ти пратя и малко кураж, за да преодолееш трудностите, с които се сблъскваш. Тези препятствия ще са ти полезни. Именно бедствията дават най-добрите уроци – не мисли, че борбата не те е научила на нищо.“

Разбира се, Дюран-Рюел говори от собствен опит. Дългогодишните му битки да запази бизнеса на баща си и критиките от всички страни за решението да се довери на импресионистите, са жестоки. От мига, в който той започва да ги представя, името му неизбежно се свързва с техните и цялата артистична гилдия в Париж начева остра кампания срещу него.

„Атакуваха ме от академиите, старите доктрини, най-уважаваните критици, пресата и повечето му колеги – разказва по-късно в спомените си Дюран-Рюел. – Артистите ми се превърнаха в посмешище за публиката. Третираха ме като побъркан. Малко по малко недоверието изчезна и най-добрите ми клиенти започнаха да идват все по-често. Как успя, питаха ме те.“

За да не потъне, Дюран-Рюел е принуден да продаде цялата колекция от картини на баща си – става дума за ценни платна на Дьолакроа, Коро, Курбе и Миле, с които галерията е натрупала славата си през годините. В един момент нещата стават толкова зле, че му се налага да използва посредник при сделките, защото самото му име плаши купувачите. Когато опитва да вземе заем срещу картините, които са му оставени от Моне и останалите импресионисти, банката му предлага единствено стойността на рамките.

Дори под угрозата от банкрут, той винаги открива начин да намери пазар за платната на художниците си. Окото му е набито, а търговският му нюх – ненадминат. Той е първият, който дава на артистите самостоятелни изяви, първият, който им прави изложби в дома си, първият, който изисква да представлява изключително артистите си – въпреки че никога не е пожелал от тях да подписват договори.

Изложба на импресионистите, открита от Пол Дюран-Рюел.

Добрината на Дюран-Рюел обаче не е забравена – през 1884 г., когато отново има затруднения с кредиторите си, Реноар му пише: „Ако се нуждаеш от мен, ме имаш изцяло на разположение, каквото и да стане. Винаги ще съм лоялен към теб. Ако си принуден някога да жертваш която и да е от картините, не съжалявай – ще ти нарисувам нови, по-добри“.

Портрет на Пол Дюран-Рюел. Реноар, 1910 г.

Спасението пристига от хиляди километри – през 1885 г. Дюран-Рюел е поканен да направи изложба в Ню Йорк от директора на Американската арт асоциация Джеймс Сътън. Окуражен от увеличаващия се брой американски клиенти в парижката му галерия, той се съгласява и заминава зад Океана с над 300 творби на импресионистите.

Експозицията на Дюран-Рюел в Ню Йорк.

Дюран-Рюел е посрещнат като герой на американска земя – заради предизвикателството, което е отправил срещу Барбизонската школа – по-старото поколение на художниците реалисти.

„Хората идваха без предразсъдъци да изследват творбите на новите ми приятели“, разказва в мемоарите си галеристът. Медийното отразяване е блестящо, а арт обществото в Щатите не спира да говори за изложбата. Тя е удължена и преместена в по-голямо помещение. Само за седмици е продадено почти всичко. До 1894 г. вече се е издължил напълно на кредиторите си. Картини, продадени 25 години по-рано за по 50 франка, вече достигат цени от над 50 хиляди, а художниците му най-сетне заживяват комфортно.

„Само като се замисля, че ако бях умрял на 60 години, щях да си отида затънал в дългове, заобиколен от неоценени шедьоври…“, размишлява по-късно Дюран-Рюел и добавя:

„Но майсторите импресионисти триумфираха. А моята лудост се оказа мъдрост.“

Площад Славейков