Историята на влиятелното италианско семейство, създало една от най-големите модни империи, оживява в автобиографичната книга „Братя“ от Санто Версаче – брат на легендарните дизайнери Джани и Донатела Версаче.

„Братя“ е истинската история за таланта и упорития труд на фамилия Версаче и най-вече на двамата братя в нейния център – Джани, дизайнера визионер, и Санто, бизнесмена с предприемачески нюх. Заедно те превръщат модна къща „Версаче“ не просто в разпознаваема марка, а в символ на стил, вкус и изисканост.

От шивашкото ателие на майка им в Калабрия, през първия бутик, до най-лъскавите модни дефилета на Милано, Париж, Ню Йорк – книгата проследява неравния, но и бляскав път до върха на семейство Версаче, завихрило революция в изкуството и бизнеса на модата.

Сред страниците на красивото издание с цветни снимки оживяват светът на високата мода, взаимоотношенията между членовете на семейство Версаче, както и образите на редица звездни личности около него – на съперниците като Джорджо Армани, на любимите рекламни лица като Клаудия Шифър, на  знаменитите приятели като лейди Даяна и Елтън Джон и много други.

Санто Версаче осветява и своя болезнен спомен за покушението срещу брат му от 15 юли 1997 г. в Маями. Датата, на която съдбата на семейството се променя с куршума на един сериен убиец. Куршум, който обаче не може да заличи великото наследство и да угаси вдъхновението, завещано от Джани Версаче.

Написана откровено и прямо,  книгата „Братя“ ще плени любителите на модата, както и почитателите на литературни изкушения като „Домът на Гучи“ от Сара Г. Фордън и великолепните книги на Наташа Лестър.

Затрогващ разказ за величието и славата, но и за загубата и болката, книгата на Санто Версаче показва, че големите успехи винаги вървят ръка за ръка с трудностите. Но и че семейството, дори и изтъкано от противоречия, е най-голямата опора. А силата на мечтите – най-голямото вдъхновение.

* * *

Из „Братя“ от Санто Версаче

Снимка "Сиела"

1.

Имам навика да ставам рано сутрин. Веднага се потапям в идния ден. И в този след това. И в този след него. Аз съм човек на настоящето и бъдещето. Винаги съм бил такъв.

Бях послушен като дете, дисциплиниран спортист и съве­стен банков служител, това беше първата ми работа. Приемам за свои думите на великия калабрийски писател Корадо Алва­ро. В един от дневниците си той пише: „Най-сериозното отча­яние, което може да завладее едно общество, е съмнението, че да живееш правилно, е безполезно“.

Всеки е устроен различно, аз съм си такъв. Не заобикалям очарователните капани на носталгията, склонен съм да оставям миналото там, където е, с неговите водовъртежи от грешни или неизречени думи, с неговото наследство от красиви снимки или жестове, будещи съжаление.

И все пак, даже и в моето активно, дори неистово насто­яще, напук на възрастта ми, спомените от цял един живот по­някога се връщат. Хващам се да си мисля какъв щях да бъда, какви щяхме да бъдем всички ние, ако Джани беше още с нас. За необикновените подвизи, които го очакваха, за проектите, които можехме да реализираме заедно, ако куршумът на един сериен убиец не го беше убил.

В Маями на 15 юли 1997 г. умря и част от мен.

Ако превъртя лентата назад в ума си, преживявам всич­ко наново. Сърцераздирателната болка от загубата на брат ми. Насилието, с което нашето семейство – винаги обединено в обичта и в работата, беше хвърлено в траур. Неизпълнимата празнота, която Джани остави в историята на модата, но преди всичко в живота на много приятели и непознати, известни лич­ности и не чак толкова.

Виждам се как влизам в Миланската катедрала в деня на погребението, 22 юли, определено за шест следобед. Донатела се вкопчва в ръката ми, погледът ѝ е покрит с воал. Вдъхвам си кураж, вдъхвам и на нея. Заобиколени сме от хора, много хора, но в този момент сме безкрайно самотни.

Доколкото знам, няма термин на италиански или на друг език, който да дефинира човек, който губи брат или сестра. Няма еквивалент на „вдовец“ или „сирак“. И все пак това е огромна болка, за която малко се знае. Аз я познавам твърде добре. Колкото и да изглежда абсурдно и почти измислено, два пъти през живота си претърпях този вид загуба. Съдба­та многократно ме е правила по-големия брат, по-отговорния, този с глава на раменете, на когото винаги можеш да разчи­таш. Когато бях почти на девет, а Джани на седем, почина по-голямата ни сестра Тинуча, галено от Фортуната, която още не беше навършила десет. Тази трагедия шокира родителите ни и травмира нас, малките.

