На 8 ноември, събота, един от панелистите на TEDxSofia беше Димитър Караманчев – предприемач и основател на програмата „Метачетене“. Тя претендира да съчетава скоростно четене, сугестология и техники за концентрация, като обещава по-ефективно и съпроводено с удоволствие учене. Програмата се предлага чрез платени курсове, които достигат до над 1000 лева.

„Метачетенето“ на Караманчев е тема, която се среща в ежедневните разговори на младите, и се ползва със славата на метод, който ще революционизира класическото четене и чрез сугестологията ще отключи скрития потенциал на ума ни, така че да поглъща информация с рекордна скорост. 

По този повод разговарях с Проф. Александър Кьосев и Доц. Георги Лозанов (поотделно), за да обсъдим какво стои зад тази „революция“ в четенето и, преди всичко, защо четем. 

Разговорът: какво е сугестологията, как технологиите промениха структурата на времето, защо четем страшни приказки на децата, какво се случва с литературния текст, когато го „пуснем на бързи обороти“ и защо става все по-трудно да завършим дълго четиво (в каквото се превърна и това).

Преувеличено ли би било да се каже, че има “криза на четенето” ? 

Доц. Г. Лозанов: Не е преувеличено. Заради интернет комуникацията младите общуват предимно чрез изображения, а не чрез текстове. Днес дори текстовете се разпространяват като изображения в социалните мрежи. Тук обаче може да се каже, че в последна сметка това пак е четене. Юлия Кръстева, нашата прочута сънародничка, в своя семиотичен период казва: “Изображението е прозрачна семантична структура, през която се вижда слово.”, защото това да виждаш едно изображение значи в главата ти да тръгне поток от думи, тъй като ние мислим с думи. 

Тогава каква е разликата между разказите, които получаваме чрез изображения, и тези, които четем като словесен текст? Словесният текст има нещо, което се нарича “вътрешно въображаемо” на четенето. Докато четеш за княз Мишкин в “Идиот” на Достоевски, ти създаваш свой собствен княз Мишкин - образ, в който се натрупват черти от твоя собствен опит. Затова четящите хора са с много по-развито въображение, а оттам и със способност да мислят по-сложно и по-красиво света.

Проф. А. Кьосев: Според мен думата криза не е точна - има мощна трансформация, която засяга инфраструктурата на четенето - онези технически и социални условия, които правят четенето нужно и възможно. В един период от около 550-600 години четенето е било централната културна техника на модерността. Това означава, че ако не си чел класиците, не участваш в образованото общество - нямаш т.нар. социален капитал. Става дума за една висока културна норма, която днес наричаме елитарна. 
Образователният идеал на Просвещението гласи, че великите автори ще бъдат занесени на масите и през Омир, Шекспир, Сервантес и други подобни автори ще бъде създаден един нов тип просветен човек. Идеята, че може да има демокрация без просвещение за създателите на Просвещението, е абсолютно немислима.

Днес ситуацията се променя. Не може да се каже, че четенето е в криза, защото издателската индустрия непрекъснато бълва книги. Само че те са особени, по-различни книги. Настъпва нещо, което се нарича култура на консумацията. Набират сила популярната литература и интересът към визуалното, появява се огромната индустрия на “селф хелп” литературата. Всичко това е част от една особена революция на популярната култура, която измества високия образователен идеал. Тя е пазарен феномен и овладява почти изцяло пазара.

Трудът - незавиден атрибут на глупака

Изчезнаха ли свободните часове за четене? 

Доц. Г. Лозанов: Четенето е общуване с друг. А човекът се състои като личност в общуването с другите. Въпросът е как искаш да общуваш с другите? Може да искаш да чуеш техните възгледи за света, за любовта, за безкрая… Може и да искаш някаква битова, сантиментализирана, банализирана информация. Ако обаче търсиш някаква дълбочина в отношенията с хората, ако искаш да разбереш нещо за собственото си битие, тогава трябва да общуваш с хора, които мислят света по-дълбоко, каквито са писателите или философите. Четенето е форма на общуване, само че общуване обикновено с много по-умни хора.

Проф. А. Кьосев: Не просто не остава свободно време, а се е променила самата структура на времето. В научната литература има термин - “режими на историчност”. Те представляват доминиращото отношение към бъдещето, миналото или настоящето. Ако в епохата на зрялото Просвещение до средата на 20-ти век водещият тип отношение към времето е бил към бъдещето, то сега е към настоящето. Никой не се интересува от историческите дълбочини на миналото или от утопичните хоризонти на бъдещето. Не никой, разбира се, но във всекидневието всичко е завъртяно около бързата потребност на настоящия момент. 

Пазарът задава ритъм на вниманието, който не е благоприятен за класическото четене. Това не значи, че то не е възможно. То е възможно с усилие, но човек трябва да си даде сметка защо трябва да прави тези усилия.

