Докъде сме способни да стигнем, за да защитим тези, които обичаме – това е въпросът, задвижващ сюжета на новия роман „Флорънс Адлър ще плува завинаги“. Вдъхновен от истинска история, впечатляващият дебют на американската писателка Рейчъл Бийнленд е препоръчан от редица водещи издания, сред които „Ню Йорк Таймс“, „Пъблишърс Уикли“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Книгата вече е налична и на български със знака на издателство „Кръг“ в превод на Габриела Кожухарова и с корица от Виктория Видевска.

Завладяваща, трогателна и жизнеутвърждаваща, историята ни пренася в Атлантик Сити през лятото на 1934-та. Двайсетгодишната Флорънс се прибира у дома, за да прекара ваканцията с най-близките си хора, но и за да се подготви за голямата си мечта – да преплува Ламанша. Въпреки тежката бременност на сестра ѝ Фани, която почти през цялото време е на легло, и мистериозната жена, наскоро емигрирала от нацистка Германия и отседнала у тях, всичко в тесния апартамент на семейство Адлър изглежда наред. Но много скоро с Флорънс се случва фатален инцидент, след който нищо вече няма да е същото. Сега най-важно е бременната Фани да не научи за нещастието, преди да е родила. Сложна мрежа от тайни бързо оплита три поколения и разкрива отдавна забравени грешки и неочаквани чувства. Лъжата започва да тежи все повече, а истината чука по вратата с неумолима сила...

Авторката Рейчъл Бийнленд превръща една лична семейна тайна в силно въздействащ роман, който не разчита на външна динамика, а на емоционална дълбочина, психологически сблъсъци и морални дилеми. Написан с тънка проницателност и дълбоко разбиране на човешката природа, „Флорънс Адлър ще плува завинаги“ е за сложните избори, които правим в името на близките си, и за това как понякога най-голямата проява на любов е да премълчим.

Наред с общовалидните теми за обичта, загубата и скръбта Бийнленд умело преплита в сюжета ключови исторически събития и социални явления: възхода на нацисткия режим, класовите борби, религиозните напрежения, неразбирането на сексуалността. На този сложен и ярък фон историята във „Флорънс Адлър ще плува завинаги“ далеч надскача привидния си фокус – загубата на дете. Тя разказва и за онова, което губим, когато решим да спестим болката; за доверието, което се разпада, когато любовта прераства в контрол; за семейството – едновременно като убежище и като капан. Но най-вече за паметта. За онова вътрешно плуване, което не спира никога – дори когато човек си отиде…

Рейчъл Бийнленд (1981) е американска писателка, авторка на два романа. Завършва Университета на Южна Каролина и има магистърска степен по творческо писане от Държавния университет на Вирджиния. Занимава се с преподавателска дейност, a нейни есета са публикувани във водещи периодични издания.

* * *

Из „Флорънс Адлър ще плува завинаги“ от Рейчъл Бийнленд

Снимка "Кръг"

В стаята на Гъси светеше лампа, а по средата на пода лежеше брезентовата чанта, която Естер беше занесла на плажа по-рано днес. До нея стоеше по-красивата, плисирана чанта на Флорънс. Съдържанието ѝ – четка за коса, кърпа и няколко фуркета – се бяха разпилели по земята и Естер се наведе да вдигне вещите. След като ги събра всичките, от нея се отприщи безмълвен стон.

Ана и Гъси спяха на малката кушетка, която едва побираше и един човек. Двете бяха успели да се сместят само защото Ана бе обгърнала плътно дребното момиченце, прибирайки го към гърдите си. Тъмнокафявата коса на Гъси се стелеше на всички посоки, а устата ѝ зееше. През изминалата година се беше източила на ръст и бе изгубила повечето си бебешки тлъстинки, ала насън изглеждаше все така малка.

На Естер ѝ хрумна да събуди Ана и да ѝ напомни, че ще ѝ е по-удобно в нормално легло. Ако Ана беше Флорънс, Естер навярно щеше да разтрие разсеяно гърба ѝ, да я хване за едната ръка и да я издърпа на крака, наслаждавайки се на унеса ѝ – на онзи миг, в който порасналата ѝ дъщеря се обляга на нея, нуждае се от опората ѝ. Но Ана не беше Флорънс, а Естер нямаше да понесе още един разговор за днешните събития, освен ако не беше крайно наложително да го проведе. Телефонното обаждане до Айзък бездруго щеше да изпие цялата ѝ останала енергия.

В зимната градина беше горещо и задушно. Един прозорец зееше, но Естер отвори още два. Беше прекалено тъмно, за да види плажа на две пресечки оттук, но долавяше шума на разбиващите се в брега вълни. Несекващите ритми на океана винаги я бяха успокоявали особено в тревожни моменти – сега обаче звукът я разгневи. Струваше ѝ се жестоко океанът да ѝ отнеме нещо толкова скъпоценно и нито за секунда да не прекъсне танца си от уважение към нейната загуба.

