"Значи е дошъл за един от моите три хиляди аген­ти. Не за мен. Още не..." (ОТКЪС)

След литературните пиршества „Изчезването на Астрид Брикар“,  „Трите живота на Аликс Сен Пиер“, „Тайната на Диор“, „Къщата на Ривиерата“ и „Френският фотограф“, Наташа Лестър подарява на читателите нов завладяващ роман, вдъхновен от истинската история на една от забравените жени герои на Втората световна война.

"Кървавочервена лента е обагрила коприната. Краката му се вцепеняват" (ОТКЪС)

Историческите факти и увлекателната фикция се преплитат в книгата „Парижкият шифър“, с която Лестър дава глас на Мари-Мадлен Фуркад – жената, оглавила най-мащабната шпионска мрежа на Френската съпротива срещу нацистка Германия.

Мароко, 1928 г. Осемнадесетгодишната Мари-Мадлен не е като останалите момичета на нейната възраст. Списъкът ѝ със занимания включва: каране на състезателни коли, летене със самолети и шпионаж за френското правителство.

Париж, 1940 г. Кошмарът на Втората световна война вече е започнал. Франция е пред разгром, а  Мари-Мадлен е изправена пред невъзможен избор – дали да остане с децата си, или да последва съвестта си и да посвети всичките си сили на Съпротивата срещу нацистите.

Една смела жена. Една мисия, от която зависи ходът на цялата война. Готова ли е Мари-Мадлен да заживее двоен живот тайно от хората, които обича? И да се впусне в опасна игра на котка и мишка с враговете и със самата смърт? 

В този разтърсващ роман за любов, саможертва и борбеност Наташа Лестър продължава линията, втъкана в цялото ѝ творчеството – да припомня силата на жените дори и в най-мрачните времена. 

Окриляваща и дръзка, „Парижкият шифър“ е книга за всеки, изкушен да научи за забравените страници и личности от историята. И да се потопи в изкуството на красивото разказване.

* * *

Из „Парижкият шифър“ от Наташа Лестър

Снимка "Сиела"

ПРОЛОГ

Неуловима

Първо чувам ботушите им. Чат-чат-чат, като картечница, стреляща на стълбището. После, крясъкът:

– Гестапо! Aufmachen¹!

Именно в този миг си спомням – не съм заключила вратата.

Толкова често бягах през последните четири години, че си мисля, че мога да се справя; че ако сложа резето, ще имам вре­ме да се измъкна през тайния вход. И наистина го правя. Държа резето, обаче вратата се огъва от силата на телата, които напи­рат да влязат, а пръстите ми треперят от притока на адреналин и не мога да го захвана.

Дървото пука. Вратата се тресе.

Внезапно се отваря.

Вътре нахлуват две дузини нацисти.

Това е моментът, за който всички в Лондон ме бяха предупреждавали, че предстои. Арест. Изтезания. Смърт – но само ако имам късмет.

Пред мен – стена от шмайзери и заплаха. Би трябвало да побягна надалече, ала краката ми са готови да се хвърлят на­пред през оръжията, през вратата, към трите ми деца, за да се докосна до тяхната невинност и любов може би за последен път.

Не че това е било намерението му, но някакъв цивилен ге­стаповец ми попречва да извърша това безумие. Той пита:

– Къде е мъжът? – и здравият ми разум се връща.

Мъжът. Значи е дошъл за един от моите три хиляди аген­ти. Не за мен. Още не.

Което означава, че трябва да се стегна, да се превърна в името, изписано върху личните ми документи: Жермен Пезе, домакиня от провинцията. Ерисон², малкото таралежче, какво­то е кодовото ми име, трябва да изчезне. Ако не изнеса най-доброто си представление, те ще намерят агента, когото търсят. А аз никога вече няма да видя децата си. Нито Леон.

Къде си, Леон? Моля те, Господи, нека го намеря.

Пистолетът на гестаповеца изщраква. Насилвам се да пристъпя към него, кудкудякайки.

– Къде е мъжът ли? О, моля ви, намерете ми мъж. С лице като моето, за мен те са голяма рядкост.

Посочвам щръкналата си напред брадичка, благодарна, че оставих зъболекаря на MI6 да ми направи протеза, която така промени външността ми, че никой не може да разпознае в мен жената, която ръководи съюзническата шпионска мрежа и чи­ято снимка е отпечатана начело на всички разлепени обяви с издирвани лица.

Това е единственото оръжие, с което разполагам, така че го размахвам, намигвам на нациста и соча долапа, където пре­ди шест дни бяха скрити купчини документи, пренесени през Франция от моите агенти.

– Може би е в гардероба.

Когато войниците отварят гардероба, не намират нищо. Всички документи, които бяха струпани там, вече са кодирани и изпратени в Лондон.

Понижавам адреналина с нов кикот.

– И да е красавец.

