Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

Европа може толкова, колкото ѝ разрешат нейните държави членки, казваше бившият председател на Европейския парламент Мартин Шулц. Това беше универсалното му обяснение за всички неща, които ЕС е направил и не е направил - от икономиката до миграцията и отбраната. 

Шулц, който председателстваше Парламента от 2012 г. до 2017 г., беше прав - ЕС не е държава (каквито често са очакванията на гражданите му към него), а съюз от държави и какво може и не може той решават техните правителства, водени предимно от национални интереси.

Ако днес перифразираме Шулц, можем да кажем, че Европа е толкова силна, колкото са силни нейните правителства. Ако това е вярно, картината не е никак утешителна - особено когато погледнем двете ѝ водещи държави - Германия и Франция.  

В Берлин и Париж може да имат похвални амбиции за Европа, но те, както и в останалите държави членки, се натъкват на ограниченията  на националния дневен ред. Следователно, Европа може толкова, колкото ѝ позволят избирателите на националните правителства.

Точно с тях имат проблем и канцлерът Фридрих Мерц, и президентът Еманюел Макрон, както и главният им партньор извън ЕС, британският премиер Кийр Стармър. Те всички, както казваше Жан-Клод Юнкер, знаят какво точно трябва да направят - и по отношение на Тръмп, и на Русия, и на Украйна, и на Китай, и на икономиката, и на дигиталния свят, и на миграцията, и на културните войни и пр., но не знаят как, ако го направят, да спечелят следващите избори. 

Германия

Мерц пое канцлерския пост в Германия с обещания за стабилност, фискална дисциплина и възстановяване на доверието в традиционната десница. Само месеци след началото на мандата му обаче той се сблъска с поредица от вътрешнополитически предизвикателства, които поставиха под въпрос способността му да управлява ефективно в условията на фрагментиран политически пейзаж и икономическа несигурност.

Един от първите сериозни удари по доверието към Мерц дойде с реформата на т.нар. „дългова спирачка“. Въпреки предизборните обещания за строга бюджетна дисциплина, през март 2025 г., той договори с коалиционните партньори нови заеми в размер на 1 трилион евро — нещо, което изрично беше изключвал по време на кампанията. Според проучване на ZDF, цитирано от DW, 73% от германците смятат, че Мерц е подвел избирателите, включително 44% от собствените му поддръжници.

Икономическата ситуация също не е в полза на Мерц. Германия се намира в период на слаб растеж, високи енергийни разходи и структурни предизвикателства, свързани с прехода към зелена икономика. Анализатори от „Frankfurter Allgemeine Zeitung“ и „Süddeutsche Zeitung“ подчертават, че липсата на ясна стратегия за замяна на старите икономически стълбове – евтина руска енергия, глобална търговия и гарантирана от Америка сигурност – създава усещане за безпомощност в управлението.

Външнополитическият натиск, особено по отношение на Украйна, допълнително усложнява вътрешната динамика. Дебатите около доставката на ракети Taurus и нивата на военна подкрепа разкриват дълбоки разногласия в коалицията, като социалдемократите се противопоставят на по-твърдата линия, която Мерц защитава. Това напрежение лесно се пренася в пленарната зала и в медиите, създавайки усещане за нестабилност.

Политическият пейзаж в Германия е силно фрагментиран, а подкрепата за крайнодясната "Алтернатива за Германия" (AfD) остава висока. Това затруднява формирането на стабилни мнозинства и принуждава канцлера да прави компромиси, които често се възприемат като отстъпление от принципите. Провалът на първия канцлерски вот в Бундестага и зависимостта от сложни парламентарни тактики извадиха на показ вътрешни напрежения и рискове от „случайни мнозинства“, включително с участието на опозиционни гласове.

Рейтингът на Мерц спадна рязко след първите 100 дни управление. Според данни на Infratest dimap, цитирани от Deutsche Welle, само 32% от анкетираните заявяват, че са доволни от работата му, а две трети са недоволни. Допълнително, изследване на Forsa показва, че едва 40% от германците го възприемат като „силен лидер“, а само 27% смятат, че „знае какво вълнува хората“. Особено ниска е подкрепата сред младите жени — според данни от март 2024 г., едва 9% от жените между 18 и 29 години биха искали Мерц да е канцлер.

В близките месеци канцлерът ще бъде изправен пред необходимостта да покаже видими резултати – инвестиции в инфраструктура, дигитализация и индустриални проекти, които да създадат работни места и да възстановят доверието. Успехът му ще зависи от способността да овладее коалиционните напрежения, да комуникира ясно фискалната рамка и да адресира реалните тревоги на гражданите, без да нормализира радикални политически рецепти.