Ето че Димитър Караманчев се явява наш спасител в това отношение. Една от заложените цели в неговата програма се нарича “Научно скоростно четене” или “Как да четем 386% по-бързо”. Става въпрос за 3000 думи в минута или една страница за 6 секунди. За сравнение, казва ни той, средната скорост на четене в САЩ е около 200-300 думи.  

Как се чете поезия с 3000 думи в минута? 

Доц. Г. Лозанов: Не се чете. По този начин унищожаваш стила, защото стилът е самото усещане за другия, с когото общуваш чрез текста. Той присъства чрез начина, по който допира думите една към друга. Нужно е психологическо време, за да усетиш как думите се допират. Това “скоростно четене” фактически премахва общуването чрез текста и го свежда до чиста информация, което става все по-излишно, защото тази работа може да я свърши и изкуственият интелект. Така ти фактически се отказваш от естествения интелект в комуникацията.

Всички тези перипетии са преди всичко свързани с мързел. Цялата работа е, че човек, каквото и да постигне, го постига с усилие. Както казва Фройд, основният мотив на човека е волята за наслада. Усилието увеличава насладата от резултата, но не и от самото усилие. Често пъти хората се лишават от насладата от резултата заради това, че не искат да положат усилие, и когато са млади, им се струва, че могат да ползват усилията на другите. Никой не изпитва удоволствие от мързела, а от мисълта, че е надхитрил другите, които е накарал да извършат усилие вместо него. Това е форма на инфантилизъм, който новите технологии удължиха до по-късна възраст.

Свеждането на общуването до размяна на картинки и чатене също е проява на културен инфантилизъм.

Проф. А. Кьосев: Идеята, че има средна скорост на четене е погрешна. Различните текстове с различна степен на трудност и дълбочина се четат с различна скорост. Има такива, които можеш да прекосиш “по диагонал”. Има други, които изискват внимание, задълбочаване, препрочитане, дори бих казал биографично внимание. На този фон, да се твърди, че има средна скорост на четене, е наивно и изпълнява ролята на пазарна реклама. Дали можеш да прочетеш сонетите на Шекспир с такава скорост? Хайде опитай!

Моделът “селф хелп” ни научи, че всичко - от това как да забогатееш, през това как да откажеш пушенето, до това как да спасиш душата си - може да се обобщи в 5 до 12 лесни стъпки. Да е просто навярно е мантрата на нашето поколение и “Метачетенето” таргетира това. В сайта на г-н Караманчев има онлайн събитие, озаглавено “Ускеф” - как да учим и работим ефективно и с минимален стрес - “да учим с кеф”. Трудът като че ли се сведе до един атрибут на глупака, който не може да се сети за по-хитър начин. 

Проф. А. Кьосев: Да, предполага се, че това, което ти се предлага, трябва да бъде лесно и бързо за консумация. Ако е дълго и сложно и изисква усилия, ти дори имаш право да се ядосаш. Но това не е ново. Още от 50-те години има издания “Класиците в 100 страници” - Достоевски в сто страници, Балзак в сто страници… Тоест някой ти сдъвква нещо и ти го представя така, че да го хапнеш за две-три секунди и повече да не го мислиш. Това е рекламно обещание, което казва: всичко може да стане лесно и аз съм този, който ще ти го улесни. 

Караманчев ни казва и друго - дори не е нужно да четем в права линия. И още: “трябва да елиминираш препрочитането, за да увеличиш скоростта.”

Доц. Г. Лозанов: Това може да се нарече нарушаване на авторските права, защото произведението е собственост на автора и ти нямаш право да нарушаваш неговата цялост. 

Умберто Еко има една книга “Отворената творба”, в която показва, че литературното произведение не е равно на собствения си текст, а на текстовете на своите прочити.

То се случва в главата на читателя, а не между кориците. Колкото повече, колкото по-различни и даже скарани помежду си прочити произвежда един текст, толкова по-значим е той. 

Всъщност, по този начин ти осакатяваш собственото си произведение: един път осакатяваш своя прочит върху произведението и втори път - самото произведение на автора. Това, което предлага този господин, не е прочит на текстове, а извличане на частична информация от тях. 

Това още по-малко може да се приложи към научната литература, защото тя трябва да ти създаде убеденост в това, което казва, а тази убеденост се добива само когато минеш през текста. Науката не е просто формула, а начинът, по който я извеждаш.

О, Скука, мой смъртен враг

В “Покоряване на щастието“ британският философ Бъртранд Ръсел посвещава една цяла глава на ползите и вредите от скуката. Той си представя съвременния издател, който чете чисто нов ръкопис на Стария завет.

