На 4 септември (четвъртък) излиза новото издание на „Лесни за убиване“ от пристрастяващата поредица за Джак Ричър от автора Лий Чайлд. От днес второто издание на трилъра е в предварителна продажба в сайта на „Обсидиан“.

Книгата е отново на пазара за първи път от повече от 20 години!

"ДЖАК РИЧЪР.

Най-страхотният екшън герой на нашето време!"

Стивън Кинг

Някой убива жени. Те нямат нищо общо помежду си, освен че са служили в армията. И че са работили с бившия военен полицай Джак Ричър. Затова той е и основен заподозрян в разследването на ФБР.

Въпреки усилията на опитния екип резултати няма. Уликите са противоречиви, следите водят в толкова различни посоки, че дори самият Ричър е объркан. Но той трябва да докаже невинността си и да залови един много умен и безкрайно изобретателен убиец.

Никой не може да си играе безнаказано с Джак Ричър!

С излизането на „Лесни за убиване“ на пазара ще бъдат налични първите четири книги от поредицата, която води до пристрастяване.

Издателство „Обсидиан“
Дата на издаване 4 септември 2025 г.
Превод Владимир Германов
Художествено оформление Биляна Славкова
ISBN 978–954–769–612-9
Страници 448
Цена 25 лв. / € 12.78
Корица мека

* * *

Из „Лесни за убиване“ от Лий Чайлд

Животът е пълен с решения, преценки и предположения и се стига дотам човек толкова да свикне, че да продължи да взема решения дори когато не се налага. Навлиза в сферата на ами ако и на разсъжденията какво би направил, ако даден проблем е негов вместо на някой друг. Постепенно това се превръща в навик. При Джак Ричър този навик беше много силен. Ето защо сега седеше сам в един ресторант и наблюдаваше гърбовете на двама души на четири-пет метра от него и се питаше дали би било достатъчно само да ги предупреди, или ще е по-добре да отиде малко по-нататък и да им счупи ръцете.

Беше въпрос на динамика. Първоначално градската динамика означаваше, че всяко ново италианско заведение в Трайбека като това, в което беше Джак Ричър, ще стои празно, докато журналистът от ресторантската рубрика на „Ню Йорк Таймс“ не му обърне внимание или докато репортер на „Обзървър“ не зърне в него някоя знаменитост две вечери поред. Засега не се бе случило нито едното, нито другото и заведението беше почти празно, което го правеше идеално място за сам човек, желаещ да хапне нещо за вечеря недалече от апартамента на приятелката си, докато тя все още работи в офиса. Динамиката на града. Нямаше как Ричър да не е там. Както и онези двамата, които той наблюдаваше. Защото динамиката на града означаваше, че всяко ново и лъскаво търговско заведение рано или късно ще бъде посетено от представителите на човек, който ще иска по триста долара седмично, за да не изпрати момчетата си да го потрошат с бейзболни бухалки и брадви.

Двамата мъже, които Ричър наблюдаваше, стояха до бара и разговаряха тихо със собственика. Барът беше съвсем малък, сврян в единия край на помещението, и образуваше триъгълник с дължина на плота от около два метра от всяка страна. Всъщност не беше бар в истинския смисъл на думата, така че някой да седне пред него, за да изпие нещо. По-скоро служеше за отправна точка. Място, където се държат бутилките. Те бяха подредени по три върху стъклени рафтове пред редица огледала. На най-долния рафт бяха поставени касовият апарат и ПОС терминалът. Собственикът, дребен, нервен и много притеснен, беше отстъпил назад, до самия връх на триъгълника, с гръб, опрян в чекмеджето с парите. Беше скръстил ръце на гърдите си, сякаш за да се защити. Ричър виждаше очите му. Прочете в тях нещо средно между изненада и паника, докато шареха неспокойно из цялото помещение, което представляваше голям квадрат, може би двайсет на двайсет метра. Таванът беше висок над шест метра, от матирана ламарина, която хвърляше тъмни отблясъци. Сградата беше на повече от сто години, а помещението вероятно бе използвано за всякакви цели – по едно или друго време. Изглежда, че в началото е било фабрика. Големите прозорци са осигурявали светлина за някакъв производствен процес по времето, когато в града не е имало сгради над пет етажа. После може би е било магазин. Или дори автосалон. Размерите му го позволяваха. Сега беше италиански ресторант. Не от онези с покривки на червени квадратчета, които предлагат „соса на мама“, а заведение, погълнало триста хиляди долара, с модерен дизайн, в което върху голяма чиния ви сервират седем-осем приготвени на място равиоли и ги наричат „ядене“. Ричър се бе хранил там десет пъти през четирите седмици, откакто го отвориха, и винаги си бе тръгвал гладен. Качеството на храната обаче беше много добро и той я препоръчваше на хората, което наистина означаваше нещо, тъй като Ричър не беше чревоугодник. Ресторантът се наричаше „Мостро“, което, доколкото разбираше италиански, означаваше „чудовище“. Не беше сигурен какво подсказва името. Едва ли бе свързано с големината на порциите. Все пак звучеше добре, а цялото заведение, с бели стени, кленово дърво и алуминиеви декоративни елементи, беше много приятно. Хората, които работеха там, бяха дружелюбни и уверени в себе си. От качествените тонколони, монтирани високо на стените, звучаха цели опери. Според скромната преценка на Ричър това беше началото на един ресторант с бъдеще.

