Издателство „Слънце“ представя „Спасителката на Кръга“ - новия роман на Никола Чалъков, част от поредицата „Кръгът на лунната светлина“, а художник на впечатляващата корица е Фиделия Косева.

В новия си роман Никола Чалъков проследява пътуването на младата магьосница Розара през Трите морета в Южните земи – слънчеви, топли, цветни, но изпълнени с интриги и борба за власт. Розара и приятелите й се забъркват в местната политика. Страната е на ръба на гражданска война. Ще успее ли Розара да подкрепи бунтовниците. От Тирилия пристигат лоши вести – северните кланове са се обединили и са започнали война. Как Розара ще се върне бързо, за да помогне?

В същото време Кръгът на лунната светлина е изпратил огнената магьосница Игнис на север с мисия да намери момиче с магическа дарба. Тя става свидетелка на обединението на северните кланове – войствени, храбри и мъжествени, те често застрашават земите на Тирилия с набезите си, но сега обединението им ще доведе до голяма война. Ще може ли Игнис да им попречи и коя ще е спасителката на Кръга?

На фона на тези приключения и драматични събития се ражда любовта между Розара и Стейнар, който е продаден като роб в Южните земи, но е северняк и ще се върне, за да стане вожд на клана си. Ще издържи ли тяхната любов?

В „Спасителката на Кръга“ Никола Чалъков продължава с характерния си ненатрапчив стил да води читателите през морални дилеми, вълнуващи магии, приключения и драматични събития. Разказани увлекателно и с красив български език, сцените се редуват като на филм. Човешки и въздействащи, умело създадените герои живеят със своите копнежи, стремежи, любови, триумфи, провали и вълнуващи съдби в омагьосващ фентъзи свят едновременно въображаем и реален.

С културен и изискан стил авторът използва и развива богатството и красотата на българския език. Романите му са истинска съкровищница от хрумвания, неочаквани обрати на въображението, напрежение и обрати в сюжета. Талантът му на разказвач проличава и в диалозите между героите – културни, интелигентни, на места изпълнени с лек приятен хумор. Всичко това прави четенето на книгата изискано удоволствие.

Никола Чалъков е роден в София през 1981 г. Завършил е висше образование в Нов български университет – английска и френска филология; магистър по американистика и британистика. Магистър по национална сигурност от Академията на МВР. Превежда професионално от английски и френски език.

Като писател неговите творчески интереси са фокусирани върху фентъзи прозата. Чалъков е автор на романите  „Железният скиптър“ (2000,) „Изпитанието на Розара“ (изд. „Парадокс“, 2019; изд. „Слънце“, 2024) и „Спасителката на Кръга“ (изд. „Слънце“, 2025), и на сборник с разкази „Кръгът на лунната светлина“ (изд. „Парадокс“, 2021). През 2021 г. авторът е номиниран за наградата на Националния литературен конкурс „Албена 2021“ за разказа „Магическа дарба“.

През 2022 г. разказът „Изгнаникът“ на Никола Чалъков излиза на английски език във фентъзи антологията „Fable of Redemption Reclaimed“ на американското издателство Of Metal and Magic Publishing.

Издържан в най-добрите традиции на жанра, още с излизането си на българския пазар романът „Изпитанието на Розара“ спечели читателите и се утвърди като един от най-успешните български фентъзи романи.

През 2024 г. той излиза от печат в САЩ, под заглавие „Rozara`s Trial“, публикуван от американското издателство Of Metal and Magic Publishing. Авторът е и преводач на английския текст. Издаването на романа на Никола Чалъков на английски език в САЩ е признание както за автора, така и за съвременната българска литература. Американските издателства харесват и отбелязват характерния му ненатрапчив стил и майсторството му на разказвач на вълнуващи истории. Романите на Никола Чалъков се радват на голям читателски интерес и получават множество положителни отзиви у нас и зад граница.

* * *

Из „Спасителката на Кръга“ от Никола Чалъков

Снимка "Слънце"

Една магьосница трябва винаги да знае какво да каже. Е, освен когато е по-добре да не казва нищо. Проблемът бе, че сега Розара не искаше да мълчи, но не намираше точните думи. Дори най-начинаещите послушнички в Кръга не стояха толкова смутени пред наставничките си. Те не се притесняваха, че могат да зададат глупав въпрос, но днес Розара не се чувстваше така свободна и необременена като тях. Не искаше да сбърка и да каже нещо, което да отблъсне Стейнар или пък да го изплаши. Макар и да изглеждаше смел, мнозина се бояха от мощта на магията и не би могла да ги вини, ако предпочетат да са по-далече от нея. Затова откакто бе влязла в тясната стая с кръгъл мръсен прозорец, Розара не бързаше да заговори.

Бяха сами със Стейнар, който беше сменил туниката с герба на Баларабе с износена синя риза, дадена му от Алваро. Беше му малко тясна и мускулите на ръцете му ясно се очертаваха под избелелия плат. Когато Розара се появи безмълвно в стаята, той я посрещна с благодарност в сините си очи, но сега я гледаше с нарастващо учудване.

