"Забелязвам петно по пръстите си. Нещо тъмночервено се е отпечатало върху ръката ми..." (ОТКЪС)

Най-нашумялата писателка на трилъри за 2025 г. Фрида Макфадън се завръща! Книгите ѝ продължават да бъдат едни от най-купуваните заглавия в Amazon, a сериалът по хитовата поредица „Прислужницата“ привлече звезди като Аманда Сайфред и Сидни Суийни. 

След като смая читателите с абсолютно неочакваните финали на „Никога не ме лъжи“ и „Учителят“, Фрида Макфадън е подготвила още по-вкусна трилърова наслада с романа „Колежката“, който вече блести в книжарниците и на български език. 

Влизаме в офис, изпълнен с мрачни тайни и ужасяващи разкрития, където „Колежката“ ти по бюро може да се окаже напълно непозната. 

Ако работното място беше гимназия – а то често напомня именно на такава – то Натали Фаръл би била кралицата на бала. Красива, популярна и най-успешната служителка във фирмата за хранителни добавки Vixed, Нат е свикнала да подхвърля по някоя подигравка на по-слабите от нея. 

А Доун Шиф определено е такава. Всички в офиса я смятат за странна. Доун сякаш никога не знае какво да каже, изглежда няма много приятели, има необикновена обсесия с костенурките – и винаги пристига педантично точно на работа. 

Затова една сутрин, когато бюрото на Доун все още стои празно в 8:45, Натали е меко казано изненадана. А последвалото смущаващо обаждане по офисния телефон превръща изненадата в ужас.

Натали решава да отиде до дома на Доун, а онова, което открива вътре, променя всичко. Какви тайни крие Доун? Наистина ли е онази, за която се е представяла?

Наглед толкова различни, животите на Доун и Нат изведнъж се оказват здраво преплетени. Защото нищо не свързва двама души така, както споделянето на една и съща тайна. 

Читателите, които познават острия и хипнотичен стил на Фрида Макфадън, отново ще се сблъскат с нейната запазена марка – главозамайващ обрат на всяка страница от романа. 

А за онези, които се срещат с нея за пръв път в „Колежката“, имаме само едно предупреждение:

„Внимание, опасно пристрастяваща книга! Четете на своя отговорност!“

* * *
Из „Колежката“ от Фрида Макфадън

ГЛАВА 1

НАТАЛИ

Когато влязох в офиса тази сутрин, Доун не беше на бюрото си, което означава, че светът е към своя край.

Шегувам се. Очевидно е, че светът няма да свърши. Но ако познавахте Доун, щяхте да разберете какво имам предвид.

През последните девет месеца Доун Шиф обитаваше съседната кабинка във Vixed – компанията за хранителни добавки, в която двете работим. Човек може да си свери часовника с нейните навици. В 8:45 тя е на бюрото си. 10:15 – ходене до тоалетна. В 11:45 отива в стаята за почивка и обядва. В 14:30 е втората почивка за тоалетна. И точно в 17:00 тя си изключва компютъра и си тръгва. Ако се случи някакво апокалиптично събитие, при което всички часовници по света излязат от строя, всички ще можем да се върнем към точното време само като наблюдаваме кога Доун отива до тоалетната. С точност до секунда. Обикновено пристигам на работа някъде в интервала между 8:30 и 9:00. Е, около 9. Ако всички планети се подредят успешно за мен, успявам да стигна до 8:30. Но въпреки че се кълна как всеки ден слагам ключовете си на едно и също място – на масичката точно до входната врата, понякога през нощта те стават и се скриват някъде. И тогава се налага да ги търся.

Или пък попадам в задръстване. Ужасяващ трафик. Дорчестър Авеню е като паркинг в час пик.

Тази сутрин планетите не бяха на моя страна, но трафикът беше слаб, така че 10 минути преди 9 влизам в големия офис, в който се помещава Vixed. Преминавам през редиците от еднакви кабинки, натъпкани в центъра на помещението, червените ми токчета отекват по пода, покрит с линолеум, а флуоресцентните лампи трептят над главата ми. Когато минавам покрай кабинката на Доун по пътя към моята, вече вдигнала ръка за поздрав, се спирам.

Кабинката е празна.

Колкото и да е странен графикът на Доун, още по-странно е, че днес тя не го спазва. Не мога да не си помисля, че отсъствието ѝ трябва да означава нещо зловещо. В края на краищата Доун никога не закъснява. Никога.

– Натали! Здравей, Нат! Познай какво!

Откъсвам поглед от кабинката на Доун, когато чувам гласа на Ким. Тя подскача покрай редицата с еднакви работни места към мен, а загорялото ѝ лице сияе.