Естер се вгледа в младата жена, която прегръщаше внучката ѝ. Не ѝ харесваше да се чувства длъжница на Ана, но явно беше неизбежно. Никой не беше заръчвал на Ана да събере вещите на семейството, да отведе Гъси от плажа, да я прибере в апартамента и да ѝ предложи утеха по силите си, докато Естер и Джоузеф уреждаха погребението на Флорънс. Ана беше проявила трезвомислието, което Естер цял живот се стремеше да предаде на собствените си дъщери.

Миналата есен, когато Джоузеф предложи да доведат Ана в Съединените щати, Естер се беше почувствала безсилна да му попречи. Ана беше дъщеря на Инес – някаква жена, с която Джоузеф заяви, че бил израснал в Унгария, но която (колко интересно) не му бе хрумнало да спомене нито веднъж през двайсет и девет годишния им брак.

Миналия октомври нашареното с немски марки писмо на Инес се бе приземило като малка граната във фоайето на къщата им на Атлантик авеню. Джоузеф беше в завода и Естер отвори плика с ножа за писма, твърде любопитна, за да го изчака да се прибере. Разочарова се, тъй като не успя да разпознае нито почерка, нито подписа на подателя, камо ли да разчете самия текст, написан на родния унгарски на съпруга ѝ.

Когато най-сетне се прибра, Джоузеф изчете писмото от началото до края и ѝ го преведе отгоре-отгоре. Първият съпруг на Инес загинал във войната и впоследствие тя напуснала опустошените от сражения гранични територии на Австро-Унгария, премествайки се във Виена заедно с Ана. Там се запознала и омъжила за Пол, който следвал в университета. След като назначили мъжа ѝ за учител в Берлин, тримата се прехвърлили в Прусия и станали натурализирани граждани, ала издигането на Третия райх изложило на риск всичко, което били постигнали. Предишното лято отнели гражданството на семейството, а няколко месеца по-късно уволнили Пол. Ана пък не я приели в никой от немските университети, в които кандидатствала предходната година, и сега Инес и Пол имали огромното желание да я изведат от Германия, преди ситуацията да се е влошила още повече.

– Какво друго пише? – попита онзи път Естер, надничайки към трите плътно изписани листове.

– Това е всичко – заяви Джоузеф. Не посмя да срещне погледа ѝ и Естер веднага разбра, че я лъже. Тя спокойно можеше да събере казаното от него в пет кратки изречения.

През следващите няколко месеца Джоузеф помогна на Инес да избере няколко американски университета, които биха паснали на Ана. Дори попълни собственоръчно част от документите за кандидатстване. След като подаде формулярите на Ана в Държавния педагогически колеж на Ню Джърси, той се зае да позвъни на всичките си познати, които имаха връзки с учебното заведение или с директора по приема. На Естер момичето ѝ се стори достатъчно интелигентно, за да успее да влезе в който и да е университет със собствени заслуги, но Джоузеф заяви, че не искал да оставя нищо на случайността. Усилията му не секнаха дори когато получи потвърждение, че Ана е приета – тогава се съсредоточи изцяло върху това да помогне на Инес и Пол със задължителните документи към молбата ѝ за студентска виза. Предложи да финансира престоя на Ана, а когато ѝ издадоха виза по-бързо от очакваното – и да я приюти за лятото.

Естер постоянно си повтаряше да се отнася благосклонно както към престоя на Ана, така и към помощта, която знаеше, че Джоузеф оказва на Инес и Пол, на свой ред нетърпеливи да напуснат Германия. Ситуацията там несъмнено изглеждаше страшна и Естер познаваше няколко семейства в „Бейт Кеила“, които се мъчеха да съдействат на свои роднини в Германия и на други места да емигрират в Щатите.

Напомняше си обаче, че има една разлика – Ана не им беше роднина. И позната даже не беше. През април с Джоузеф я бяха завели на благотворителното събитие на Еврейско дружество за туберкулозно болни и не бяха сигурни как да я представят. Това е Ана, дъщерята на стара приятелка на Джоузеф. Такива ли са си били Джоузеф и Инес? Просто стари приятели? Джоузеф се наежваше всеки път, когато Естер се опиташе да я спомене.

Гъси се прокашля, обърна се в съня си и Естер видя как Ана се намества така, че на момиченцето да му е по-удобно.

– Прибрах се – обяви на висок глас, но Ана не ѝ отвърна. Дишаше спокойно, очите ѝ бяха затворени и едната ѝ ръка бе подпъхната под тила.

Естер би дала всичко, за да попадне в клопката на такъв дълбок сън, от който никой да не може да я събуди.