Историите в сборника с разкази „Черната рокля на гарвана“ на Тодорис Гонис пътешестват из едно и също място, описват го, но не го назовават. Скитат се из пространствата на паметта, когато тя започва да отслабва, почти избледнява и така разказвачът е принуден да надгражда руините на отколешни, действителни събития и да измисля фантастични истории, за да компенсира загубата.

Сборникът, издаден от Фондация „Стефан Гечев“, откъдето можете да го поръчате с отстъпка, включва седем истории, които ромолят по страниците му подобно на река, с единствен препинателен знак запетайката. В неудържим поток на речта основният разказ описва всекидневието на клошар и бездомник, на човек, който със скиталчеството си из града изважда на повърхността живота и хората, от които извръщаме очи.

Останалите шест истории говорят за смърт и любов, благородство и низости, вярност и прелюбодеяния, клетви и заклинания, за един, по думите на автора „архаичен свят, побрал най-красивото и най-грозното, свят, който дълбоко ме вълнува и напираше да бъде разказан, преди да потъне в забрава“.

Тодорис Гонис (р. 1956) е гръцки режисьор, писател и поет, дългогодишен художествен директор на Общинския театър в Кавала и на Театралния фестивал във Филипи, автор на текстовете на едни от най-обичаните гръцки песни.

Завършва театралната школа на Пелос Кацелис, като същевременно следва икономика. Работи като актьор до 1996 г., а след това се занимава основно с режисура, поставяйки класически и съвременни произведения, както на големите гръцки сцени и фестивали (в Атина, Епидавър и др.), така и на независимата театрална сцена.

Книгите му са публикувани от престижните гръцки издателства „Агра“, „Гавриилидис“, „Метехмио“. Бил е колумнист и редовен сътрудник на големи гръцки всекидневници, списания и радия.

Попитан как поддържа невъобразимото си творческо темпо споделя:

„Пиша, докато вървя. Само така мога да създавам текстове: изговарям ги на улицата. Талантът ми е в отприщения поток на речта. Ако ми вземете краката, с мен е свършено“.

* * *

Из „Черната рокля на гарвана“ от Тодорис Гонис

Черната рокля на гарвана

беше по времето дето всеки ден падах от самолета и се спасявах, озовавах се седнал в клоните на някое дърво като кос или кукувица през лятото, ту куках ту се дивях и не вярвах, викаха ми да сляза и не отвръщах понеже мислех, че съм умрял и всичкото туй го сънувам и най-вероятно така ще да е било, а друг път падах в някакви дерета и скални процепи с вода дето си я делях със змията и тя ми лекуваше язви и рани като ги ближеше с езика си и се надигах укрепнал и здрав и тичах по урви и сипеи, а пък друг път падах недалеч от кладенеца – все същия – и бе валяло обилно и кладенецът бе прелял и един жабок златен и зелен и едър бе изплувал на повърхността и запяваше, ама не като жаба, ами като човек и като птица и като славей, но накрая си пееше като жаба, толкова хубаво и бяха прозрачни водите и искрящи и бистри и чисти и беше спрял дъждът, но от дърветата продължаваше да се стича, и аз не оставях другите деца дето тичаха да го замерят с камъни и един отиде, понечи да го хване с широко кепче но застанах отпреде им и им попречих и аз отнесох камъните по тялото си и по главата и изведнъж без да се усетя се подхлъзнах и паднах в кладенеца и стигнах дъното и щях не на шега да съм се удавил обаче се спасих и преди да ми мигне окото изскочих нагоре понеже жабокът се гмурна подире ми, подаде ми ръка и изплувахме на повърхността смеейки се като да се връщахме лятото от гмуркане в морето а всички тия дето ни замеряха ужасени си плюха на петите и се изпариха и сетне се намерих козар насред стадо от диви кози сам в пустошта и бос и изведнъж се яви преминаващ ловец а може и да не беше ловец и събу хубавите си ботуши и ми ги подари и изчезна както и се беше появил като истина и лъжа, сетне дори и не разбрах как се озовах на погребението му и видях да го полагат в гроба му бос и събух моите ботуши дето бяха негови и се спуснах долу в гроба и му ги обух и възкръсна а трапът остана отворен и всички изчезнаха и аз продължих да тичам със стадото си по пасбища и по ливади и там заварих кучето си да варди едно бебе дето го бе захвърлила майка му кучката, взех го в обятията си, хранех го с мед и мляко и го отведох и го оставих една неделя на ранина в гората, в манастира пред иконата на светеца с коня, не зная какво е станало чух обаче, че го бил поел самият светец и че редом с него изучил билките и мехлемите и станал голям лечител и лекувал всички хора и отвсякъде се стичали и го боготворели като божество и като магьосник