Началникът ме гледа кръвнишки. Но в очите му проблясва съмнение, подобно на клечката кибрит, която безгрижно под­насям към цигарата си и у мен се пробужда надежда: може би ще успея да се спася. Може би този път дори няма да ме аресту­ват, а ще ме подминат като грозна селянка, нямаща нищо общо с тъй наречената красива шпионка Мари-Мадлен.

Нацистите претърсват апартамента, вероятно издирват Люсиен, ръководител на моя сектор в Прованс, който по-рано беше тук, а двамата сме част от мрежата, която германците на­ричат Ноев ковчег заради кодовите ни имена на животни. Веро­ятно търсят и разузнавателните доклади, които Люсиен донесе и които стоят на видно място на масата.

Вдишвам дим, издишвам страх. Трябва да скрия тези кни­жа. Обаче към мен все още са насочени пет шмайзера. Дяволи­то и глупаво добавям:

– За предпочитане да е с кестенява коса. И с кафяви очи.

Очите на Леон са сиво-зелени. Завинаги, бях му казала по­следния път, когато го видях, преди десет месеца.

За щастие, моите пазачи се включват в търсенето и в стаята остава само един есесовец. В мига, в който вниманието му се насочва към неговите другари, които се забавляват да тършу­ват в бърлогата на Съпротивата, вместо да имат лошия късмет да са прикрепени към мен, аз се изсеквам шумно в носната си кърпичка. Охранителят трепва, обръща се с гръб, а аз се втур­вам напред, сграбчвам книжата и ги пъхвам под дивана, точно преди цивилният гестаповец да се върне в стаята.

– Виждала ли си висок мъж със светла коса? Член е на те­рористична мрежа. Казаха ни, че бил тук.

Офицерът говори учтиво, но знам, че това е мигът, преди търпението му да се изчерпи.

Не трябва да допускам да се нахвърли върху мен.

Повдигам глупаво рамене.

– Единствените светлокоси тук са вашите войници.

– Тогава защо се опита да ни попречиш да влезем? – крясва той.

Слюнки и гняв се разлетяват във въздуха като разгневени звезди.

Ръцете ми треперят.

Пъхвам ги в джобовете си, поглеждам лукаво ядосания на­цист.

– Ако знаех, че всички сте толкова красиви, щях да отворя широко вратата, както и девствения си пояс.

Идва ми да повърна. Гестаповецът иска да ме удари. Оба­че войниците му не са намерили нищо. Вместо това, удря по масата.

Преглъщам, поемам си дъх, отново преглъщам и сякаш по някакво чудо нацистите премятат през рамо шмайзерите си и си тръгват, далеч от лидера на най-голямата мрежа на Съпро­тивата във Франция.

Още само две минути, и мога да се свлека на колене на пода.

Обаче...

Един от тях проверява за последен път стаята и сякаш под­сказал му самият дявол, погледът му попада на мястото под дивана където купчина кодирани послания чакат като предате­ли. Едва не коленича и не изкрещявам тази куха и безполезна дума – не!

– Lugnewin! – крещи нацистът, докато измъква купчина книжа.

Лъжкиня.

Залитам. Толкова съм уморена. Мисля, че не мога да продъ­лжавам да правя това. Да защитавам себе си и своите агенти, да се преструвам и да играя, да се измъквам всеки път. Къде е проклетия Д`Артанян, когото приказките ми обещаваха, изо­бретателният бунтовник, който спасява и делото, и честта?

Шестима войници тръгват към мен с насочени към главата, гърдите и гърлото ми оръжия. Останалите разглобяват дивана на части, също и столовете, където са скрити още разузнава­телни доклади. Прикладите на шмайзерите превръщат масите в купчина съчки.

Главатарят ме сграбчва за раменете.

– Коя си ти? – беснее той и ме разтърсва, а аз се опасявам, че протезата ми ще падне и ще разкрие не само маскировката ми, но и ще отговори на въпроса му: Аз съм жената, която преследваш от 1941 година насам.

Аз съм онзи Д`Артанян. И независимо от това колко съм уплашена и колко съм уморена да се боря и да скърбя за уби­тите си приятели и за своите деца, които никога не виждам, трябва да продължа да се боря. Единствено когато лежа сама в леглото си в три сутринта, си позволявам време за отчаяние и никой не може да види как се налага да притискам ръце между коленете си, за да не треперят.

Вкопчвам се в последната си възможност.

– Шпионка съм – изричам, изоставила преструвката с глу­павата домакиня, все още прикриваща самоличността на Ери­сон. – Лондон ме изпрати.

Гестаповецът се опитва да ме прекъсне, но аз продължавам да говоря така както Мари-Мадлен, пилот на самолет, състеза­телка в автомобилни ралита, безразсъдно смелата жена борец щеше да говори преди пет години.