„Скъпи господине - би казал той, - на тази глава и липсва енергия; не може да очаквате читателя да се заинтригува само от поредица собствени имена на хора, за които му казвате толкова малко (...) у вас има прекалено голямо желание да разкажете всичко в най-големи подробности. Изберете акцентите, съкратете излишното и ми донесете пак ръкописа, когато сте го свели до разумен обем." Ето така би говорил съвременният издател, познавайки страха на съвременния читател от скуката.

Доц. Г. Лозанов: Ръсел има право да каже това, защото той написва “История на философията”, а във философията има страшно много скука, но това е така, защото големите философи предлагат много екстравагантни идеи и усилието, което се изисква, за да достигнеш до тях, е адски досадно. Ти искаш това да се случи час по-скоро, а не да минаваш целия път, който философът се чувства длъжен да опише, защото иначе не би му се доверил. 

Самото четене е интелектуален труд. Текстовете на масовата култура намаляват интелектуалния труд, защото в тях има готови кодове. Интелектуалният труд е свързан с това да конструираш собствени кодове, чрез които да разбереш метафоричните измерения на това, което се разказва. Например, когато прочетеш “Една сутрин търговският пътник Грегор Замза се събуди, превърнала се в огромно насекомо”, ти става ясно, че оттук нататък е нужна много работа, защото търговските пътници не се превръщат в насекоми, нали така? Ще трябва да четеш разни неща, да сравняваш с други, които знаеш, докато стигнеш до някакъв собствен прочит. Масовата култура роботи с готови житейски кодове, затова тези текстове са лесни за четене. Там е по-трудно да скучаеш, защото има много по-малко усилие.

Алтернативно учене, алтернативно знание

Основата, върху която Караманчев изгражда своето „метачетене“, е сугестологията. Доколко това може да вдъхва доверие? 

Проф. А. Кьосев: За пръв път се чува за сугестологията някъде през 70-те години на 20-ти век, когато алтернативният психолог Георги Лозанов създава метод за контролиране на вниманието чрез т. нар. внушения и обратни внушения, които помагат на личността да отключи духовния си потенциал. Тази научна програма влиза в странна кореспонденция с духовно-политическата програма на Людмила Живкова, която превръща Георги Лозанов в свой научен съветник и го назначава за директор на създадения през 1981 г. Институт по сугестология. 

Людмила Живкова има силни окултни увлечения и се опитва да превърне марксизма в официален идеологически език, зад който се крият духовно-окултни внушения. Тя създава прочутата програма “1300 години България”, която е замислена да отключи не просто потенциала на една личност, а на целия български народ. Това се превръща в една огромна национална програма, която има филмова продукция, книжна продукция, театрална продукция и гигантска скулптурна продукция в цялата страна. Научният подход на Георги Лозанов отрасва в тази среда. 

Мнозина тогава се увличат по това нещо, тъй като там има страшно много пари. Като председател на Комитета по култура Живкова има финансови възможности, които никой друг културен министър не е имал в България. В даден момент за нейните окултни увлечения се разбира в Съветския съюз. Тъй като другарите са недоволни, че у нас се провеждат подобни квазимарксистки политики, срещу нея започва атака - косвена атака срещу Тодор Живков и пряка срещу нейни близки. Сред тях е и Георги Лозанов, който е уволнен от въпросния институт, затворен е под домашен арест за известно време и след смъртта на Людмила Живкова е забравен. 

След 89-та година обаче той намира начин да реабилитира педагогическия си метод в един вече международен контекст. Става дума за духовно-холистичен метод, позициониран някъде между религията и науката, където е и цялото Ню Ейдж движение, който използва пазарни техники на реклама и сугестия, подобно на цялата селф-хелп индустрия.

Основното подозрение на хората от Академията към подобна дейност - освен факта, че това безсъмнено е машина за правене на пари - е, че резултатите, за които претендират тези хора, са експериментално непроверими. Правило на науката е, че един научен резултат трябва да е повторен от научната общност и да се получи същият резултат. Това, разбира се, никога не е ставало и, в този смисъл, това са хора, които се обявяват за учени, а всъщност са гурута.

Това е движението на алтернативното знание, което е лесно и релаксиращо и обещава щастие. Става дума за една култура на релакса, която е завладяла медиите - всичко трябва да бъде подобно на спа процедура. Това, разбира се, щеше да е много хубаво… ако беше вярно.

Програми като тази не удовлетворяват ли е един бунт срещу авторитетите?

Проф. А. Кьосев: Без съмнение. Това се отразява и в четенето. Вижте, класическият текст има цялост - той има начало, среда и край - има структура. Но наред с това, той има и авторитет - написан е от някой важен автор. Ако го четеш, ти трябва да следваш авторитета на текста. Преди класиката е била код на общуване между образовани хора и литературните препратки, образци и модели са били модели за идентичност и за подражание. Днешните модели са продуктите на поп-културата. Това, което не е ясно, е дали тази среда без авторитети може да роди високи и сложни текстове.

