Майкъл Кимидж е директор на Института "Кенан“ към Центъра "Уилсън" във Вашингтон. От 2014 до 2017 г. работи в Службата за стратегическо планиране на Държавния секретар на САЩ, където отговаря за портфолиото Русия/Украйна. Бил е стипендиант в Центъра за стратегически и международни изследвания и в Германския фонд "Маршал", както и член на консултативния съвет на Германския институт за международни и сигурностни въпроси. Публикува активно по теми, свързани с международните отношения и политиката на САЩ спрямо Русия.

Руският президент Владимир Путин е майстор в това да избягва образа на губещ. Той дойде на власт през 2000 г., демонстрирайки решителност в продължаващата война на Русия срещу откъсналия се регион Чечения, където Русия в крайна сметка надделя. Представяше се като решителен лидер в Грузия (чрез Руско-грузинската война от 2008 г.), в Украйна (чрез анексирането на Крим през 2014 г. и пълномащабната инвазия през 2022 г.) и в Сирия (чрез руската военна интервенция през 2015 г.).

В нито една от тези зони Путин не постигна траен успех. Грузия е в неясно положение, а присъствието на Русия в Сирия постепенно избледнява, но Путин не поема отговорност за неуспехите си на световната сцена. Винаги действа като победител.

С Украйна Путин умее да режисира сцени на успех. Направи го на 9 май – Деня на победата в Русия, който отбелязва капитулацията на нацистка Германия през 1945 г., – като застана рамо до рамо с китайския президент Си Дзинпин. Двамата наблюдаваха как руските войници маршируват гордо на Червения площад, изпращайки послание, че Русия не е изолирана, не е победена. Според руските държавни медии Украйна ще рухне. Европа е неспособна да преодолее постнационалната си анемия. САЩ са отстъпили пред Русия, признавайки, че разширяването на НАТО е причина за войната, че непреклонността на Украйна я е проточила и че през 2022 г., когато започна войната, президентът Джо Байдън е бил немощният старец, довел света на ръба на Трета световна война.

Но за Русия Украйна не е Сирия, нито Грузия. Сирия беше далечно приключение, чийто край може да бъде заметен под килима. Грузия е в застой, колебаейки се между Русия и Запада – без това да е катастрофа за Москва. А Украйна е катастрофа за Москва. В Украйна руската армия е в застой, а броят на жертвите нараства. Путин няма изход от войната, освен ако не признае някаква форма на поражение. Кремъл може да се опитва да крие страданията от руснаците, но само доколкото успее да разкаже убедителна история. Путин не може да заличи така лесно доказателствата за разклатената икономика. И не може да предложи на руснаците ясна политическа визия, освен безкраен путинизъм.

Бавно, макар и не внезапно, Русия започва да губи войната.

Дългите войни изискват координирани усилия. Военните цели зависят от дипломатическа способност и икономическа мощ, които от своя страна зависят от политическа воля. Русия се затруднява във всяка от тези области. Проблемът за Путин е, че военните и дипломатическите предизвикателства се наслагват едно върху друго, както и икономическите и политическите.

Ако войната вървеше добре или изглеждаше като отбранителна, дипломацията можеше да бъде второстепенна, несигурността и лишенията – поносими, а политическото недоволство – потиснато. Такава беше ситуацията в Съветския съюз по време на Втората световна война. Но в своята мащабна война срещу Украйна Путин се намира почти в противоположната позиция. И не може да отлага, разказвайки история, с която да се измъкне от стратегическия капан. С инструментариума на автократ, той може само да отлага неизбежната равносметка.

Русия е изправена пред две сериозни военни дилеми. Първата е невъзможността да напредва. Технически, Русия има инерция – завзема квадратни километри украинска територия – но тази инерция води наникъде. В продължение на месеци Русия се опитва без успех да превземе украинския град Покровск. Провалът ѝ е съпътстван от огромни загуби – по оценки около 790 000 убити или ранени от началото на войната (плюс 48 000 изчезнали), включително над 100 000 жертви само през настоящата година.

