Кой ще контролира Евразия? Този стратегически въпрос стои в основата на повечето конфликти в модерната история на света, който познаваме. Защо след краткия век на Америка идва „Векът на Евразия“ ще разберем в новата книга от уважаваната поредица „Власт и отговорност“ на издателство „Сиела“ със съставител Свилен Спасов.
След „Възпиране на Армагедон“, „Епохата на автократите“ и „Епохата на революциите“ сред ключовите заглавия в поредицата се нарежда и аналитичното и навременно издание на изследователя Хал Брандс.
Във „Векът на Евразия: Горещи войни, студени войни и сътворяването на модерния свят“ Хал Брандс успешно синтезира над век сложна история, за да докаже, че Евразия е арена на глобално съперничество още от началото XX век насам. Евразия е „стратегическият център на света“ – на нейна територия живеят около 70 процента от населението, съсредоточени са по-голямата част от индустриалната мощ и военният потенциал на света. Ето защо развоят на битката за надмощие в Евразия ще бъде ключов за бъдещето на човешката свобода, демокрацията и мира.
„Няма по-добър начин да се подготвим за бурите, които предстоят, от това да изучим Века на Евразия“, пише Брандс.
И предлага на читателите всеобхватен анализ на големите конфликти през последните 120 години – Първата световна война, Втората световна война, Студената война и новата конфронтация между демокрациите и авторитарните режими – като различни етапи на една и съща геополитическа драма.
Стъпвайки върху многобройни проучвания на архивните документи в различни държави, Брандс показва, че войната за Евразия далеч не е приключила, а днешните конфликти в Украйна, напрежението около Тайван, амбициите на Китай, реваншизма на Русия и ролята на Иран са поредица от взаимосвързани кризи.
С обхвата си и ясния си анализ „Векът на Евразия“ е истинско литературно и геополитическо постижение. Жизненоважно и навременно ръководство за всеки, който се стреми да разбере опасния свят, който обитаваме. И алармиращо напомняне, че дълбокото разбиране на миналото не е лукс, а стратегическа необходимост.
* * *
Из „Векът на Евразия“ от Хал Брандс
ВЪВЕДЕНИЕ
През януари 1917 г. балансът на силите се разпада. Война, започнала с убийството на един ерцхерцог в Сараево, става световна и скоро ще повлече държави от всеки населен континент. Германия е на ръба да срази Русия на изток, което ще ѝ позволи да заграби ресурсите на загиващата империя и да стане господар на Европа от Северно море до Украйна. Войските на Германия изтощават Франция на западния фронт, подводниците ѝ опитват чрез морска блокада да причинят масов глад във Великобритания и да я накарат да се предаде. Ако подводниците не нанесат смъртоносен удар на Лондон и на Съюзниците, които той субсидира, то банкрутът може да го направи. Военните разходи изпиват жизнените сили на Британската империя.
Германия е напът да стане господар на Стария свят, което ще ѝ даде континентална основа да упражнява влияние из океаните и по целия свят. „Ако Германия спечели, това ще промени курса на нашата цивилизация“, отбелязва американският президент Удроу Уилсън; в свят, предвождан от възходяща автокрация, дори отявлените демокрации няма да бъдат в безопасност1.
През декември 1941 г. човечеството се засилва към пропастта. Хитлер вече управлява Европа от Брест до Балканите, германските танкове са на прага на Москва, а той вярва, че е близо до това да срази Съветския съюз и да смаже всяка съпротива от Атлантика до Урал. В Далечния изток имперска Япония завършва тоталитарната хватка. От години Токио разширява с жестокост собствената си империя в континентална Азия. След атаката си срещу Пърл Харбър японската армия сега започва спиращо дъха настъпление, което ще ѝ даде контрол върху територии от индийската граница до 180-ия меридиан, от Манджурия до северните подстъпи към Австралия.
Берлин и Токио извършват своите завоевания със самоубийствената жестокост, която може да се очаква от фашистки държави. Заедно с Италия те са обещали да унищожат съществуващата международна система и да изградят дистопичен „нов ред“ от руините ѝ. „Епохата на демокрацията приключи“, заявява външният министър на Япония. „Тоталитаризмът … ще контролира света.“2 Във Вашингтон политическите лидери на САЩ са ужасени, че силите от Оста ще се свържат през Индийския океан и Близкия изток, което ще им даде контрол над евразийския материк и океаните около него. Ако това стане, пише блестящият стратег Никълъс Спийкман, Западното полукълбо ще бъде „напълно обкръжено“. „За нас ще бъде невъзможно да запазим независимостта и сигурността си.“3
През март 1947 г. съдбата на света отново виси на косъм. Втората световна война унищожава две безмилостни империи, но издига трета. Съветските войски окупират територии дълбоко в омаломощена Европа; Сталин и съюзниците му търсят надмощие от Скандинавския полуостров и Гърция до Иран и Корея. Кървава гражданска война скоро ще предаде най-многолюдната държава в света, Китай, в лагера на Сталин; гладът и радикализмът създават идеални условия за разпространението на комунистическото влияние.
Ако надеждата, просперитетът и сигурността не бъдат възстановени скоро в страните около съветската периферия, Москва – или нейните комунистически сателити – може да помете всичко по пътя си. Ако това се случи, предупреждават съветниците на президента Хари Труман, „един тиранин, не по-малко кръвожаден от Хитлер, ще разполага с ресурсите на два континента“; перспективите за оцеляване на свободния свят ще бъдат нищожни4.
