Всяка книга от шведския майстор на прозата Фредрик Бакман е събитие от международна величина. След трилогията за хокейното градче „Бьорнстад“ и отличителните  „Човек на име Уве“ и „Тревожни хора“  милиони читатели затаиха дъх в очакване на следващия му шедьовър. 

И ето че едва дни след световната си премиера блестящият роман „Моите приятели“ се появява и на български език в превод на Любомир Гиздов (ИК „Сиела“). 

В тази откровена хроника животът е болезнено кратък – като слънчев лъч, отразен в морските вълни. Но и безкраен – като скъп спомен, разчупил прегръдката на самотата. Тих бунт срещу тъгата и сивотата.

Луиса е от най-готиния вид хора – с други думи, тийнейджър. Картите, които съдбата ѝ е изтеглила обаче, никак не са готини. Заклещена в оковите на живот в приемен дом, Луиса открива, че само миг красота може да ти припомни за какво съществуваш. 

Да види на живо най-любимата си картина е един от тях. 

Повечето хора не ги забелязват. Трите малки фигури, седящи в края на дълъг кей в ъгъла на най-скъпата картина на световноизвестния художник К. Юат. Обикновеният човек вижда просто море. Но Луиса е убедена, че ако се вгледа, може да види назъбеното крехко сърце на художника. Защото никой не би могъл да нарисува приятелството и любовта по толкова съкровен начин, ако не е бил напълно разбит на парченца отвътре. 

Двадесет и пет години по-рано, в далечен крайморски град, група тийнейджъри намират убежище от суровия живот вкъщи, като прекарват лятото в безкрайното море на детството. В компанията си те откриват закрила от самотата, причина да стават от леглото, да обичат и да мечтаят. 

И понеже изкуството е форма на магия, Луиса ще трябва да тръгне по стъпките на картината. И да разкрие историята на едно лято, което започва и завършва със смърт. Но по средата? По средата то събира цялата любов, на която е способно едно сърце.

С присъщите си неподправен хумор и безкрайна обич към всичко човешко, Фредрик Бакман създава вълнуваща ода за чудотворната сила на приятелството, в която се процеждат безмилостните нотки на тъгата, но и бурните акорди на смелостта да обичаш някого повече от теб самия. 

Деликатна и поетична, но помитаща с емоционалния си заряд и сила, „Моите приятели“  е книга, която шепти с неизбърсаните сълзи на младостта. Сред страниците ѝ читателите ще се смеят и плачат с размах, който само виртуоз като Бакман може да дирижира. 

„Моите приятели“ се усеща като прегръдка на близък човек, след която имаш усещането, че можеш да застанеш срещу всички бури на живота.

* * *

Из „Моите приятели“ на Фредрик Бакман

Втора глава

Старата жена още не е забелязала Луиса, това е част от плана. Като за толкова висок човек, Луиса е учудващо добра в това да бъде невидима. Тайната е да знаеш, че не означаваш нищо за никого. Че нищо не струваш.

Също така вниманието на жената, която се чувства много важна и съответно е много видима, в момента е привлечено от нещо друго. Забелязала е мъжете и жените, които говорят за инвестиции, и изсумтява:

– Виж, Чарлз! Явно в днешно време допускат кого ли не, дори онези вулгарни новобогаташки снобари. Виж ги само! Никакъв вкус, никакъв стил!

Казва „новобогаташки“, все едно говори за ужасен вирус, защото хората като нея харесват старите неща, искат антикварни мебели, отлежало вино и стари пари. Единственото, което трябва да е ново, са спорните автомобили и тазобедрените стави. Колкото по-богати стават хората като нея, толкова по-малко неща харесват, докато накрая не станат толкова богати, че да намразят дори другите богати хора, и това е може би единственото нещо, което Луиса харесва в тях.

Жената поглежда съпруга си раздразнено и пита:

– Чуваш ли, Чарлз?

Мъжът отговаря:

– Да, да, скъпа. Слушам. Ще купим онази с морето. Как се казва художникът? К. Юат? Що за име е това? Мислиш ли, че някъде тук има още от тези сандвичи? Никой не забелязва, когато Луиса отваря раницата, пълна със спрейове.

Никой не забелязва как се шмугва под  въженцето и застава пред картината. Никога няма да може да обясни какво изпитва, когато я гледа. Може би такова е чувството да станеш родител, мисли си тя: просто да останеш без думи. „Липсваш ми, до скоро. – Мама“, пише на картичката. Луиса бръква в раницата.

– Ей, ти! Какво си мислиш, че правиш? Не е позволено да се приближаваш до картината! – възкликва изведнъж глас зад гърба ѝ.

