ЯНКО СТАНОЕВ

След унизителен за моето достойнство скандал, през лятото на 1977-а посетих младежкия фестивал в Хавана. В пътната си чанта носех бутилка водка и две есета за значението на изкуството. В едното, предназначено за родната цензура, твърдях, че литературата едва ли не ще спаси човечеството. В другото, което се надявах там да прочета, направо заявявах, че писането не може да направи никого нито по-добър, нито по-умен.

Не бях уверен, че в света ще се намери и един човек, на когото да бъдат интересни моите мъдрувания. Но не се оказах съвсем прав – когато след дълго и изнурително скитане под палещото слънце открих най-сетне залата за срещи и разговори, в нея вече седеше млад индиец с чалма и броеница.

Предложих му да не си губим времето в празни брътвежи, ами да се разположим край брега на океана и да пресушим бутилката. Индиецът, с допрени като за молитва ръце, любезно отклони поканата ми, като каза, че неговата религия не му позволява да вкусва нищо друго, освен чай. Особено по това време на деня. „Че какво му е на времето? А и аз да не съм някаква си дърта англичанка, че да се разхлаждам с чай?” – отвърнах му на свой ред и се отправих към един от многобройните яхт-клубове, разположени по цялото крайбрежие.

Така неусетно и за мен се озовах сред група шумни унгарци. А тези хора, макар и католици, умеят да се веселят. Ние бързо намерихме общ език, пихме, произнасяхме тостове, освежавахме се в бистрата вода и наново се захващахме с пиршеството.

Сред младежите бе и една рядко красива девойка, вече известна естрадна певица. Както е по моя вкус – висока, стройна, с дълга черна коса и мургава кожа. Приличаше на съвременна дивачка. Като джентълмен по природа, аз се поинтересувах какво мога да сторя за нея. Нещо вълнуващо. „Откъсни ми ей този орех!” – обля ме тя с изкусителен поглед и ми показа най-високия плод в короната на близката палма.

Бях атлетичен и при това съобразителен младеж. Прилепих към дървото градинска пейка, стиснах между зъбите градинско гребло като пират, който се хвърля на абордаж, и с маймунска ловкост се изкатерих по грубоватия ствол. Но съборил с мъка проклетия орех, рухнах от изтощение заедно с него върху пясъка.

Тялото ми бе изранено и окървавено, от което девойката изпадна в умиление и ме заведе до океана да ми промие раните. Все едно бяхме попаднали в библейските времена. Аз леко я повдигнах и тя като игрива русалка обви своите кадифени бедра около блудното ми тяло и се отдадохме на ритмичните полюшвания на океана.

Покрай плажа до колене във водата блуждаеше нейният импресарио, разтревожен, че някоя свирепа акула може да нападне неговото богатство. Докато аз не мислех за това. Мислех си, че ако се появи някое чудовище, то ще се насочи право към него, защото импресариото бе тлъстичък, розовичък и сладък на вид.

След нашия кратък морски роман аз счетох за свой кавалерски дълг да се отблагодаря на дамата с нещо красиво и трайно, което да й остави спомен за цял живот. И я заведох в хасиендата на Хемингуей, разположена на малък хълм в края на града. Минахме край яхтата „Пилар”, на палубата на която папа Ърнест обичал да прави любов със своята жена Мери в открития океан, разгледахме редицата грамадни обувки, разстлани под ниския прозорец. Всички до една бяха с пробити подметки – още едно доказателство, че хазяинът имал навика да се привързва задълго към своите вещи.

После преведох любопитната девойка по витата стълбичка на кулата, която Мери вдигнала за своя застаряващ съпруг, за да го избави от депресията. Озовахме се в празна овална стая, в която имаше само прост дървен стол, маса и далекоглед на нея. Натъжената Мери се надявала, че като наблюдава лазурната шир, папа Ърнест ще си върне предишното вдъхновение и ще напише нова повест като „Старецът и морето”.

А ето как постъпил той – поседял няколко дни в романтичната обител, после седнал в първия самолет до родния дом в Уайоминг и там се прострелял със семейния ремингтон; със същото оръжие, с което се гръмнал преди време и неговият баща.

Подадох далекогледа на благоговеещата девойка и казах да се вгледа в океана дотогава, докато не съзре на хоризонта алените платна на испанска каравела, идваща отдалеко, за да ни намери и направи щастливи. Тя се приведе над широкия прозорец, опъна своята поличка и аз я обгърнах нежно отзад. Поклащахме се в лунния ритъм на голямата вода и от време на време я питах, не съзира ли вече да се задава нещо в океана. „Не, не, още не!” – шептеше разнежената девойка, докато в един миг не извика, като моряк от върха на мачтата: „Виждам, виждам!”

Така, между другото, е открит и град Монтевидео.

Накрая ние се спуснахме обратно по тясната стълбичка, напуснахме вълнуващото място, хванати за ръце, и повече не се видяхме. Всеки пое по своя път. „Къде ли е сега моето дивно момиче? – питам се понякога. – Нима не люлее вече някое чаровно внуче?” Господи, как бързо се изнизва времето, като топъл сребрист пясък между пръстите на влюбена двойка.

Написал последната фраза, аз реших, че настъпи времето в чест на вълшебните спомени да отпия от онзи кокосов орех, който пазех като драгоценна светиня. Той бе непокътнат от годините, запазило се е и посвещението, издълбано от прелестната ръка на девойката с черупка от мида. То се състоеше само от една дума: „ИДИОТ”. Повярвайте, по-мило обръщение не съм чувал през целия си живот.

Бях удивен да установя, че сокът на ореха бе още свеж и ароматен, непокътнат от времето. Докато отпивах с умиление, с припомних всичко, което ми се бе случило през онези дни, спомних си наново и за Хемингуей.

Помислих си, че когато престанеш да виждаш алени платна на хоризонта, значи ти си свършил и смъртта за тебе вече е една сладка песен.

И леко изтръпнах от тази мисъл, защото наближавах възрастта, когато скъпият на сърцето ми папа Ърнест е натиснал спусъка.

Площад Славейков