Приятели, от няколко дни не спя. Сън не ме хваща, голям проблем ми се стовари на главата. Видяхте ли и вие паметникът на Стоян Денчев, открит от самия Стоян Денчев в двора на Библиотекарския, който бе направен на университет от... да, познахте, Стоян Денчев? Той, от бронз, чете Монтен. Елегантна работа. Интелектуална.

Без шега, много хубава скулптура са му направи на господин професора по информационни технологии и библиотекарство или квото там учат в Библиотекарския. Не, няма ирония към този университет в думите ми. Това е най-успешното учебно заведение в България и се е доказало през годините като ковачница на кандидат-премиери, бизнесмени, много странно развити интелектуалци и обикновени ватмани. Пардон, много странно се пише заедно. Или не.

Да погледнем само към списъка с видни абсолвенти. Делян Пеевски, Алексей Петров, твърди се, че дори самият Евгени Минчев е завършил този блестящ университет, макар че за последния това може и да е коварен слух, пуснат от някой зложелател, който иска да му урони престижа на човека. В светските среди са големи интриганти, да ви кажа.

Всъщност няма черно на бяло доказателства и за самия Пеевски. Изобщо, това е един университет, който е ковачница на националната сигурност и всичко в него е тайна. Какво учат, как го учат и кой го учи. Какво по-голямо доказателство, че националната сигурност е в сигурни ръце, крака, глави и търбуси? Специално потърсих кои хора преподават и кои завършват там покрай обикновената парлама. Медиите не са единодушни през годините. Разни кирливи антибългарски медии като вестник „Капитал“ твърдят, че там преподават хора от ДС. Не, че няма доказателства – ачик-ачик са си от списъка на Комисията по досиетата, обаче трябва ли да се вглеждаме все в кусурите, а? А и кой по-добре ще ви обучи на „информационни технологии“ от ДС-ченгетата в Унибит? Как да събереш информацията и как да я използваш после – с такива знания колко народ стана премиер, прокурор, политик, ехе... Така че другият кирлив вестник „Сега“ да ми яде ушите с неговата статия „Ако не ставаш за нищо, записваш национална сигурност“. Все пак има  и обективни медии като „Стандарт“, които пишат: „Унибит е Пазителят на познанието - образованието е стъпка, която всеки прави, за да усъвършенства себе си, да се ориентира в света. Прави го с отворени очи от любопитство в най-различни посоки, за да знае, да може, да бъде образован, просветен, критичен и осъзнат. Защото образованият човек е човек, който познава себе си и преодолява трудностите пред това познание.“ (това последното изречение звучи като обида, но нейсе)

Разбрахте ли, дегенерати и неграмотници от СУ и подобни кирливи университетчета? Срещнах даже една статия, в която се разказва как ректорът на Унибит Денчев подарил часовник „Ришельо“ на един от гост-преподавателите. В „Климент Охридски“ някой подарявал ли е часовници? А нещо друго? Нищо, нали, само знаят да взимат. Такси, време, нерви...

Та, откакто видях паметника, аз не спя, приятели. Едно, че съм учила в СУ и в чужбина, и явно ни паметник ще ми издигнат, ни часовник ще ми дадат. И второ – ако все пак успея в тоя живот и завърша и аз нашенската Бръшлянова лига - Унибит, аз какво да чета на моя паметник един ден? Стоян Денчев чете Монтен. Аз дали да не чета Монтескьо? Все пак това е най-умният човек, когото познавам. Както и нейния имитатор Шарл. Даже в едната ръка бих искала да държа едната книга на Монтескьо, а в другата – другата книга на Монтексьо. Те и без това са само две. Важното е да са в оригинал. Искам взорът ми е да е отправен напред – към сияйни бъднини или друго такова клише. Да гледам умно, проникновено, с оптимизъм и лека горчивина. Оптимизмът е заради гражданското ни бъдеще, а горчивината идва от селяндурското ни настояще. Много ми е важно да нямам бръчки и корените да са боядисаии. И ако може бюстът с един номер повечко. Или два. Но да не е просташко. Интелектуално така...  Освен двете ми книги и интелектуалните цици, много бих се радвала и ако ми сложат и два часовника - по един на всяка ръка. За да се знае колко висши имам. И да не са „Ришельо“, те са само 100-200 долара. Нека да са „Монблан“. Не заради цената, аз да не съм парвеню. А заради тая хубава алитерация – Монтен, Монтескьо, Монблан.. Ах, мон шери, мон амур и мон дьо. И ние знаеме езици, кво си мислите.

Също така не съм сигурна дали искам да седя на пейка като господин Денчев, да съм права, за да се вижда колко ми е дълго бедрото и загрижен взорът, или да съм полегнала, че аман па, да ви кажа, цел живот търча и седя да работя, поне на паметника ми да съм си легнала и аз като хората. И ако може и един телевизор да допълнят към скулптурата със скандинавски сериал. Лежа си, значи, гледам си хем двете книги, хем двата часовника, хем напред към сияйните бъднини, хем си бича сериалчето и си почивам. Ей тва е моята статуя, приятели. Приемете тези ми думи като завещание и един ден, като му дойде времето, да знаете какво да правите. Че да не вадя папките...