Това е старата жена, която звучи много ядосано, но когато лицето ти е издърпано толкова назад, че бузите ти започват от ушите, на околните им е трудно да преценят как всъщност се чувстваш. Жената, общо взето, има емоционалния диапазон на абажур.

Това е моментът, в който Луиса спира да се придържа към плана. Планът не е виновен, просто в мозъка ѝ понякога става малко пренаселено, тъй като вътре живеят както геният, така и не-геният. Така че Луиса се обръща с насълзени очи и се сопва на жената:

– Това не е картина с море!

Жената прави две бързи крачки назад, взирайки се в Луиса така, сякаш току-що е била нападната от мебел. То говори?

– Ти... напълно ли си... веднага се отдръпни от картината! – заповядва жената, на която е напът да ѝ прималее от цялата тази безочливост.

Но Луиса остава спокойно от другата страна на въжето, примигва, за да спре сълзите, и прошепва:

– Това не е картина с море, вулгарна, новобогаташка снобарка такава.

Жената толкова се ядосва, че едва не се задушава, затова сграбчва мъжа си толкова здраво, че той се задавя с миниатюрен сандвич и на свой ред едва не се задушава.

– Чааарлз! – надава вой жената, а мъжът опръсква диамантите ѝ със слюнка и трохи, след което посочва бясно бялата риза на Луиса, сякаш си представя, че може да изстрелва огън от показалеца си и по този начин да всява страх у всички наоколо.

– Ти! Стой на място! Искам да говоря с началника ти! – заповядва той.

За негов ужас, се оказва обаче, че Луиса не е копче в асансьор и не я е страх от показалци, така че тя просто отговаря тихо:

– Не работя тук.

После продължава да рови в раницата си и накрая намира каквото търси. Тънка, червена химикалка.

– В такъв случай искам да говоря с РОДИТЕЛИТЕ ти! – настоява старият мъж с известно отвращение, като се оглежда, явно очаквайки да види две шимпанзета, хванали наобратно информационна листовка за контрацептиви.

Едва тогава жената забелязва раницата на Луиса и разбира всичко, защото много добре знае какво означават младите хора с раници.

– Чарлз! Тя има спрейове в раницата! Тя е от онези активисти! Извиквай охраната, Чарлз, тя ще съсипе картината!

– Казва жената, която иска да я окачи в грозната си лятна вила... – измърморва Луиса.

После се обръща, вдига химикалката и рисува малка риба на стената.

Планът не беше такъв. Идеята беше просто да види картината. Мислеше си, че това ще е достатъчно. Мозъкът ѝ не е виновен, че нещо в нея някак си изведнъж пожелава картината да знае, че Луиса е била там. Тя и Фиш. Глупаво, глупаво сърце.

 Жената изкрещява паникьосано, а старият мъж се отправя бързо към охранителите. Но все пак беше мило от негова страна да го каже, решава Луиса. Да си помисли, че тя има родители.

„До скоро. – Мама“, пише на картичка в раницата ѝ. От предната страна е изобразена световноизвестната картина на К. Юат. Откакто се помни, Луиса си е мечтала да я види на живо. Все разправяше на Фиш как един ден двете ще отидат да я видят заедно. Но сега? Сега дори не може да обясни какво чувства. Когато с Фиш се промъкваха в киносалоните в града, понякога попадаха на филми, в които жени се опитваха да обяснят какво е да си майка, и винаги оставаха без думи. Да станеш родител? Една от жените беше казала, че това е като невидима приливна вълна, която те удря с такава сила, че ти изкарва въздуха и после така и не успяваш да възстановиш дишането си. Цял живот се задъхваш, беше казала друга жена, защото любовта е толкова необятна, че изстисква въздуха от дробовете ти. След това всички си мислят, че отстрани си изглеждаш същата, беше казала трета, но ти не разбираш как е възможно това, защото за теб има съвсем ясна граница между „преди“ и „след“. Съвсем ново аз.

Такова е чувството и с картината, мисли си Луиса. Но все пак беше мило от страна на старата жена, решава тя. Да си помисли, че Луиса иска да унищожи произведението. Все едно нещо би могло да я спре, ако беше така.

Госпожо, мисли си Луиса, ако исках да унищожа картината, цялата сграда вече щеше да е станала на пепел. Защото съм безумно добра в унищожаването. Всички, които обичам, умират.

Охранителят се втурва, или във всеки случай се помъква към нея със сто и трийсет килограмовото си тяло с малка, побесняла глава, кацнала отгоре. Луиса стисва здраво червената химикалка.

