Големият готически шедьовър и символ в съвременната попкултура – „Франкенщайн, или новият Прометей“, получи първото си луксозно издание с илюстрации в България. Романът на Мери Шели излезе в утвърдения у нас превод на Жечка Георгиева и с въздействащи илюстрации на художничката Димана Георгиева. Библиофилският том с логото на издателство „Кръг“ може да се открие във всички добри книжарници успоредно с дългоочаквания филм на режисьора Гийермо дел Торо по „Нетфликс“.

Загуба, гордост, вина, стремеж към слава, но и невъзможността да „обърнеш“ последствията от грешка, задвижена от идеализъм – „Франкенщайн“ разглежда теми, които са едновременно митични и актуални към днешния ден. Изградена като „роман в романа“, историята ни въвежда в света на младия учен Виктор Франкенщайн, който създава в лабораторията си живо същество от части на човешки тела. Успехът му обаче мигновено се превръща в ужас – Виктор се отвръща от творението си в момента, в който то оживява, и го изоставя. „Новороденото“ чудовище – интелигентно, но без име, без минало и без принадлежност – остава само да се учи на език и човечност в свят, който го отхвърля заради външния му вид. Следва трагичен низ от преследване и отмъщение: съществото копнее за приемане, но открива само страх и насилие; отчаяно, то изисква от Франкенщайн да му създаде спътница, за да не бъде само. А когато получава отказ, отвръща с унищожителен удар върху всичко, което създателят му обича…

Митът за произхода на книгата е също толкова магнетичен, колкото и нейният сюжет. Двайсет и една годишната Мери Шели публикува „Франкенщайн“ анонимно през 1818-а и на два пъти преработва творбата си, за да четем днес финалния ѝ вариант от 1831-ва. Към него в луксозното издание на „Кръг“ са включени уводни думи на писателката, от които става ясно какво я е подтикнало да създаде този свой първи роман, останал в историята като връх в готическия жанр и едно от първите произведения на научната фантастика.

Други важни акценти от новия „Франкенщайн“ са познатият и обичан превод на Жечка Георгиева, който сега е прецизно ревизиран. А също и модерното оформление, направено от Димана Георгиева като семестриална задача в специалност „Книга, илюстрация, печатна графика“ в Националната художествена академия.

Снимка "Кръг"

Драматичните си черно-бели рисунки младата художничка създава чрез графичната техника линогравюра, като работи над тях близо година. Това е първото българско издание на романа в луксозен том и с илюстрации.

Снимка "Кръг"

Историята за младия учен Виктор Франкенщайн и създанието, което той сътворява от мъртва материя, задава вечни въпроси за границите на науката, отговорността на твореца и морала на експеримента – въпроси, които звучат особено актуално в ерата на изкуствения интелект и биотехнологиите. Романът бързо се превръща в световен бестселър и през годините е адаптиран стотици пъти на сцена и екран. Новото издание пък излезе едновременно с дългоочаквания филм на Гийермо дел Торо по книгата. Въпреки някои промени в сюжета продукцията с участието на Оскар Айзък и Джейкъб Елорди събира ласкави отзиви от зрителите на „Нетфликс“.

Мери Шели (1797–1851) е английска писателка, дъщеря на философа Уилям Годуин и феминистката Мери Уолстънкрафт. На 18 години пише „Франкенщайн“, а по-късно публикува и други романи, разкази, биографии и редактира произведенията на съпруга си Пърси Биш Шели след смъртта му. Остава в историята като авторката, която формулира една от най-устойчивите модерни митологии – за твореца, надхвърлил границите на позволеното.

* * *

Из „Франкенщайн, или новият Прометей“ от Мери Шели

Снимка "Кръг"

