Европа от години говори за стратегическа автономия, но реалността остава непроменена: континентът е дълбоко зависим от американските гаранции за сигурност, особено в ядрената сфера. Това не е идеологически въпрос, а структурен факт. САЩ предоставят не само стратегическия ядрен чадър, но и ключови елементи като космическо разузнаване, ранно предупреждение, стратегически транспорт и командно-комуникационни системи. Тази зависимост е резултат от дългогодишно подценяване на отбраната в Европа след края на Студената война – процес, който днес се обръща, но твърде бавно, за да компенсира американското превъзходство.

Ядрената реалност: защо Европа не може да се „откачи“ от Вашингтон

В Европейския съюз има само една ядрена сила – Франция. Великобритания, макар и ключов партньор в НАТО, вече не е част от европейските институционални структури. Френската „force de frappe“ е напълно национална, независима и доктринално ориентирана към защита на френските жизнени интереси. Дебатът дали тя може да бъде „европеизирана“ се води активно, включително в стратегически анализи като този , който подчертава, че френският чадър е потенциално решение, но с множество политически и технически ограничения.

За да се превърне в реален европейски чадър, Франция би трябвало да разшири арсенала си, да адаптира доктрината си и да интегрира командни структури с ключови партньори. Това означава значителни инвестиции и политическа воля, която не е очевидна във всички европейски столици.

Колко ще струва европейската еманципация

Френският ядрен бюджет е приблизително 6–7 млрд. евро годишно. За да се превърне в европейски чадър, експертните оценки варират, но реалистичният диапазон е допълнителни 15–20 млрд. евро годишно за 10–15 години – или общо 150–300 млрд. евро за модернизация на подводници, ракети, командни системи и разширяване на инфраструктурата. За сравнение, общите разходи за отбрана на държавите членки на ЕС през 2024 г. достигат 343 млрд. евро, а през 2025 г. се очаква да достигнат 381 млрд. евро. Това означава, че само „европеизирането“ на френския ядрен чадър би изисквало около 10% от годишните европейски военни разходи, но устойчиво и в продължение на десетилетие.

В областта на разузнаването, ранното предупреждение и противоракетната отбрана Европа изостава най-много. За да се доближи до американските способности, са нужни инвестиции от порядъка на 200–300 млрд. евро за 15 години – включително нови спътникови системи, радарни мрежи, ПРО и киберкомандвания. Това е сравнимо с целия годишен бюджет на ЕС, който е около 180 млрд. евро.

Стратегическият транспорт и логистиката също изискват сериозни средства. Европа трябва да удвои капацитета си за въздушен и морски транспорт, ако иска да действа без САЩ. Това означава още 80–100 млрд. евро за транспортна авиация, танкери, инфраструктура и военни коридори.

За да може Европа да спре голям конвенционален удар без САЩ, ключовите държави трябва да поддържат разходи от 2,5–3% от БВП. Германия например би трябвало да увеличи бюджета си от сегашните около 90 млрд. евро до 120–130 млрд. евро годишно. Тенденцията вече е видима: европейските разходи за отбрана през 2024 г. достигат средно 2,2% от БВП, а някои държави като Полша планират да достигнат 4,7% през 2025 г. Съюзниците от НАТО, включително европейските, поеха ангажимент да увеличат разходите си за отбрана до 5% от БВП в рамките на десетилетие.

Франция също ускорява собствените си разходи за отбрана – до 64 млрд. евро през 2027 г., три години по-рано от планираното, именно заради растящата заплаха от Русия (Defense News, 2025) . Това показва, че политическата воля може да ускори процеса, но само частично.

Колко време ще отнеме

Минимална автономия може да бъде постигната за около 10 години, ако инвестициите започнат веднага и са устойчиви. Пълна стратегическа автономия – включително европейски системи за ранно предупреждение, противоракетна отбрана и интегрирани сили – би изисквала 15–20 години. Това е времевият хоризонт, в който Европа може да се превърне от зависим клиент на американската сигурност в самостоятелен стратегически актьор.

Какво може да ускори европейската еманципация

Ускорението е възможно, ако се случат три неща едновременно: Германия приеме политическа роля в ядреното възпиране, включително финансово участие във френския чадър; ЕС създаде общ отбранителен фонд от поне 100 млрд. евро годишно, отделно от националните бюджети; НАТО остане стабилна рамка, която позволява плавен преход, а не рязко отделяне от САЩ. Това би могло да съкрати времевия хоризонт до 8–12 години.

Какво може да забави процеса

Политическата фрагментация в ЕС, американският натиск срещу европейска автономия, вътрешните спорове за ядрената роля на Франция и икономическите кризи могат да забавят процеса значително. Европа е силна, когато е единна, но отбраната е област, в която националните рефлекси често надделяват.

Европа на две скорости: реалистичният сценарий

Най-вероятният модел е Европа на две скорости в отбраната. Вътрешното ядро – Франция, Германия, Полша, Италия, Белгия и Нидерландия – може да формира „твърдото ядро“ на европейската отбрана. Те ще участват във финансирането на френския ядрен чадър, общи командни структури и интегрирани сили за бързо реагиране. Останалите държави ще се включват поетапно, при условие че достигнат определено ниво на разходи за отбрана, приемат общите доктрини и участват в индустриалните програми. Това е единственият политически формат, който може да работи без промяна на договорите на ЕС и без да се нарушава НАТО.

Стратегическо търпение, но с ускорение

Европа може да се еманципира от американските гаранции, но не чрез скок, а чрез дълъг марш. Цената е огромна – поне 500–700 млрд. евро допълнителни инвестиции за 15 години, плюс политическа воля, която континентът рядко е демонстрирал. Но ако САЩ продължат да изпращат сигнали за условна ангажираност, а Русия остане ревизионистична сила, Европа няма избор. Стратегическото търпение е необходимо, но то трябва да бъде активно, а не пасивно – с ясна цел, ясни срокове и ясна архитектура на бъдещата европейска отбрана.

Защото освен горните числа има и една друга много по-проста числова реалност, формулирана неотдавна от полския министър-председател Доналд Туск: 

„500 милиона европейци молят 300 милиона американци да ги защитят от 140 милиона руснаци, които вече 3 години не успяват да се „справят“ с 40 милиона украинци.“