Само че въпросното бъдеще очевидно беше твърде далече. Пестеливият авангарден дизайн позволяваше в обширното помещение да се разположат само двайсет маси, но Ричър досега не беше виждал да са заети повече от три. Веднъж се бе случило да е единственият посетител за час и половина, докато беше там. Сега имаше само една двойка, която се хранеше през пет маси от неговата. Седяха един срещу друг встрани от него. Мъжът беше среден на ръст, русоляв, със светли мустаци, светлокафяв костюм, кафяви обувки. Жената бе слаба и мургава, с пола и сако. На крака на масата, до дясната ѝ обувка, беше подпряно куфарче от изкуствена кожа. Двамата изглеждаха на около трийсет и пет, уморени, похабени и някак запуснати. Чувстваха се добре заедно, но почти не говореха.

Двамата мъже на бара обаче говореха. И то разгорещено! Бяха се надвесили над плота и приказваха бързо и настоятелно. Собственикът бе опрял гръб в касовия апарат, отдръпвайки се възможно най-назад. Сякаш и тримата бяха приковани от вихъра на силен вятър. Двамата бяха доста по-едри от среден ръст. Бяха облечени с еднакви широки черни палта, в които изглеждаха грамадни. Ричър виждаше физиономиите им в огледалата зад рафтовете с бутилки. Мургава кожа, тъмни очи. Не бяха италианци. Сирийци или ливанци, чиято арабска принадлежност беше заличена от едно поколение, живяло в Америка. Изтъкваха аргумент след аргумент, делово. Застаналият отдясно жестикулираше. Не беше трудно да се отгатне, че показва как помита бутилките от рафтовете с бейзболна бухалка. После размаха ръка във всички посоки – демонстрираше как ще направи рафтовете на сол. С един удар щеше да ги строши всичките, от горе до долу. Собственикът беше пребледнял. Поглеждаше косо към бутилките.

След това мъжът вляво почука с показалец по часовника си и се обърна да си върви. Партньорът му го последва. Плъзна ръка по най-близката маса и събори една чиния на пода. Тя се разби на плочките със силен трясък в дисонанс с оперната музика, която звучеше в помещението. Русолявият мъж и мургавата жена стояха неподвижно и гледаха настрани. Двамата мъже стигнаха до вратата бавно, изправени и самоуверени. Ричър ги проследи с поглед, докато излязат на улицата. След това собственикът се измъкна иззад бара, наведе се и започна да рови с пръсти в парчетата от счупената чиния.

– Добре ли сте? – попита го Ричър.

Веднага си даде сметка, че това е глупав въпрос. Мъжът само сви рамене и физиономията му доби нещастно изражение. Започна да събира парчетата на купчина. Ричър стана, взе една салфетка, отиде при собственика, разстла я на пода и сложи парчетата върху нея. Двойката през пет маси от тях го наблюдаваше.

– Кога ще се върнат? – попита Ричър.

– След час.

– Колко искат?

Собственикът отново сви рамене и се усмихна горчиво.

– Дават ми начална отстъпка – отвърна той. – По двеста на седмица, докато потръгне работата, после стават четиристотин.

– Ще им плащаш ли?

Човекът пак направи жална физиономия.

– Ще ми се да остана в бизнеса. Плащането на две сметки седмично обаче едва ли ще ми помогне да се задържа.

Русолявият и жената се бяха загледали в срещуположната стена, но слушаха. Музиката премина в тиха минорна ария, изпълнявана от нежен женски глас.

– Кои бяха? – попита Ричър.

– Не са италианци – отговори собственикът. – Някакви отрепки.

– Мога ли да ползвам телефона?

Собственикът кимна.

– Има ли наблизо магазин за канцеларски материали, който работи до късно? – попита Ричър.

– На Бродуей, на две преки от тук – рече мъжът. – Защо? Работа ли имате?

Ричър кимна.

– Да. Работа.

Изправи се и отиде зад бара. До новата книга за резервации имаше нов телефонен апарат. Книгата нямаше вид да е отваряна някога. Той вдигна слушалката, набра номера и след две позвънявания му се обадиха от около два километра разстояние от четиресетия етаж.

– Ало – каза тя.

– Здравей, Джоди.

– А, Ричър, какво става?

– Ще приключиш ли скоро?

Чу въздишката ѝ.

– Не. Май ще се стои цяла нощ. Този закон е сложен, а искат мнение незабавно. Наистина съжалявам.

– Не се тревожи – успокои я той. – Имам какво да правя. При това положение ще се върна в Гарисън.

– Добре, пази се – заяви тя. – Обичам те.

Ричър чу шумолене на документи, после линията прекъсна. Той затвори телефона, излезе иззад бара и се върна на масата. Остави четиресет долара под чинийката от кафето и тръгна към вратата.

– Всичко хубаво – подвикна той през рамо.

Собственикът, все още клекнал на пода, кимна вяло, а мъжът и жената от далечната маса го проследиха с очи. Ричър вдигна яката на палтото си и излезе на улицата, оставяйки оперната музика зад гърба си. Бе тъмно, а есенният въздух беше леден. Около лампите се сгъстяваха малки ореоли от мъгла. Тръгна на изток, към Бродуей, и потърси магазина. Беше тясно помещение, препълнено със стока, а цените бяха изписани върху големи яркожълти картони във формата на звезда. Всичко беше с намаление и това бе добре дошло за Ричър. Купи си машинка за поставяне на етикети и тубичка лепило. После закопча палтото си и се отправи на север, към апартамента на Джоди.