Франция

Макрон влезе във втория си президентски мандат с амбицията да утвърди Франция като водеща сила в Европа и да продължи реформите, започнати през 2017 г. Въпреки дипломатическите инициативи на международната сцена вътрешнополитическият пейзаж във Франция през 2025 г. е белязан от нестабилност, фрагментация и дълбоко обществено недоволство.

След като загуби парламентарното си мнозинство на предсрочни избори, които сам свика през юни 2024 г., Макрон се оказа в ситуация на постоянна политическа криза. Парламентът стана още по-фрагментиран, а центристкият лагер на президента се сви драстично. Според Euractiv, подкрепата за коалицията на Макрон е спаднала със 70% спрямо 2017 г., а крайнодясната партия „Национален сбор“ постигна исторически резултат от 34% на европейските избори, предшествали парламентарните.

Абсолютното мнозинство в Националното събрание — 289 депутати от общо 577 — засега остава недостижимо. Управляващите партии, съставени от центристи и проевропейската десница, разполагат с 210 народни представители. Социалистите (66 депутати) и зелените (38 депутати) имат общо 104 места, но се намират в опозиция поради съюза си с „Непокорна Франция“ (La France Insoumise) — крайнолявото движение, ръководено от Жан-Люк Меланшон.

Френската политическа система, изградена върху мажоритарен модел, допълнително усложнява управлението. Както отбелязва политологът Бастиен Франсоа пред ARD, липсата на култура на коалиционно управление и отсъствието на план в правителствата на Макрон водят до усещане за безпътица. Назначаването на премиери без стабилна подкрепа – от Елизабет Борн до Франсоа Байру – и честите правителствени кризи подчертават институционалната нестабилност.

Икономическите предизвикателства също са значителни. Франция е изправена пред рекорден бюджетен дефицит – очаквано 6% от БВП през 2025 г., което я поставя сред най-слабите показатели в ЕС. Европейската комисия вече е започнала процедура за прекомерен дефицит, а опитите за съкращения на разходите и повишения на данъците срещат сериозен политически отпор.

След неуспеха на Франсоа Байру да прокара проектобюджет с мерки за икономии, правителството му бе свалено с вот на недоверие на 8 септември 2025 г. Байру не успя да постигне консенсус нито с левицата, нито с десницата, а крайните партии – „Непокорна Франция“ и „Национален сбор“ – обявиха, че няма да подкрепят кабинета му. Това доведе до поредна институционална криза, в която президентът Еманюел Макрон бе принуден да търси ново решение в условията на отсъствие на стабилно мнозинство в Националното събрание.

На 10 септември Макрон назначи Себастиен Льокорню за министър-председател. Льокорню, дотогавашен министър на отбраната, е възприеман като лоялен, но дискретен съюзник на президента. Едва на 39 години, той се превърна в символ на приемственост в кабинет, белязан от чести смени и политическа нестабилност. Назначението му обаче не успя да успокои обществените настроения.

Само два дни след встъпването му в длъжност, Франция бе обхваната от масови протести под мотото „Да блокираме всичко“ (Bloquons tout). Демонстрациите бяха насочени срещу планираните бюджетни съкращения и социалната несигурност. В Париж и други градове се стигна до сблъсъци с полицията, блокиране на пътища, саботажни действия и над 200 ареста. Според анализ на Deutsche Welle, протестите са организирани от децентрализирани групи, включително радикалната левица и синдикати, и са силно повлияни от движението на Жан-Люк Меланшон.

Крайната десница прилага последователна тактика за дестабилизиране на управлението. След всяко назначение на нов премиер от Макрон, „Национален сбор“ се стараят да го свалят. Марин Льо Пен и Жордан Бардела виждат в хроничната криза шанс да настояват за предсрочни президентски избори и оставка на Макрон. Според анализатори, крайната десница не цели стабилност, а изтощаване на институционалната рамка, което да принуди президента да се оттегли.

Макрон отхвърля възможността за оставка и настоява, че ще остане на поста до края на мандата си. Въпреки това, натискът от улицата, парламентарният блокаж и растящата подкрепа за "Националния сбор" поставят под въпрос способността му да управлява ефективно.