Ким Хийли е най-добрата ми приятелка в компанията, което, за съжаление, означава, че е най-добрата ми приятелка изобщо, тъй като работата все повече се превръща в целия ми живот. Тя се върна от медения си месец преди две седмици и има най-впечатляващия тен, както и светли петна в иначе тъмнокафявата си коса – дори все още леко ухае на пясък и слънцезащитен крем. Изглежда фантастично и аз съм толкова щастлива за нея. И ревнувам само 10 процента. Наистина – искрено ѝ желая цялото щастие на света, както казах в леко пияния си сватбен тост.

Оглеждам черно-бялата шарена рокля на Ким, като забелязвам явна издутина.

– Бременна си! – възкликвам. Усмивката моментално се изпарява от лицето ѝ.

 – Не, не съм бременна. Защо говориш така? – тя придърпва пристегнатото над талията си коланче. – Мислиш ли, че тази рокля ме прави дебела?

– Не! О, Ким, разбира се, че не!

В своя защита ще заявя – начинът, по който тя каза "Познай какво", наистина звучеше така, сякаш ще се похвали със задаващо се бебе. Напоследък жените на моята възраст обявяват бременността си наляво и надясно – това изглежда единствената вълнуваща новина, която някой може да сподели, а и тя наскоро се върна от медения си месец.

– Съвсем не – добавям. – Много съжалявам, че го казах. Просто си помислих...

Ким все още трескаво придърпва роклята си.

– Явно си имала нещо предвид с тези думи.

Мислено се плясвам по главата.

– Не, нищо подобно, кълна се. Знаеш, че всеки качва по няколко килограма по време на медения си месец. Много ти отива.

Но тя дори не слуша. Твърде заета е да извива врат, опитвайки се да си види задника. Прокашлям се.

– Е, какво искаше да ми кажеш?

– А, да… – тя успява да се усмихне, но първоначалният ѝ ентусиазъм се е изпарил.

– Тениските дойдоха. Оставих ги в конферентната зала.

Ооо, това е добра новина! Следвам Ким до конферентната зала и се убеждавам, че в ъгъла чака леко смачкан кафяв кашон. Тръгвам натам и отварям капака.

– Разгледа ли ги?

– Набързо само. Не успях да ги изброя.

Преравям кашона с тениски и изваждам една. На цвят е морскосиня и върху нея има цялата необходима информация. Благотворително бягане 5К. В подкрепа на борбата с церебралната парализа. Тениската в ръката ми е размер М и изглежда съвсем подходяща. Бях притеснена за времето – трябваше да пристигнат миналата седмица, а вече е вторник. Благотворителното бягане, което организирам, е в събота.

– Изглеждат великолепно, Нат – въздъхва Ким.

Тя беше невероятен поддръжник в организирането на това бягане – нямаше да се справя без нея.

– Можем да ги раздадем по-късно, когато всички са тук – кимвам с облекчение, че всичко върви по план. – Между другото, Доун да се е обаждала, че е болна?

Ким придържа една от тениските върху гърдите си, като я заглажда около корема, който все още ми прилича на бебешка подутина.

– Не. Защо?

– Ами няма я.

– И какво от това? Закъснява.

– Не разбираш… – пускам тениските обратно в кашона. – Доун никога не закъснява. Никога. Нито веднъж, откакто работи тук. Винаги е на линия в 8:45.

Ким поглежда часовника си и после ми хвърля поглед, сякаш съм си изгубила ума.

– Да видим, тя закъснява с двайсет минути. И какво?

Това е необичайно за Доун. Освен това има още нещо, което не съм споделила с Ким. Вчера следобед Доун ми изпрати странен имейл, в който ме попита дали мога да поговоря с нея в края на работния ден по много важен въпрос. Но през поголямата част от следобеда имах разговори с клиенти и когато се върнах в офиса, тя вече си беше тръгнала.

 Много важен въпрос. Чудя се дали става дума за...

Не. Вероятно не.

 – Надявам се, че е добре – поклащам глава. – Може някоя катастрофа да я е забавила.

Ким се ухилва.

– Или може би най-накрая са я въдворили в лудницата.

– Престани – промърморвам. – Това е гадно.

– Стига. Тя е чудачка и ти го знаеш толкова добре, колкото и всички останали. А и все пак твоето работно място е точно до нейното.

– Не е толкова лоша.

– Не е толкова лоша ли! – избухва Ким. – Това е като да имаш робот в офиса. И каква е тази нейна мания по костенурките? Кой нормален ще се увлича толкова по костенурки?

Добре, не отричам, че Доун е малко странна. Или дори много странна. Има моменти, в които хората в компанията се подиграват зад гърба ѝ. И да, тя харесва костенурките повече, отколкото подобава за всеки зрял човек. Но е много приятна. Ако я опознаят малко по-добре, колегите ще се държат по-мило с нея.

