След като ни разкри какъв е „Ефектът „Греъм“ и ни подари две успешни поредици с незабравими герои, сега кралицата на горещите романси Ел Кенеди ни изкушава с ново самостоятелно заглавие. To ни отвежда на лудешки забавно и подправено с точните пикантни съставки романтично приключение в Лондон, за да ни покаже какви са предизвикателствата на това да си младо и свободно „Момиче в чужбина“.

Аби Блай мечтае за самостоятелност и жадува най-накрая да открие себе си, без баща ѝ постоянно да бди над нея. Популярна по целия свят бивша рокзвезда, той повече от всичко желае да опази единственото си дете от неприятностите, които сам е забърквал в бурната си младост.

Но когато дъщеря му сервира новината, че заминава да учи в Лондон, той трябва да се примири, че малкото му момиче вече е пораснало. А Аби натъпква куфарите с всичките си дрехи и мечти и се отправя на своето голямо приключение като „Момиче в чужбина“.

Тя обаче дори не подозира изненадата, която я очаква, когато  вместо очакваните съквартирантки в новия си апартамент заварва… трима млади мъже. Лий, Джейми и Джак са забавни, вбесяващо привлекателни и истинско предизвикателство за подредените планове на Аби.

Мирът в новата квартира се крепи върху желязното правило, че свалките в никакъв случай не са позволени. Но някои забрани сякаш са писани, за да се нарушават… Аби започва да усеща, че все по-трудно устоява на Джак, секси ръгбиста, с когото по неволя дели новата си квартира. Не стига тази беда, ами в новия ѝ живот нахлува и опасно красив, мрачен и мистериозен музикант, който на всичкото отгоре е напълно недостъпен.

Разкъсано между трепетите на сърцето си, влюбеното „Момиче в чужбина“ ще трябва направи своя избор, без да губи себе си, и, разбира се, да опази в тайна от баща си цялата каша, в която се оказва забъркано. Което е истинско предизвикателство, когато тя се оказва в епицентъра на международен скандал от британския хайлайф.

Със своя хумор и щипка пиперливост шеметно забавното романтично приключение на Аби веднага се нарежда до най-любимите ни истории. И ни учи, че любовта е едновременно лудост и подарък, за който си струва да изминеш и най-неочакванитe  нови пътища.

* * *

Из „Момиче в чужбина“ от Ел Кенеди

Снимка "Сиела"


Август

1

Той ме следва навсякъде. Мислех, че съм се измъкнала, когато излязох през прозореца на стаята си и заобиколих верандата при басейна, за да отида при пералното помещение, където безплътният глас на татко ме настигна, за да ми разкаже за последното нападение с нож близо до лондонска станция на метрото. С помощта на смарт спийкъра на плота той продължава да реди криминални статистики от някъде в къщата.

Само че не. Не слушам. Изключвам се, докато вадя дрехите от сушилнята, а след това ги пренасям в стаята си, където истинска крепостна стена от куфари и кашони е заела по-голямата част от пода. Разполагах със седмици, в които да си приготвя багажа. Незнайно как обаче успях да отложа онова, което отнема най-много време, докато накрая се оказва, че остава едва час до пристигането на автомобила за летището.

– Нападенията с нож са се покачили до над шест хиляди…

Изключвам звука на колоната в стаята си, когато татко започва отново. Щом замина, ще поговоря с някой за начините да му изключат интернета. Така направо ще си докара инфаркт.

Телефонът ми звъни. Очаквам да видя името на татко на екрана, но се оказва най-добрата ми приятелка Елиза, затова включвам на спийкър и го хвърлям на леглото.

– Съжалявам, че не успях – извинява се тя вместо „здрасти“. – Трябваше вече да сме се върнали, но мама се скара страшно с валето за чукнато място, което съм сигурна, че остана на бронята от случая, когато за пореден път даде заден и буквално влезе в камиона, който поддържа градината, така че все още не сме…

– Няма проблем. Наистина. Не е кой знае какво…

Започвам да сгъвам блузи и клинове, натъпквам ги бързо в пликове и се опитвам да надбягам времето, което иска да ми подскаже, че няма абсолютно никакъв смисъл да ги сгъвам. Всичко се превръща в намачкана купчина, докато отчаяно се опитвам да натъпча двайсет килограма дрехи в препълнения куфар. Само допреди няколко дни си представях едно добре организирано заминаване, но сега усещам как то ми се изплъзва между пръстите.