Общественото мнение е категорично: одобрението за Макрон е спаднало до едва 15%. Гражданите са недоволни от липсата на визия, от социалните напрежения и от усещането за политическа парализа. Според DW френската демокрация е в институционална криза, а избирателната система поражда усещане за несправедливост и отчуждение.

Въпреки всичко Макрон остава активен на международната сцена – изгражда коалиция за подкрепа на Украйна, договаря търговски споразумения и настоява за признаване на палестинска държавност. Но вътрешнополитическият фронт изисква нова стратегия за възстановяване на доверието и търсене на устойчиво мнозинство.

Ако Макрон не успее да стабилизира управлението си, Франция рискува да остане в режим на институционално оцеляване до края на мандата му през 2027 г. Това би имало сериозни последици не само за страната, но и за европейската стабилност като цяло.

Дългова “бомба”

Оценките на трите водещи рейтингови агенции за Франция са насрочени за есента на 2025 година и се очакват с особено внимание от финансовите пазари и европейските институции. Първа е агенцията Fitch, която вече публикува своята оценка на 12 септември 2025 г., като понижи кредитния рейтинг на Франция от „AA-“ на „A+“. Причините, посочени в анализа, включват политическата нестабилност, липсата на фискална консолидация и слаб напредък по структурните реформи.

Следващата оценка ще бъде представена от Moody’s на 24 октомври 2025 г. Агенцията ще анализира ефектите от продължаващата политическа криза, възможността за предсрочни избори и способността на френското правителство да прокара бюджетни мерки за ограничаване на дефицита. Moody’s вече предупреди, че евентуална загуба на институционална стабилност може да доведе до негативна перспектива за кредитния рейтинг.

Последна в графика е Standard & Poor’s, която ще публикува своята оценка на 28 ноември 2025 г. Очаква се анализът да включва не само фискалните показатели, но и политическите рискове, свързани с евентуално участие на крайнодесни сили в управлението. Според експерти, всяко понижение от страна на S&P би имало сериозни последици за способността на Франция да се финансира на международните пазари при приемливи условия.

Евентуално понижение на рейтинга от една или повече агенции би могло да оскъпи обслужването на държавния дълг, да засили натиска върху бюджета и да задълбочи икономическата несигурност не само на втората по големина икономика в ЕС, но и на единната валута. 

Към септември 2025 г. френският публичен дълг се равнява на приблизително 3,4 трилиона евро, което представлява около 114% от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната. Това поставя Франция на трето място по задлъжнялост в Европейския съюз, след Гърция и Италия.

Същевременно бюджетният дефицит на Франция е достигнал 5,8% от БВП, значително над допустимия лимит от 3%, определен от Пакта за стабилност и растеж на ЕС. Само за лихви по дълга страната ще плати 55 милиарда евро през 2025 г., като се очаква сумата да нарасне до 66 милиарда евро през 2026 г., без да се включват погашения по главницата.

Германският политолог Якоб Рос предупреди, че с честите смени на правителства и липсата на мерки за бюджетна консолидация, Франция рискува криза на суверенния дълг, която няма как да остане само френска.

Главният партньор не е много по-добре

Кийр Стармър, министър-председател на Великобритания от юли 2025 г., е изправен пред сериозни икономически, политически и международни предизвикателства. Икономическият растеж е слаб – през второто тримесечие на 2025 г. БВП нарасна едва с 0.3%, спрямо 0.7% в първото тримесечие. Основният двигател е публичният сектор, докато бизнес инвестициите спадат, а потреблението е почти замръзнало. Инфлацията остава висока – 3.8% през юли, най-високата в Европа, което допълнително натоварва домакинствата.

Политически Стармър трябва да балансира между центристките си позиции и натиска от лявото крило на Лейбъристката партия, като същевременно се справя с възхода на популистки фигури като Найджъл Фараж. Според The Telegraph, над 7.2 милиона британци живеят в бедност – рекорден брой, който подхранва общественото недоволство. Протестите са насочени срещу неравенството, недостъпното жилищно настаняване, кризата в Националната здравна служба и усещането, че политиците не изпълняват обещанията си.

Към политическите предизвикателства пред Стармър се добави сериозна вътрешна криза, след като няколко министри подадоха оставка в рамките на първите два месеца от управлението му. Причините варират – от несъгласие с фискалната политика до скандали с лобистки връзки. Според анализ на The Guardian, това разкрива напрежение в кабинета и липса на консенсус около ключови реформи. Вътрешната нестабилност подкопава доверието към правителството и затруднява изпълнението на предизборната програма.