Един от проблемите, които постоянно занимаваха мисълта ми, бе строежът на човешкото тяло и на живите организми изобщо. Къде, питах се неведнъж, е тайната на живота? Това бе смел въпрос, който открай време се счита за загадка; ала ние сме застанали на прага на безброй открития и само липсата на смелост и леността ни пречат да направим решителната крачка. Размишлявах над тези обстоятелства и взех решение от сега нататък да се посветя особено старателно на физиологията. Ако не ме теглеше някакъв почти свръхестествен ентусиазъм, усвояването на този предмет би ми се сторило тягостно, дори непоносимо. За да проникнем в тайните на живота, трябва първо да се обърнем към смъртта. Изучих анатомията, но това не беше достатъчно; необходимо ми беше да се запозная с процеса на естественото разпадане и гниене на човешкото тяло. Възпитавайки ме, баща ми бе взел специални мерки да ме предпази от впечатлителност спрямо свръхестествени ужаси. Не си спомням някога да съм треперил, слушайки суеверни разкази, или да съм се боял от духове и призраци. Страхът от тъмнината ми беше непознат, а гробището значеше за мен само място, където са погребани изгубили живота си тела, които от източник на красота и сила са се превърнали в храна на червеите. А сега ми предстоеше да проуча причините и хода на това разлагане и бях принуден да прекарвам дни и нощи в гробници и костници. Съсредоточавах вниманието си върху явления, непоносими за деликатните усещания на човека. Виждах как гниеше и тлееше прекрасното човешко тяло, наблюдавах как цветуща красота отстъпва място на разрухата на смъртта, видях как червеят наследява чудото на очите и мозъка. Изследвах и анализирах всички причинни връзки на прехода от живота към смъртта и от смъртта към живота, докато внезапно сред тая тъмнина блесна светлина – толкова ярка и ослепителна и същевременно тъй ясна, че макар и потресен от мащабите на възможностите, които ми се разкриха, аз не можех да проумея защо, след като толкова гениални мъже бяха правили проучвания в тази област, именно на мен се падна да открия великата тайна.

Напомням ви, че тук не става дума за бълнувания на луд човек. Това, което ви разказвам, е също толкова вярно, колкото и фактът, че слънцето свети на небето. Може действително откритието да е било предизвикано от някакво чудо, но въпреки това етапите му бяха отчетливи и напълно правдоподобни. След дни и нощи на усилен труд и умора успях да открия причината за зараждането на живота; нещо повече – бях в състояние сам да вдъхна живот на неодушевената материя.

Изумлението, което изпитах в началото, скоро отстъпи място на безумен възторг. Да се издигна направо до върха на моите мечти след толкова време на мъчителен труд, беше най-голямата отплата за всичките ми усилия. Откритието ми беше толкова велико и изумително, че всички стъпки, довели ме до него, моментално се изличиха от паметта ми и единственото, което виждах, беше крайният резултат. Държах в ръцете си онова, за което бяха работили и мечтали най-мъдрите мъже, откакто свят светува. Не мога да твърдя, че всичко ми се разкри изведнъж, като върху вълшебна сцена: получените познания трябваше по-скоро да насочат усилията ми към заветната цел, отколкото да ми я връчат наготово. Приличах на арабина, който бил погребан жив заедно с мъртвите и намерил изхода само с помощта на мъждукаща и на пръв поглед нереална светлина.

Виждам по пламналите ви от учудване и надежда очи, приятелю мой, че копнеете да ви издам тайната. Това е невъзможно; изслушайте ме внимателно докрай и сам ще се убедите защо съм толкова сдържан по този въпрос. Виждам колко сте непредпазлив и възторжен, какъвто бях и аз по онова време, и не искам да ви поведа към вашата разруха и неизбежна гибел. Поучете се – ако не от моите наставления, то поне от примера ми за опасностите, които крие познанието; знайте, че онзи, за когото светът е само родният му град, е по-щастлив от другия, ламтящ за величие извън рамките на човешката природа.

Когато видях в ръцете си тази безмерна власт, аз дълго се колебах как да я употребя. Макар и да имах способността да вдъхвам живот, за мен оставаше непосилна задачата да създам тяло, което да поеме живота с цялата му сложност от преплетени нерви, мускули и вени. Колебаех се отначало дали да се опитам да сътворя себеподобно същество, или някой по-прост организъм, ала въображението ми беше превъзбудено от първия успех и не ми позволяваше да се усъмня в способността си да даря с живот такова сложно и възхитително създание, каквото е човекът. Материалите, които имах на разположение, ми се струваха недостатъчни за едно толкова трудоемко начинание, но не изпитвах никакво съмнение в крайния успех. Подготвих ума си за безброй неудачи; пречки можеха да възникнат непрестанно, а и резултатът можеше да се окаже несъвършен, ала предвид откритията, които стават всеки ден в науката и техниката, аз се надявах настоящите ми опити да положат поне основите на бъдещите ми успехи. Сложността и дързостта на замисъла ми не бяха доводи против неговата изпълнимост. С такива идеи в главата пристъпих към сътворяването на човешко същество. Тъй като нищожните размери на различните части биха спъвали до голяма степен работата, аз се отказах от първоначалното си намерение и реших да създам гигант, висок около два метра и половина и със съответното телосложение. След като взех това решение и прекарах няколко месеца в събиране и систематизиране на материалите, пристъпих към работа.