Любопитно е, че въпреки всичко Димитър Караманчев не отрича престижа на четенето. Напротив, той стъпва върху убеждението, че четенето е ценно, и печели от заблудата, че усилието не е.

Проф. А. Кьосев: В рамките на научното изследване “Читателски практики в България 2006-2022” помолихме студентите да наблюдават поведението на читател от своето семейство, което впоследствие да опишат. Оказа се обаче, че изследователският обект са самите студенти. Забавното е, че това са хора, които почти не четат,  но завиждат на своите майки и бащи заради читателските им навици. Те усещат, че това е нещо престижно и си казват: ех, и аз да можех, но нямам време, нямам нерви и т.н. Всъщност, на думи те поддържат нормата на класическото четене, а на практика правят друго. 

Четенето все още носи в себе си отглас от предишния класически престиж. Само че тези, които поддържат това ехо, не извършват никакви действия по своята собствена трансформация. Тоест, практиката и нормата са разцепени. Нормата е станала куха реторика - за нея се говори, но не се практикува. 

Има ли четенето определящата роля в социализирането на младия човек? Днес то почти не присъства в ежедневните разговори. Дори да мислим световната класика като “спасителна лодка”, заглавия като “Майсторът и Маргарита” или “Параграф 22” рядко предизвикват реакция. 

Доц. Г. Лозанов: Четенето не е на мода, ще кажете. Тоест не е на мода задълбоченото общуване с другия, а оттам и четенето. Ти не искаш от другия нищо повече от една всекидневно-битова взаимност. Ще кажа нещо политически некоректно - съзнанието на поколението се свежда до ниво “домакини”. “Домакините” започват деня с въпроса “Какво ще готвим днес, госпожа?”, “Излязоха ли репичките на пазара?”. Новите технологии дават много по-голям обхват на това битово-всекидневно общуване.

Преди, ако искаш да стоиш на това ниво в общуването, оставаш затворен в семейната среда. Сега то се е глобализирало. Това обаче не отменя нуждата от другото, просто я отлага. Защото дори на младите все още да им стига такъв тип всекидневно-битово общуване, човек рано или късно се изправя пред загадката на собственото си битие, което е драматично и доста кисело. Тогава започват да възникват сериозни въпроси. 

Нали знаете защо като малки на децата им четат страшни приказки? Баба Яга взела Хензел и Гретел да ги угоява и да ги пече - ужасни работи им говорят. Но това става в момент, в който те започват да си дават сметка, че са попаднали на място, на което се умира, и да изпитват неистов, панически страх от смъртта. Тези приказки ги учат да не се страхуват от страха, а да го живеят, защото той ще бъде характеристика на живота, тъй като страхът от смъртта е в основата на целия емоционален репертоар на човека с неговата алтернатива - любовта.

Ето защо тук става въпрос просто за отлагане във времето, включително по отношение на четенето на сериозна литература. Животът няма как да ни остави да общуваме необезпокоени на всекидневно-битово ниво.

“Метачетенето” на Караманчев изглежда като естествено следствие от стремежа към един по-прагматичен подход към четенето, който ни спестява време и ни убеждава, че не всичко трябва да е за сметка на нещо друго. 

Доц. Г. Лозанов: Мога да ви го кажа по-философски - всичко във всичко се съдържа. Тъй като човешкият живот има начало и край, човек никога не може да постигне цялото. Тогава, далеч по-важно е да избереш онези моменти - елементи от безкрая, върху които да построиш идентичността си, вместо да се фокусираш върху количеството. Въпросът е качествен и ценностен.  Така нареченото “метачетене” сваля ценностната мотивация. Ако за един живот можеш да прочетеш само тридесет или триста книги, ти трябва по някакъв начин да избереш кои да са те, а този избор се прави на базата на ценностите. Изборът е синоним на свобода, а ценностите са тези, които създават йерархия на значенията. Преследването на това “бързо четене” ограничава свободата като част от твоята идентичност и ценностна система. Вместо към ценностите, ти започваш да се стремиш към някакъв максимален количествен резултат, а не в това е смисълът.

Голям проблем се оказаха социалните мрежи, които подмениха експертните мнения с личните. Те дадоха път на т.нар. пост-истина - състояние, в което личните мнения взимат превес над фактите и аргументите. Следствие на този проблем е и драмата с отпадането на авторитетите и на автора като авторитет. Вече може да вземеш и да направиш всичко с неговото произведение, включително да го пуснеш на бързи обороти.

И няма разлика дали четеш Бъртранд Ръсел или Джордан Питърсън?

Доц. Г. Лозанов: Разбира се, че няма, ако накрая всичко се свежда до проста информация.  Смисълът е във въображението, което е вложено, а въображението, ако следваме Кант, е свързано с непрестанно движение и търсене на синхрони между понятия, реалии и нагледи.