Не че я познавам много добре. Винаги съм имала намерение да я поканя на вечеря някой път, но така и не успях да го направя. Преди няколко седмици, докато слизахме с асансьора в петък вечер, случайно я попитах дали има някакви планове и тя изглеждаше изненадана от въпроса. Просто ще вечерям вкъщи. Сама. Щях да я помоля да хапнем заедно, но имах среща с гаджето си и щеше да е странно, ако и тя присъства.

Ще я поканя на вечеря. Със сигурност. Веднага щом приключи благотворителното бягане.

– Както и да е, по-добре да се връщам на работа – Ким поглежда часовника си. – Все пак от двете ни не аз съм Търговец на месеца.

Бузите ми леко поруменяват. Признавам, че продажбите ми са по-добри от тези на всички останали в компанията, но се трудя здраво за това.

– Сватбата ти беше този месец, имаш оправдание за по-ниския резултат – отбелязвам.

– Да, да…

Ким свива рамене, защото всъщност не ѝ пука толкова много. Съпругът ѝ е фрашкан с пари. В някакъв момент в близкото бъдеще тя ще забременее наистина, а когато това се случи, ще напусне компанията и никога няма да погледне назад.

– Както и да е, успех с тениските. Ще се видим по-късно. След като Ким си тръгва, вероятно към кабинката си, но по-вероятно към стаята за почивка, за да изпие третото или четвъртото си кафе за сутринта, затварям капака на кашона с тениски и се връщам на работното си място. Когато стигам там, забелязвам нещо на бюрото си, което съм пропуснала.

Това е фигурка на костенурка.

Тя е малка – не по-дълга от показалеца ми. На цвят е синьозелена, а окраската по черупката ѝ блести под флуоресцентните лампи. Главата ѝ е вдигната и черните ѝ мънистени очи са отправени към мен.

Преди известно време Доун развълнувана ми подари фигурка на костенурка за кабинката ми. Беше толкова мило от нейна страна и се почувствах ужасно, когато костенурката, която ми купи, падна на пода и се разби на дузина малки парченца. След това не съм получавала нова. А и онази беше различна от костенурката на бюрото ми в момента.

Вдигам фигурката и я потърквам между пръстите си, усещайки гладката ѝ повърхност. Какво прави тази костенурка тук? Кой я е сложил?

Дали е била Доун?

Но няма как да е била тя. Когато се върнах в офиса вчера в края на работния ден, тя вече си беше тръгнала. И изглежда, че все още не е дошла. Тогава как би могла да сложи тази костенурка на бюрото ми?

Когато оставям фигурката обратно, забелязвам петно по пръстите си. Нещо тъмночервено се е отпечатало върху ръката ми, когато вдигнах костенурката. Взирам се в дланта си, докато се опитвам да разбера какво съм докоснала току-що. Не може да е боя, тъй като костенурката е зелена. Кетчуп?

Не, невъзможно е. Прекалено тъмно е на цвят и не лепне. И няма онази сладка миризма на захар. Мирише ми точно като… желязо.

Какво е това нещо?

Докато разглеждам набраздената по пръстите ми тъмночервена субстанция, смътно усещам, че наблизо звъни телефон. Този в кабинката на Доун. Връщам се там и надниквам вътре.

Все още е празна. Възможно ли е да е дошла по-рано тази сутрин и да е в тоалетната или нещо подобно? Трябва да е тук и сигурно тя е оставила тази малка костенурка на бюрото ми, въпреки че якето ѝ не виси на облегалката на стола. А екранът на компютъра ѝ е тъмен – няма скрийнсейвър, просто е изгасен.

Телефонът на бюрото ѝ все още звъни. Обикновено номерът на обаждащия се мига на екрана, но не и този път. Това е скрит номер.

Придърпвам кабела на слушалката. Не е моя работа да отговарям на нейния телефон, но ако днес е болна, бих могла поне да се опитам да се погрижа за всички възникнали проблеми. Сигурна съм, че Доун би направила същото за мен. Тя винаги се опитва да помага на другите почти до маниакалност.

Чудя се за какво ли е искала да говори с мен вчера. Много важен въпрос. От страна на Доун това може да означава почти всичко – от мръсна кутия с мляко в хладилника до диагноза рак в последен стадий. Няма причина да се тревожа.

– Бюрото на Доун Шиф – отговарям. Долавям слаб звук от другата страна. Звучи почти като накъсано дишане.

– Ало? – продължавам. – Има ли някой?

Тишина. Точно когато се каня да затворя, чувам измъчен женски глас да проронва две думи, от които ме побиват ледени тръпки:

 – Помогнете ми. И линията прекъсва.