През февруари 2022 г. човечеството е напът да получи напомняне, че историята се повтаря. Владимир Путин подготвя квазигеноцидна война за завоевание в Украйна – държава, която заема централно място във всеки сблъсък на Великите сили вече повече от век. Планът на Путин зловещо прилича на стремежите за териториално разширяване и увеличаване на влиянието, наред със зверствата, извършени по време на Втората световна война. Той е и кулминация на продължилия цяло поколение стремеж да направи Русия отново велика чрез възстановяване на нейното господство над пространството от Централна Азия до Източна Европа.
Междувременно друг с амбиции да бъде пожизнен император, Си Дзинпин, смачква всяка съпротива у дома и мобилизира китайското общество за експанзия отвъд националните граници. Режимът му осъществява най-голямото укрепване на военноморските сили от Втората световна война насам в стремеж да подчини Тайван и да превърне западната част на Тихия океан в китайско езеро. Успоредно с това, Си се опитва чрез икономическо и технологично влияние – както и чрез старомодна военна мощ – да изгради сфера на влияние, която се простира дълбоко във вътрешността на Китай и отвъд нея. „Онези, които застанат на пътя на Китай – заявява Си, – ще разбият главите си във Великата стена от стомана.“
Страна, която само преди няколко десетилетия е отчаяно бедна, днес се стреми към хибридно господство както на сушата, така и в морето. Си и Путин дори сключват нова ос на авторитарните режими – амбициозно стратегическо партньорство, в което Иран е по-малък съюзник, насочено към създаването на радикално променен международен ред с нелиберална Азия в неговото ядро.
Борбата за евразийския материк и водите около него е определящата черта на световната политика в съвременната епоха. Тя е пещта, в която се изковава днешният свят. И този сблъсък отново бушува днес.
*
Често възприемаме съвременната епоха като времето на американската мощ. В действителност обаче живеем във века на дълъг и кървав Век на Евразия. От началото на ХХ век Евразия е арена на глобалното съперничество. Това не е изненадващо, като се има предвид колко огромна и ценна е тя.
Както подсказва името ѝ, Евразия обединява пространството на двата континента от Стария свят в Северното полукълбо – Европа и Азия. Тя включва и островите около тях, тясно свързани с континентите чрез крайбрежните морета, както и Северна Африка, която е толкова свързана с Европа чрез Средиземно море, колкото е отделена от останалата част на Африка чрез Сахара. Така Евразия се простира от азиатските брегове на изток до Иберийския полуостров и британските острови на запад, от Северния ледовит океан на север до Индийския океан на юг. Този „световен остров“, както го нарича географът Халфорд Макиндър, е пространство без аналог.
Съставена от степи, планини, равнини, пустини, джунгли и почти всички други топографски елементи, Евразия представлява над една трета от сушата на Земята. Там живеят около 70 процента от населението на света и там са съсредоточени по-голямата част от индустриалната мощ и военния потенциал на света. Тя е рожденото място на петте основни религии на човечеството и много от цивилизациите, оформили света. Вътрешните ѝ морета – от Средиземно до Южнокитайско – са търговски пътища, които пренасят стоки, хора и идеи; а Евразия опира до всички големи океани, по които се движат флотилии, армии и търговски кораби. С две думи, Евразия е безценна награда, стратегическият център на света.
Разбира се, евразийският пейзаж никога не е статичен. През голяма част от модерната епоха двигателят на Евразия е Западна Европа, докато следвоенното възстановяване на Япония, зашеметяващият възход на Китай и развитието на Азия не изместват икономическия център на тежестта на света на изток. Когато понятието „Евразия“ се появява, държавниците едва започват да осъзнават стратегическите последици от нефта и въздушната мощ; през 20-те години на XXI век Евразия и светът навлизат в дълъг и бурен преход към нов енергиен режим и се изправят пред възможността за конфликти в дигиталното пространство. Някога най-напрегнатата морска зона е Северно море, където се противопоставят Германия и Великобритания; днес най-опасните водни пътища са Тайванският проток, Южнокитайско море и други места, където се срещат китайската и американската мощ.
И все пак, въпреки всички тези промени и революции, едно нещо остава неизменно: Евразия е мястото, където се случва всичко: там живее по-голямата част от човечеството, там се осъществява основната икономическа дейност, там се намират всички най-силни държави в света – с изключение на Америка – и именно нейните ключови региони и морета са сцена на най-интензивните и съдбовни геополитически съперничества. Ето защо светът неведнъж е разтърсван, прекрояван и едва не е унищожен от съдбоносни сблъсъци за надмощие върху евразийския суперконтинент и водите около него.
Амбициозни автокрации – от имперска Германия до Съветския съюз – се стремят да постигнат господство, като заемат водеща позиция в стратегическото сърце на света. Отделени от морета и океани демокрации – първо Обединеното кралство, а по-късно и Съединените щати – си сътрудничат с континентални съюзници, за да запазят свят, в който свободата може да процъфтява, поддържайки Евразия разделена. Най-големите горещи, студени и опосредствани войни¹ на ХХ век са част от този модел. Съперничествата на Америка с нов кръг противници – сред които най-важен е Китай – са следващият етап от тази геополитическа игра.
----
¹ Известни още като прокси войни – конфликти, при които две или повече държави или сили се противопоставят не пряко помежду си, а чрез трети страни – армии на чужди държави, въоръжени групировки, бунтовници. – Бел. прев.