– Аз съм еленът, който случайно залавяш, когато си из­лязъл на лов за зайци. И ще говоря само с господаря, не със слугата му. Искам да се срещна с най-висшия офицер на Ге­стапо в Прованс, а не с неговия подчинен – казвам подиграва­телно.

Сърцето ми препуска неистово. Здравият разум ми крещи да намеря по-добро решение от това да им позволя да ме аре­стуват. Но трябва да се махна от оръжията. Ако ме отведат в затвора, за да чакам някой командир от Гестапо, с когото ня­мам намерение да се срещам – защото един командир ще знае точно коя съм и няма да прояви милостта да ме застреля – то тогава може би ще мога да избягам. Оръжията убиват, но от за­твора може да се избяга; факт, който научих сама.

Офицерът се мръщи разтревожен. Ако остави хората си да ме застрелят, но после открие, че съм имала ценна информа­ция, която е можел да изтръгне с мъчения от мен?

Побутва ме към стълбището.

– Регионалният комендант ще пристигне в Екс-ан-Прованс утре сутрин.

От жалкото облекчение, че ми остава още малко живот, едва не залитам отново. Но в какъв ли адски затвор ще ме от­ведат? И как ще се измъкна, преди да се наложи да се изправя пред коменданта на Гестапо, или преди да започнат да ме из­тезават, за да ме пречупят?

Откарват ме в казармите Миолис и ме тикват в килия за престъпници. Заповядват на мъжете, която я обитават, да из­лязат и те оставят след себе си воня на урина и пот. Подпирам се с една ръка на стената, но това не е достатъчно, за да разсее лошата миризма и моя ужас и три секунди по-късно повръщам в кофата толкова неудържимо, че кожата ми се покрива с пот и ми се иска да я обеля с нокти от костите си.

Изпразнена и изтощена, се свличам до стената, затварям очи и си спомням лицата на Беатрис и Кристиан последния път, когато ги видях, преди повече от година. Представям си малко­то бебе, детето на Леон, което бях държала в ръцете си само седмица, преди да ми се наложи да го изоставя

Вече трябва да е точно на една година.

Колко още рождени дни ще пропусна?

Това е от онези въпроси, които никога не трябва да си за­даваш, когато си сама в затворническа килия, с капсула циан­калий, скрита в медальон около врата ти. Не и когато мъжът, когото обичаш, е в неизвестност. Не и когато животът на тво­ите три хиляди агенти, както и свободата на страната ти, са поставени на карта.

На сутринта Гестапо ще са прочели достатъчно от доку­ментите, за да знаят коя съм и ще ме накажат по толкова же­стоки начини, че дори не мога да си ги представя. Ако реша да глътна цианкалия, който MI6 ми даде, това трябва да стане сега. Навремето в Лондон свещеникът ми каза, че Господ щял да ми прости.

Но дали аз ще си простя?

Ако никой не предупреди Люсиен, че Гестапо са по пети­те му, ще го заловят. Неговият сектор, почти всичко, което е останало от Съюзническата мрежа след последните брутални месеци, ще бъде унищожен. А Франция, която се бори с всички средства, с които разполага за свободата си сега, когато Съюз­ниците най-после са дебаркирали, ще усети оръжията на наци­стите право в черепа си.

Така че се изправям, напомням си, че съм малък таралеж с рокля от бодли.

До разсъмване остават пет часа.

Започвам с прозореца. Той се намира високо горе, метър широк и може би двойно по-висок. Няма стъкла, само тежка дървена дъска с отвор отгоре, през който се виждат дебели же­лезни решетки.

Дупка.

Пролука.

Място, откъдето влиза светлина.

Дишането ми се ускорява. Опитвам се да запазя равно­весие по тънкото въже, опънато между лудостта и надеждата, когато избутвам койката под прозореца, изпразвам кофата и отново си запушвам носа от вонята.

Обръщам кофата върху койката.

В Шанхай, където като дете живеех във френската конце­сия³, моят баща ми разказа за крадците, които намазвали телата си с олио, за да се промъкнат през решетките на портите и да влязат с взлом. Лято е. Килията е истинска пещ. Тялото ми е хлъзгаво от пот. От четири години съм на малки дажби и бягам от нацистите, което означава, че съм тънка като карфица.

Но дали съм достатъчно ловка и тънка, за да се промъкна в пролуката между дъската и решетките и после през решетките към свободата?

Събличам роклята, хващам я със зъби. После се покатер­вам върху кофата, посягам нагоре към прозореца и се опитвам да си внуша, че съм лунен лъч, способен да прониже мрака и да премине през всичко – неуловим.

---

¹ Aufmachen! (нем.) – Отворете! – Б.р.

² Herisson (фр.) – таралеж. – Б.пр.

³ Шанхайската френска концесия е жилищен и търговски район на Шанхай от 1849 до 1943 г., един от центровете на католицизма в Китай. – Б.р.