В началото на всяка нова година често си поставяме за цел да подобрим живота си, да усъвършенстваме себе си и отношенията си с околните. Но как може да стане това? Отговорът дава световноизвестният неврохирург д-р Джеймс Р. Доти с най-известната си книга „Добре дошли в магазинчето за магии“. Едновременно мемоарна и научна, тя представлява на първо място практическо ръководство за всеки, който иска да преобрази живота си, за да бъде по-успешен. Българското издание с логото на „Кръг“ вече е по книжарниците в превод на Майре Буюклиева и с корица от Теодор Мирчев (Kontur Creative).

Като дете авторът на „Добре дошли в магазинчето за магии“ живее в лишения, баща му е алкохолик и пройдоха, а майка му често е в депресия – нищо не предвещава светло бъдеще за момчето. Но днес Джеймс Р. Доти е блестящ неврохирург и основател и ръководител на Центърa за изследване и образование в областта на съчувствието и алтруизма (CCARE) към Станфордския университет – център, който е създаден с благословията и спомоществователството на самия Далай Лама. Как е възможна такава забележителна трансформация, описва детайлно Доти в своята книга.

Когато е на 12 години, Джеймс е изгубил някъде фалшивия си палец за магически трикове. Ненадейно, увлеченото по фокуси хлапе се озовава в магазинче за илюзионисти. Но сред всички колоди за трикове с карти, рафтове с магически пособия и всевъзможни чудеса той открива нещо по-ценно – познанството с мистериозната Рут. Възрастната жена го учи на поредица от конкретни техники за успокояване на ума, преодоляване на страданието и реализиране на най-смелите мечти. Именно от нея авторът разбира за изключителната връзка между мозъка и сърцето и посвещава живота си на мисията да я разгадае.

Днес световнопризнатият лекар, милионер, изследовател и филантроп заявява, че целият му успех се корени в практическите методи на неговия ментор Рут, върху които той изгражда целия си нов живот. Но най-важния урок Джеймс трябва да открие сам – как да отвори сърцето си и да постигне немислимото, следвайки завета на старата си приятелка: да предава безценното си знание на околните.

„Добре дошли в магазинчето за магии“ представлява няколко неща: вдъхновяващ мемоар на една забележителна личност; научен поглед към скритите връзки между ума и сърцето ни; но и ценен практически наръчник, чрез който всеки сам да повярва в успеха си и да го постигне – точно както онова 12-годишно момче е успяло да преобърне съдбата си.

Дебютната и най-популярна книга на Джеймс Р. Доти е преведена на повече от 40 езика и след излизането си във всяка държава неминуемо се нарежда сред бестселърите. А за качествата на тази забележителна творба говорят и ласкавите отзиви от редица писатели и изследователи на емоционалната интелигентност, себеосъзнаването и личностното развитие, сред които са Даниъл Колман, Ариана Хъфингтън, Адам Грант и Даниъл Дж. Сийгъл.

Джеймс Р. Доти (р. 1955) израства в Ланкастър, Калифорния, в бедно и безперспективно семейство. Благодарение на философията на Рут и собствените си усилия той изненадва всички с приема си в университет, където завършва медицина. Развива блестяща кариера като мозъчен неврохирург. От 1997 г. насам преподава в Медицинския институт на Станфордския университет. Основател и директор е на Центъра за изследване и образование в областта на съчувствието и алтруизма (CCARE), който е създаден с личната благословия и дарение на Далай Лама.

* * *

Из „Добре дошли в магазинчето за магии“ от Джеймс Р. Доти:

Снимка "Кръг"

Тръгнах за магазинчето по-рано от обикновено, защото се очакваше това да е един от най-горещите августовски дни в Ланкастър – близо четиресет градуса. Небето беше осеяно с накъсани облаци, по-скоро пепелявосиви, отколкото бели. Не беше слънчево, нито облачно, а накъдето и да погледнех, виждах или кафяво, или сиво. Усещах горещината, която се надигаше от земята изпод педалите на колелото ми, толкова силна, че имах чувството, че ще опърли косъмчетата на краката ми. Трябваше да сменям ръцете на кормилото, за да не ми пари и на двете едновременно от дръжките. Опитах се да покарам без ръце за известно време по Кей авеню, но тъкмо подхванах добро темпо, когато чух някой да вика от нивата до Епископалната църква.

Разпознах по-голямото хлапе, онова, което раздаваше юмруци. Беше два класа над мен, а двамата с брат ми си бяхме патили от него и от верния му помощник с тормоз, удари и плюнки. Бяха банда от двама и през учебната година се изживяваха почти като повелителите на Ланкастър между три и пет следобед. Очевидно работеха на удължено лятно работно време, защото нямаше дори десет сутринта, а аз виждах как единият удря и рита някакво хлапе, докато другият се смее и подвиква. Не виждах кое е хлапето, защото се беше свило на кравай на земята с прибрано към гърдите лице. Ръцете му покриваха главата, докато се опитваше да се защити. За секунда си помислих, че може да е брат ми, но после си спомних, че той си беше вкъщи, когато излязох.

Не съм сигурен какво ме накара да сляза от колелото и да започна да викам по момчетата. Бях свикнал да защитавам брат си, навик, който щях да продължа да поддържам и като възрастен, но не търсех конфликти, а още по-малко с тези двамата. Отначало не ме чуха, а докато вървях към тях, сякаш усещах всеки удар и ритник, който стоварваха върху момчето на земята, така че сърцето ми се разхлопа ужасно в гърдите. Поех си дълбоко дъх и пак извиках да престанат.