– Нали не ми носиш лоши новини? – попита Стейнар, когато видя, че тя няма да заговори първа.

– Не – Розара леко трепна. – Защо помисли така?

– Обикновено когато някой мълчи и те гледа сериозно, се кани да ти сподели нещо неприятно.

– Нямам нищо неприятно за казване, надявам се. Вече не си роб, какво по-хубаво от това?

Стейнар въздъхна и поклати глава с лека усмивка. Магьосницата се зарадва да я види и пристъпи от крак на крак.

– Тук си съвсем отскоро, нали, Розара?

Тя си даде сметка, че харесва да чува името си от устата му. Кимна в отговор и оправи един кичур от дългата си черна коса.

– Така и предположих – продължи той. – За всички тук още съм роб, дори и за твоите приятели Алваро и Хира.

– Те не са ми точно приятели. Но ти вече си свободен. Без господар.

– Има само два начина да съм истински свободен. Единият е някой да ме откупи от господаря ми, но той не е длъжен да приеме.

– А другият?

– Да напусна Кемилдир и да се върна отвъд Трите морета.

– Предполагам предпочиташ този вариант. Аз също ще прекося Трите морета на север, когато приключа тук.

– Това покана ли е?

Той остана сериозен и бе ред на Розара да се усмихне. Сигурна бе, че се е изчервила. Пристъпи навътре в стаята и седна на грубо скован стол до прозореца.

– Да, ако бъдеш така добър да изчакаш с Беа и Шоранди да свършим онова, за което сме дошли.

– Мога не само да изчакам, но и да ви помогна.

– Не се чувствай длъжен да го правиш. Ти вече стори достатъчно.

– Ако имаш предвид онова вчера на улицата, не беше кой знае какво.

– Напротив, беше – Розара го изгледа укорително. – Защо го направи?

– Видях непозната и красива жена в беда. Можех да помогна и го направих.

Розара сведе смутено очи. Така разказано изглеждаше толкова просто.

– За всяка красива жена ли би го направил?

– Всъщност не – Стейнар стана сериозен. – Не искам да съм тук. С годините, вместо да свикна, ми става все по-трудно. Но аз не искам да свиквам! Хората тук са ми омръзнали и ги презирам, особено богаташите в носилки. Обаче кожата ти е тъй бяла, че веднага си личи, че идваш отвъд Трите морета.

– Личеше и че съм магьосница, нали?

– Това също. Тоест, не си една от тях.

Стейнар седна на другия стол в стаята на крачка от нея. Усещаше погледа му по себе си и се улови, че това й доставя удоволствие. Увери се, че стойката й е правилна и отново без нужда намести кичур от косата си.

– От колко време си тук, Стейнар?

– Скоро ще станат шест години. Сега съм на двадесет и шест. Да позная ли ти на колко си?

– Няма да успееш. Може да съм на сто, нали знаеш?

– Не си на толкова – засмя се той. – Щеше да бъдеш по-препатила и сдържана, а ти си още доста безразсъдна. Бих казал, че не си по-стара от мен. Двадесет?

– Почти уцели, но съм впечатлена – Розара размаха пръст. – На осемнадесет съм.

– Сигурно е голяма рядкост да срещнеш толкова млада магьосница.

– Да, голям си късметлия. Беа също е на осемнадесет, всъщност.

– Приятелката ти е добро момиче, но знаеш, че се интересувам от теб.

– Нима? – прямотата му приятно я изненада. – Защо?

– Вярваш ли в съдбата? – Стейнар се приведе напред към нея.

– В Кръга ни учат, че сами градим съдбата си с помощта на елементите.

Гласът й не прозвуча толкова уверено, колкото й се искаше. Чиста случайност или съдба, никога не би могла да предвиди, че точно по такъв начин ще срещне човек, който да я избави от самотата, която напоследък я изпълваше. Тепърва трябваше да се убеди, че именно той е нейното спасение. Искаше да го прегърне, но вместо това се изправи и се загледа през прозореца.

Гледката не бе особено вдъхновяваща. Малък вътрешен двор, отрупан с части от разбити каруци, и криволичеща улица, водеща към други бедняшки къщи по-надолу. Както я бе уверил Алваро, оттук рядко минаваха стражи. Всъщност досега Розара бе видяла само кучета и дрипави хора с вид на просяци.

Стейнар също бавно стана и отиде до нея. Постояха безмълвно рамо до рамо и не след дълго той я погали по лицето. Розара не се отдръпна, сякаш го бе очаквала. Или се бе надявала севернякът да го направи. Извърна се към него, а пръстите му продължиха да я милват. От бузата се насочиха към брадичката й и нежно проследиха очертанията й. Розара притаи дъх и затвори очи, когато Стейнар се приближи, за да я целуне. Щом устните им се срещнаха, усети как топлина изпълва цялото й тяло. Изпитваше блаженство не само от вкуса му, но и защото чувстваше, че е намерила нещо отдавна загубено. Или което никога не бе имала.

– Толкова си нежна, Розара.

– Не говори, а ме целуни пак.