– Само че ти ме изоставяш – вие престорено тя по своя сух, неангажиращо флегматичен начин. Всеки ден, в който се събужда и светът все още не е приключил, е пълна досада, но пък аз съм от малкото хора в същия този свят, които тя не презира до дъното на душата си. Мило е. – Няма да те виждам цяла година. Ще ми липсваш.

Сумтя и се смея.

– Прозвуча болезнено.

– Беше – въздиша тя. Остава фактът, че Елиза никога не е имала нужда от друг човек, нито пък някой ѝ е липсвал.

– Благодаря ти за усилието. – Така разбирам, че я е грижа.

Истината е, че ѝ завиждам за самоувереността. Тя живее в мир със себе си и е напълно безразлична към неща като безпокойство, съмнения или страх. Можеш да я пренесеш където пожелаеш по света, и тя ще си намери прилична чаша кафе и ще бъде доволна.

Телефонът ми иззвънява. Обещавам да се обадя на Елиза, преди да се кача на самолета, и отговарям на новото позвъняване, без да поглеждам екрана, защото очаквам да ми звънне някоя от съквартирантките. Покрай часовата разлика и времето, нужно за път между Нашвил и Лондон, това вероятно ще бъде последният шанс да поговоря с тях, преди да се озова на прага на новия си апартамент.

– Ало?

– В Лондон има осем пъти по-голяма вероятност жените между шестнайсет и двайсет и девет да станат жертва на…

– Стига, татко. Ти поговори ли с доктор Ву за тази убийствена параноя и тревогата от раздялата?

– Слушай, мило момиченце. Лондон може да се окаже опасен град за млада жена. Живял съм там шест месеца.

Да. Всички знаят това. Бил е там, докато е творил, а след това е записвал третия си албум на „Аби Роуд“, улицата, на която „Бийтълс“ са кръстили единайсетия си студиен албум, същата улица, на която съм кръстена трийсет и две години по-късно.

– Ти наясно ли си, че в по-голямата част от света – обяснявам му аз, докато се опитвам да дръпна ципа на поредния сак – Съединените щати се възприемат като варварско общество със склонност към насилие, където властват престъпленията?

– Тази работа не е като да отидеш на кино в центъра на Нашвил – отсича той, без да обръща внимание на аргумента ми. – Лондон е важен международен град. Може да се качиш в такси, а след това никой няма нито да те чуе, нито да те види.

– Не мисля, че доктор Ву ще приеме непрекъснатото гледане на сериала „Твърде лично“ точно преди началото на семестъра на дъщеря ти в чужбина за разумен начин да се справиш със ситуацията.

– Аби.

– Татко.

– Ти си на деветнайсет. В Обединеното кралство можеш спокойно да пиеш на тази възраст. Какво да направя, след като изобщо не съм очарован, че малкото ми момиченце заминава на друг континент при хора, които не познавам, а група английски шибаняци ще ѝ тикат напитки в ръката, когато отиде в някой нощен клуб?

– Не че американските шибаняци няма да направят същото.

– Аби.

Сега вече съм наясно, че той напълно е изперкал. Татко никога не ругае пред мен. Ако съм си у дома, той отпива по някоя и друга глътка вино по време на вечеря и нищо повече. От деня, в който прекрати турнетата и се пенсионира, когато бях на единайсет, той направи всичко по силите си, за да неутрализира образа на рок звездата Гънър Блай и да се превърне в съвършения баща. Все още си мисля, че онези снимки в таблоидите от времето, когато съм прохождала тепърва, на които се вижда как ме сваля от буса в четири сутринта след турне, от устата му провиснала цигара, бутилка „Джак“ в едната ръка, а аз в другата, са го разтърсили до дъното на душата. Яко са го стреснали. Накарали са го да се уплаши, че ще порасна като едно от онези деца на знаменитости, презадоволени изродчета, които участват в какви ли не риалити предавания или постъпват редовно в рехабилитационни центрове, преди да пролеят реки от сълзи в токшоуто „Дъ Вю“, и накрая ще общувам с него единствено от страниците на клюкарските рубрики.

Искам да кажа, че обичам татко, но той се превръща в емоционален парцал, да не говорим, че започва да ми писва от властното му държание.

– Татко, сигурна съм, че предпочиташ да прекарам остатъка от колежа под ключ в стаята си, но те уверявам, че мога да се грижа за себе си. Време е да прережем пъпната връв, мой човек. Вече съм голямо момиче.