–

със стадото си излизах рано-рано и се връщах късно следобед щом почнеше да се здрачава, растях с него ден подир ден, с никого не говорех, с кого ли без друго обаче се улавях да редя думи хубави и много които не разбирах, сякаш някой друг идваше и допълваше със слова туй дето мислех и ми помагаше и съчинявах химни и песни, сиреч аз ги съчинявах, аз ги пеех но чувах да ми ги диктува друг някой и да не ме вземете за луд, бяха хубави думи, пеех ги дори, и аз дето никога не посмях да запея понеже гласът ми беше дрезгав и груб, звучах като пиле славей и тогава съзрях да се появява зад върбинките оная красива девойка с бялата ѝ рокля да стои да ме слуша омагьосана и всеки ден идваше на мига щом захванех песента си и свършех ли я изчезваше също както се бе появила от нищото, това трая много дълго време до деня в който сглупих да я попитам за името ѝ, от онзи миг тя повече не се появи и аз също престанах да пея песни, пресекнах като кладенеца пресъхнах, прогоних си стадото и се завърнах, там дето черен камък бях хвърлил

–

завърнах се вкъщи, родителите ми не ме и очакваха, мислеха ме за мъртъв а големият ми брат се бе оженил за млада жена дето не чуваше добре, сиреч почти никак и крещеше силно, много силно, когато говореше гласът ѝ излизаше дълбоко от гърлото като грак на пиле дето страда от пипка а аз си спомнях девойката дето идваше с песента ми и бях скръбен и нито продумвах нито някога ги докоснах, ни целувка ни милувка, ей тъй изобщо а тази жена братовата беше дошла от морето и само за него говореше и всяка сутрин се качваше на върха на планината да зърне оттам морето, да се утеши а сълзите ѝ се лееха като ручеи и като потоци и браздяха планината и кой знае, може и до морето да се стичаха

–

живеех със старите ми родители, с големия ми брат и жена му и не им продумвах нито те на мен нито пък помежду си, безгласен живот живеехме, времето минаваше а аз все опитвах скришом пак да запея току виж се появила онази девойка но гласът ми не излизаше нито пък идваше този дето ми пращаше, дето ми диктуваше думите и ги слагаше върху езика ми

–

и линеех и един ден, тъкмо се бях отчаял и гласът ми втвърден не излизаше, видях жената на брат ми да седи на стълбите с чаша вода и да ми я подава, опитах се да я отклоня но съзрях очите ѝ небесносини и пълни със сълзи и я съжалих и взех чашата и я изпих на един дъх и тогава се отприщи гласът ми и пак започнах да пея като пилето славей и прииждаха словата и думите както нявга когато бях със стадото си по планините а жената на брат ми ме слушаше като омагьосана и очите ѝ бяха потекли и лееха сълзи както небето когато святка и гърми и ми говореше чисто и ясно

–

онази същата вечер умряха в съня си двамата ми родители и брат ми, положихме ги в отделни гробове защото никога и не бяха заедно, никога не ги видях да милват и да целуват, само един път като на сън помня беше дошла майка ми скришом и ме галеше по главата а аз се престорих на заспал и никога не бе идвал човек да другарува с тях и затуй рекох да имат отделни гробове

–

аз изкопах гробовете им аз издълбах имената им върху камъка и аз им посадих де що има на света цветя и китки във всичките багри, белите, виолетовите, жълтите, кафявите и всички мерудии, джоджена, ментата, лавандулата, майораната, босилекът и розмаринът, седях с часове поливах ги, гледах ги и пеех, беше се отприщил гласът ми и думите дойдоха и рукнаха като реката през зимата и леех сълзи червените и се надявах и чаках онази девойка да излезе иззад храстите и върбинките и навръх четирийсетия ден се яви потулена този път, покрита с черната рокля на гарвана