Никой не е в състояние да разбере сложните чувства, които ме обзеха след първото опиянение от успеха и ме понесоха като вихър напред. Аз пръв щях да прекрача границата между живота и смъртта и щях да озаря нашия тъмен свят с ослепителна светлина. Един нов вид щеше да ме благослови като свой създател и родител, безброй щастливи и съвършени същества щяха да ми дължат живота си. Нито един баща нямаше да има такива права върху признателността на своето дете. А започна ли веднъж да съживявам мъртвата материя, продължавах да мисля, ще бъде само въпрос на време (макар за момента да ми беше невъзможно), преди да съм в състояние да възвръщам живота там, където смъртта очевидно е започнала да разлага тялото.

Тези мисли крепяха духа ми, докато се отдавах на работата с неотслабващо настървение. Лицето ми изгуби цвета си и тялото ми измършавя от затворения начин на живот, който водех. Имаше моменти, когато търпях провал на самия праг на откритието, но продължавах да вярвам, че успехът ще настъпи, ако не в следващия час, то поне на другия ден. Тайната, която само аз владеех, стана смисълът на живота ми и изцяло ѝ се посветих. Луната съзерцаваше среднощните ми усилия, когато неуморно, задъхан от желание, преследвах природата в най-затулените ѝ скривалища. Как да ви разкажа за ужасите на моите тайни бдения, когато аз, грешникът, се ровех в плесента на гробовете или измъчвах живи същества, за да оживя мъртвата материя? Като си спомня сега, краката ми се подкосяват и пелена се спуска пред очите ми, но тогава някакъв неудържим, почти безумен порив ме тласкаше напред; сякаш бях изгубил душа и чувства и ми бе останала единствено моята цел. Това бе временно умопомрачение; чувствата се възродиха у мен с по-голяма острота веднага щом спря да действа неестественият стимул и аз се завърнах към предишния начин на живот. Събирах кости от гробниците и безпокоях с кощунствени ръце съкровените тайни на човешкото тяло. Работилницата, където творях светотатственото си дело, разположих на тавана в една усамотена стая, по-скоро килия, отделена от останалите помещения с коридор и стълбище. Някои подробности от това, което вършех, ми вдъхваха такъв ужас, че очите ми изскачаха от орбитите си. Много от материалите си набавях от операционните зали и кланицата и често човешката ми природа се стъписваше, погнусена от това, което правех, но продължавах делото си и го водех към края, тласкан от едно непрестанно растящо нетърпение.

Така, като преследвах своята цел с все душа и сърце, измина лятото. Тази година то се случи необикновено красиво: не бях виждал по-рано нивите да дават по-обилно зърно, нито лозята да раждат по-прекрасен плод. Ала очите ми бяха слепи за тези красоти. Същите чувства, които ме правеха равнодушен към природните прелести наоколо, ме караха да забравя близките си, които дълго време не бях виждал. Съзнавах, че мълчанието ми ги безпокоеше, и добре помнех думите на баща си: „Знам, че докато си доволен от себе си, ще си спомняш за нас с обич и ще ни пишеш редовно. Ще ми простиш, ако изтълкувам липсата на писма като доказателство, че си занемарил и другите си задължения“. Затова много добре си давах сметка за чувствата на баща ми, но ми беше невъзможно да отклоня вниманието си от това, което вършех, колкото и да бе отблъскващо, защото то изцяло ме бе погълнало. Не можех да не отхвърля на заден план всичко, свързано с чувства на обич, докато не постигнех великата цел, на която се бях посветил.

Затова мислех, че баща ми е несправедлив, щом обяснява мълчанието ми с разгулен живот или леност; но сега съм убеден, че е имал право да подозира заниманията ми като далеч не толкова примерни. Съвършеният човек трябва винаги да запазва хладнокръвие, да не допуска страсти или преходни желания да нарушават душевния му покой. И не мисля, че преследването на знания трябва да прави изключение от това правило. Ако учението, на което си се посветил, отслабва чувствата на обич и предизвиква отвращение към обикновените, прости и чисти удоволствия, тогава в заниманията ти има нещо нередно, нещо неподобаващо на човека. Ако това правило винаги се спазваше, ако никой не принасяше в жертва на амбициите си любовта към близките хора, Гърция нямаше да бъде поробена, Цезар щеше да пощади страната си, Америка щеше да бъде открита постепенно и империите на Мексико и Перу нямаше да бъдат заличени от лицето на земята.