Много обичах Тинуча и имам ясен спомен за двама ни в един специален ден. В Реджо Калабрия наваля много сняг, пейзажът изведнъж беше станал толкова необичаен. Виждам ни отново облечени с палта и ръкавици на терасата вкъщи: хвърляхме снежни топки по улицата. Простото детско щастие.

Когато тя се разболя от перитонит и вдигна висока темпе­ратура, с Джани ни изпратиха при нашите леля и чичо. Лека­рите не можаха да направят нищо и смъртта ѝ помрачи дните ни за дълго време. Неотдавна се бяхме преместили на Виа деи Коретори, по желание на баща ми. По този начин се отдалечих­ме от доверения ни лекар. Дълго време майка ми се бе вкопчила в тази подробност, убедена, че ако бяхме останали в старата къща, Тинуча можеше да бъде спасена. Винаги плачеше и из­питваше някакъв безсмислен гняв към баща ни.

Цялата тази история ускори трансформацията ми от дете в малък възрастен – така бивах шеговито определян открай вре­ме заради характера ми, бях разумен и преждевременно зрял. Когато Тинуча почина, моята съдба на по-голям брат беше предрешена, характерът ми – оформен от болка, която на тази възраст дори не знаех как да измеря.

От онзи момент станах по-големият брат през целия си живот на Джани, а след това и на Донатела, която дойде като благословия две години след смъртта на Тинуча и върна усмив­ката на лицето на майка ни и всички нас. Вълшебно момиченце, което зае мястото на един ангел, момиченце, което обикнахме веднага и което щеше да стане най-глезената, пазена и обгриж­вана сестричка на всички времена.

Сянката на Тинуча преди и тази на Джани след това ви­наги са ме придружавали, правейки ме може би твърде сери­озен, почти груб и праволинеен според много хора. Винаги са казвали за мен, че съм човек на цифрите и бизнеса. Вярно е, но зад скоростта и яснотата на предприемача има, или поне би трябвало да има, представа за света, за етиката и моралните принципи, които да бъдат предадени на общността. Моята от­правна точка винаги са били просветените хора като Адриано Оливети¹. Мъже, които знаеха как да завладяват, но също така и да дават.

Донякъде повърхностната представа за мен като за чо­век, който е непреклонен, представата за сила, на която аз самият винаги съм разчитал, се разпадна, когато Джани почи­на. Възприемането на загубата беше дълго, трудно и интим­но пътуване. През двайсет и петте години, изминали от онзи проклет ден, мнозина ме питаха и все още ме питат какво ми липсва от него. Липсват ми гениалността му, неговата усмив­ка, талантът му, но най-вече обичта му. Времето лечител ми помогна да възприема смъртта му и днес, в най-добрите дни, се чувствам по-силен от преди, сякаш „удвоен“ от постоянното му присъствие в мен.

В деня на прощаването с Джани в катедралата, когато аз и Донатела влязохме в църквата заедно, отвън площадът беше окъпан в лятна светлина. Бяла, ослепителна. Вътре фотографи­те не спираха да щракат, задържаха се на много лица от кори­ците, полуприкрити от воали и тъмни очила. Имаше публика, отделена с бариери, която се тълпеше да види пристигащите като на ръба на червен килим: Джорджо Армани, Джанфран­ко Фере, Карл Лагерфелд, Валентино, Наоми Кембъл, Карла Бруни, Ева Херцигова, семейство Мисони и Каролин Бесет, Франка Соцани и Ана Уинтур. И още: Стинг със съпругата си Труди, Елтън Джон и неговият партньор, днес съпруг, Дейвид Фърниш. До тях седи най-известната знаменитост от онова време: лейди Даяна, придружена от управителката на нашите офиси в Лондон, момиче с дълга червена коса, която върви пред принцесата с малки стъпки в катедралата. В минутите, ко­гато всички заемат местата си и преди месата, отслужена от монсеньор Анджело Майо, се чува странен, нереален шепот. Трудно е за всеки дори да си помисли какво ни е довело тук.

---

¹ Адриано Оливети (1901 – 1960) – италиански инженер, политик и индустриалец. Предприемаческата му дейност е базирана на принципа, че корпоративната печалба трябва да се реинвестира в полза на общността. – Б. пр.