– Спрете!

Едрият се беше навел над момчето, а когато ме чу, се изправи. Изхили ми се злобно, а после изрита момчето на земята за пореден път в стомаха. Аз потръпнах, имах чувството, че мен са ритнали в стомаха.

– И кой ще ме накара?

Вниманието им се насочи към мен, а аз видях как момчето на земята се обръща по гръб и понечва да стане. Познат от училище. Не си спомнях как се казва, но знаех, че семейството му се беше преместило тук миналата година. Баща му работеше в авиобазата. Лицето на хлапето беше цялото в кръв, а очилата му се въргаляха в прахоляка. Сигурно беше наполовина по-дребен от всеки от нас тримата. На височина бях колкото по-големите, но те ме превъзхождаха с поне десет килограма. Наблюдавах как се изправя и тръгва към църквата, олюлявайки се. Не можех да го виня, че си обира крушите.

– Ти ли ще го заместиш?

Двамата пристъпиха към мен, а аз почувствах как устата ми пресъхва, а ушите ми започват да бучат. Опитах се да дишам дълбоко, както ме беше учила Рут, но сякаш не можех да поема достатъчно въздух, за да изпълни дробовете ми.

Това нямаше да свърши добре.

– И какво, за герой ли се мислиш? За някакъв скапан герой?

Не отговорих. Опитах се да отпусна краката и ръцете си, както се бях научил в магазинчето за магии. Повдигнах се един-два пъти на пети и прочистих мисълта си. Ако се наложеше да се сбия, щях да го направя. Нямаше да бягам.

– Ще ти сритам задника, а после ще ти взема колелото.

Продължавах да мълча. Усетих как приятелчето му застава зад мен, но аз просто се взирах в онзи, който обичаше да рита и да удря. От двамата той беше шефът. Доближи лицето си до моето и аз видях някаква бяла засъхнала слуз в крайчето на устата му. Ставаше все по-горещо, а лицето му беше потно и мръсно.

– Освен ако не пожелаеш да ми целунеш краката.

Започнах да мисля за Рут и Нийл в магазина за магии. По това време сигурно вече чакаха да вляза през вратата. Дали Рут щеше да си помисли, че съм ù вързал тенекия? Дали някой щеше да ме намери тук, облян в кръв? Дали другото момче щеше да извика помощ? Дали този тук беше станал от сън, беше закусил зърнена закуска с мляко и просто беше излязъл от къщи да набие този и онзи, без дори да си избърше устата? Всички тези мисли се лутаха из съзнанието ми, но аз само се взирах в засъхналата бяла слуз и си представях, че това е пламъкът на свещта.

– Целуни ми краката.

Вдигнах очи и се вторачих в неговите, след което проговорих за пръв път, откакто беше спрял да бие другото хлапе.

– Не.

Той посегна към мен и ме сграбчи за тениската.

– Целувай ми краката – заплаши ме той. Устата му се плъзна в усмивката на човек, който знае, че има повече сила от другия. Лицето му се озова съвсем пред моето, а аз усещах и помирисвах дъха му. Затворих очи само за секунда и в тази секунда нещо се промени.

Отворих очи и го погледнах от упор. Взирах се дълбоко в очите му, както правим обикновено, когато наистина искаме да разгадаем нещо или някого.

– Можеш да ми направиш каквото си поискаш, но няма да ти целувам краката.

Той се разсмя и хвърли поглед встрани към приятеля си. Видях как вдигна вежди, а после отново ме погледна. Аз се вторачих в него, без да мигам. Той сви ръката си в юмрук и го вдигна зад ухото си. Аз не помръднах. Не откъсвах очи от неговите и в този момент изобщо не ме беше грижа дали е по-едър от мен или дали по юмрука му е кръвта на друго хлапе. Нямаше да отстъпя. Нямаше да му дам силата, с която да ме накара да се страхувам. И нямаше да целувам нито неговите, нито нечии други крака. Никога.

За секунда погледите ни се сключиха и аз го видях, а той разбра, че го виждам. Видях собствената му болка и страха му. Болка и страх, които се опитваше да скрие, тормозейки другите.

Той откъсна поглед от моя, погледна приятелчето си, после пак мен.

– Загуба на време.

Пусна тениската ми и ме бутна леко, а аз се препънах назад, но не паднах.

Пак ме погледна, съвсем за кратко, и после се обърна.

– Много е горещо. Да се махаме.

Усетих как другото момче ме побутва в гърба, но това беше по-скоро поза, отколкото нещо друго. Виждах, че не можеше да разбере какво се беше случило. Двамата тръгнаха, а момчето започна да говори нещо на хулигана. Знаех, че го пита защо не ме е набил. Хулиганът го бутна и му каза:

– Млъквай.

Никой от двамата не се обърна назад.

Аз си поех още няколко дълбоки глътки въздух и погледах как се отдалечават, преди да тръгна към колелото си. Не бях съвсем сигурен какво се беше случило, нито дори защо бях направил това, което направих, но се чувствах добре. Изведнъж осъзнах колко е късно и че Рут ме чака. Надявах се да не си мисли, че съм ù вързал тенекия. Яхнах колелото и завъртях педалите колкото сила имах, за да стигна до магазинчето за магии.