Ако темпото се запази, до края на 2025 г. Русия ще има над един милион жертви, без стратегическата ѝ позиция да е по-добра от тази през 2022 г. Путин няма лесен начин да промени този курс, който води (ако не бъде променен) до задънена улица. Териториите, които Русия контролира в Украйна, са основно бойни зони и не носят никаква реална полза за страната.

Втората военна дилема на Русия е самата Украйна. Когато Русия не успя да нанесе решителен удар през 2022 г. и да разцепи Украйна, Путин имаше избор – ограничена война или война срещу цивилното население. Избра второто – за да не изглежда отстъпващ и за да принуди украинците да капитулират.

Това решение също се обърна срещу него. Бруталността на руската окупация, заедно с безбройните нападения срещу цивилни и гражданска инфраструктура, убеди мнозинството украинци, че трябва да се сражават. Украйна е по-бедна и по-малка от Русия, не е създадена за изтощителна война и на бойното поле се бори сама. Тези обстоятелства имат значение, разбира се, но не повече от духа на украинците и изключителната им способност за иновации (като в дроновата война), която до голяма степен произтича именно от този дух.

Русия има начини да спечели предимство в дълга изтощителна война. Може да я улесни оттегляне на САЩ от конфликта, което би ударило тежко по украинския морал, би ограничило ежедневните способности на украинската армия и би изпратило силен сигнал към света, че Украйна не може да поддържа най-важното си двустранно партньорство. Ако САЩ се откажат, Русия би могла да се опита да разколебае отделни европейски държави, като ги тласне към неутралитет или дори подкрепа за Русия. Така Русия не само би укрепила позициите си в Украйна, но би се приближила и до мечтата си за руска сфера на влияние в Европа и за пълен разпад на трансатлантическия съюз.

Но Русия провали дипломатическата си игра със Запада. Пропусна възможностите, предоставени ѝ от открито проруски настроената администрация на Тръмп през февруари, март и април, бомбардирайки в разрез с множество примирия. Това тласна самия Тръмп към Украйна и Европа, а Москва не намери начин да отдели Европа от Украйна.

Новоизбраният германски канцлер Фридрих Мерц, който има отлични отношения с Великобритания, Франция и Полша, е твърдо проукраински настроен и обвърза Германия с отбранителни разходи в размер на половин трилион долара. Руската дипломация не може да създаде нито приятелски, нито неутрален Запад – не на последно място заради начина, по който Русия води войната. А самият Путин не позволява на руските дипломати да търсят компромиси, които биха могли да спасят страната му от кошмара, който сам е създал.

Обсебеността на Путин от това да не загуби в Украйна съсипа руската икономика. Еуфорията от военните разходи вече е отминала, а растежът е спаднал от 5% в началото на войната до нула. Прегрятият трудов пазар доведе до инфлация от около 10%. Спадащите цени на енергията – в резултат от разгарящите се търговски войни на Тръмп и буксуващата икономика на Китай – могат да унищожат държавния бюджет на Русия, който силно разчита на износа на газ и петрол. Руснаците – макар и далеч от глад – започват да си задават въпроси за мъдростта на своето правителство, за растящите цени и мрачната икономическа перспектива в името на задънената, вредна и ненужна война. Единственото по-опасно нещо за политически лидер от война по избор е война по избор, която върви зле.

Путин е помолил руския народ да му се довери относно войната в Украйна. Мнозина му вярват, други – не. Тези, които не вярват, може да се сблъскат с репресивните тактики на полицейската държава – макар че Русия не е тоталитарна. Общественият договор е странна смесица от мобилизация за война (в някои региони) и политическа апатия (в цялата страна) – едно до голяма степен деполитизирано общество, което уж води „свещена война“.

Реалната политическа власт е съсредоточена в ръцете на Путин. Но неговата диктаторска позиция го прави едновременно и най-силния, и най-уязвимия – силен дотолкова, доколкото може да спечели войната, и уязвим дотолкова, доколкото я губи. Може би затова, след години мълчание, Путин започна да говори за свой наследник. Може би сам осъзнава, че е заложил политическата си съдба на една глупава война – и че не я печели.