Мрази да я докосват възрастни. Така става, когато човек никога не е срещал възрастен, на когото може да вярва. Баща ѝ ги беше оставил, преди тя да се роди. Не искал да бъде баща. Но Луиса се чуди дали майка ѝ не е искала да бъде майка, поне за малко. Дали е почувствала приливната вълна, когато Луиса се е родила. „Липсваш ми“, пише с ужасен почерк на картичката. Единственото, което Луиса си спомня от майка си, е гласът ѝ, който ѝ пее приспивна песен. Дошли са от друга държава, но Луиса не помни нищо за нея. Така и не разбра какво са оставили зад гърба си, но няма как да е било хубаво, ако това място е по-добро. Когато беше на пет, Луиса остана при съседите. Майка ѝ излезе и повече не се върна. Полицията я търси няколко месеца, но нея я биваше да бъде невидима и това вероятно е единственото качество, което дъщеря ѝ е наследила от нея. Ако си на пет, когато родителят ти те изостави, то изоставянето не се случва в конкретен ден, случва се всеки ден. Никога не спира. Луиса израсна в приемни домове. Говореше само майчиния си език, а когато опитваше да имитира езиците на другите деца, те ѝ се смееха или по-лошо. Затова спря и дълго време след това тя изобщо не говореше. Спомня си, че в приемните домове се спеше трудно, защото разни неща все се удряха в стените. Понякога чинии, понякога чаши, понякога хора. Понякога това бяха други хора, понякога беше тя. Трябваше да се мести неколкократно, никъде не изкарваше дълго време. Някои от домовете бяха зловещи, някои бяха страшни, някои бяха опасни. Само един беше хубав.

 Тогава тя беше на шест или седем, а домът, разбира се, беше пълен с кресливи хора и мълчаливи страхове, също като всички останали, но в ъгъла в кухнята имаше хладилник, покрит с картички с известни произведения на изкуството. Това беше нейният рай. Така и не разбра кой беше купил и оставил картичките там, но вероятно беше някой като нея. Човек, минал през дома и пожелал да каже на децата след него, че навън съществува и друг свят. Изкуството е съпричастие.

Една от картичките беше с картината с морето, която не е картина с море. Това беше първата ѝ кражба, първото наистина красиво нещо, до което се докосваше. Няколко години по-късно пристигна в приемен дом, където някой се смееше. Това беше Фиш. Мигновено се сдушиха. Спяха толкова близо една до друга, че ако Луиса се събудеше и усетеше туптенето на нечие сърце, не можеше да прецени дали е нейното, или това на Фиш. Фиш я научи да разбира различните езици, които другите деца говореха, най-вече всички псувни, разбира се, защото що се отнася до псуването, Фиш беше истински космополит. Но Луиса се научи да говори английски като американските кинозвезди покрай филмите, които двете се промъкваха да гледат. Нощем лежеше до Фиш и шепнеше цели сцени от великите любовни истории. И все пак на всеки език имаше много думи, които не разбираше. Един ден, не много по-късно, на вратата почукаха полицаи, които казаха, че са открили майката на Луиса.

Детските мозъци са особени, тълкуват всичко по свой си начин. Луиса цял живот си беше представяла този момент, но въпреки това казаното от полицая беше непонятно. Фиш трябваше да ѝ обясни: Inform the relatives означаваше да съобщиш на близките. Значи Луиса беше близката. Deceased означаваше мъртва. Substance abuse означаваше, че майка ѝ се е пропила до смърт. Удавила се е отвътре. Детските мозъци имат толкова богато въображение, че след като чу това, вместо да развие страх от алкохола, Луиса разви ужасен страх от плуването.

На следващия ден отидоха на кино и гледаха много стар филм, защото Фиш знаеше, че Луиса най-много харесва тъкмо старите филми. В главната роля беше известен певец. В една сцена той запя приспивна песен на едно дете и Луиса внезапно я разпозна: не си бе спомняла гласа на майка си, а неговия. Майка ѝ беше оставяла петгодишната си дъщеря сама пред телевизора толкова дълго, че накрая Луиса не е знаела кой глас е истински, майчиният или тези от старите филми. Разплака се, щом осъзна, че е човек без спомени, но Фиш се наведе към нея и каза: „Майната му, защо глупавият ти мозък да решава кое се е случило и кое – не? Можеш да запазиш спомена, твой си е!“.

Така че Луиса го запази. Въображението е единственото оръжие на децата. На гърба на картичката с картината Луиса написа съобщение, каквото ѝ се беше искало да получи, все едно е обичана и липсва на някого: „До скоро. – Мама“.

Прибра картичката в раницата си и си помисли, че един ден с Фиш ще видят картината на живо и може би ще бъде както когато супергероите откриват силите си. Ако някога стигнеше до морето, може би повече нямаше да се страхува да плува. Представяше си, че ще бъде като в приказките и по някакъв вълшебен начин всичко ще завърши щастливо.

Няма да стане така.

Но ето как започва нейното приключение.