Особено силен обществен и медиен отзвук предизвика уволнението на Питър Манделсън (бивш британски еврокомисар) като посланик на Великобритания в САЩ. Разкрития за негови имейли до осъдения за сексуални престъпления Джефри Епстийн, в които изразява подкрепа и съвети по време на разследванията срещу него, доведоха до незабавното му отстраняване от поста. Външното министерство заяви, че „дълбочината и обхватът на връзката“ между Манделсън и Епстийн са били значително подценени при назначаването му.

Международно Стармър се стреми да възстанови доверието към Великобритания след Брекзит, като поддържа силни връзки с ЕС и САЩ. Това изисква дипломатичен баланс, особено в отношенията с президента Доналд Тръмп и европейските лидери. Подкрепата за Украйна и ангажиментът към НАТО остават ключови, но вътрешните проблеми засенчват външната политика.

Рейтингът на премиера Стармър е драматично нисък – само 22% от британците имат положително мнение за него, докато 69% изразяват неодобрение. Това го поставя сред най-непопулярните западни лидери, като само френският президент Еманюел Макрон отчита по-нисък резултат.

Динамиката спрямо началото на управлението му е рязко негативна. След убедителната победа на изборите през юли 2025 г., очакванията към Стармър бяха високи, но според анализ на Sky News и професор Джон Къртис, правителството му се е сблъскало с бързо разочарование – „трудно може да се намери кабинет, който става толкова непопулярен толкова скоро“. Причините включват непопулярни мерки като премахване на зимните надбавки за гориво и увеличаване на данъци, както и усещането, че икономическите трудности се задълбочават.

Въпреки това анализатори като Къртис отбелязват, че историята познава случаи на слаб старт, последван от възход – примерите с Маргарет Тачър и Тони Блеър са показателни. Но засега Стармър е изправен пред сериозно предизвикателство да възстанови доверието на обществото.

Фрагментация и нестабилност в останалата част на Европа

Към септември 2025 г. от 27-те държави членки на Европейския съюз, 22 се управляват от коалиционни правителства, а едва 5 – от еднопартийни кабинети. Това потвърждава трайната тенденция към политическа фрагментация в Европа и необходимостта от съюзи между партии с различни идеологии. Еднопартийни управления има в Унгария (Фидес), Малта (Лейбъристка партия), Кипър (с президентска система и доминираща партия), Словакия (партията на Роберт Фицо) и Гърция (Нова демокрация).

Всички останали страни – включително Италия, Испания, Нидерландия, Швеция, Белгия, Чехия, Полша, Австрия и България – се управляват от коалиции, често съставени от три или повече партии. В редица от случаите коалициите са нестабилни и съществува реален риск от правителствени кризи.

Правителството на Дик Схоф в Нидерландия подаде оставка на 4 юни 2025 г., след като най-голямата парламентарна сила – Партията на свободата на Герт Вилдерс – се оттегли от четирипартийната коалиция. Причината беше остро несъгласие по въпроса за миграционната политика. Вилдерс настояваше за пълно спиране на предоставянето на убежище и засилен граничен контрол, но срещна съпротива от коалиционните партньори. След напускането на министрите от неговата партия, премиерът Схоф обяви, че ще остане като служебен ръководител до провеждането на нови избори. Очаква се предсрочните парламентарни избори да се проведат през октомври или ноември 2025 г. Схоф определи падането на кабинета като „ненужно и безотговорно“, подчертавайки, че страната е изправена пред сериозни национални и международни предизвикателства.

Белгия продължава да страда от напрежение между фламандски и франкофонски партии, а федералната коалиция е нестабилна, особено предвид възхода на националистическата N-VA. В Швеция коалицията, подкрепяна от крайнодясната „Шведски демократи“, е под постоянен обществен и парламентарен натиск, като съществува риск от разпад при следващо гласуване по бюджета.

Полша, след изборите през 2023 г., се управлява от коалиция между „Гражданска платформа“ и други проевропейски партии, но нейното оцеляване е поставено на изпитание след избора на консервативния президент Карол Навроцки, подкрепян от опозицията. В Италия правителството на Джорджа Мелони, макар и формално стабилно, е подложено на вътрешни напрежения между коалиционните партньори.

Ако се опитаме да обобщим, поне пет държави членки извън Германия и Франция се намират в състояние на висока коалиционна нестабилност, с реален риск от правителствени кризи или предсрочни избори. Това създава допълнителни предизвикателства за Европейския съюз в контекста на нарастващия евроскептицизъм и геополитическа несигурност.