След като отвя милиони читатели по света с бляскавия си дебютен роман за зависимостите и токсичната любов – „Клеопатра и Франкенщайн“ – Коко Мелърс се завръща! В книжарниците вече може да откриете „Сестрите Блу“ – емоционална и дълбока история, с която американската писателка доказва, че е една от най-фините и деликатни разказвачки на съвременната душа.

Класиката „Малки жени“ на Луиза Мей Олкът среща „Непорочните самоубийства“ на Джефри Юдженидис в този калейдоскопичен разказ за семейството, което ни изгражда и разбива; болката, която се предава по наследство, и сестрите – онези митични създания, които са съставна част от собственото ти сърце. 

„Да си една от четири сестри винаги създаваше чувството, че си част от нещо вълшебно.“

Ейвъри. Бони. Лъки. И Ники. Четири сестри – точно като стихиите и сезоните. Като посоките на компаса. Като четирите камери на сърцето. Но какво става, когато едната изчезне и цялата хармония на личния им свят се предаде на хаоса?

Ейвъри винаги е била най-подредената в семейството. След като успява да пребори зависимостта, тя насочва целия си хъс към кариерата си на успешен адвокат в Лондон и брака си. Но всичко, което е градила с години, ще стане на пух и прах само за няколко седмици. 

Бони е най-деликатната от сестрите Блу въпреки своето призвание – бокса. Тя успява да канализира цялата си агресия и да я превърне във воля. Но изправена пред лицето на загубата, Бони е загърбила спорта. 

Когато Лъки влезе в някоя стая, всички погледи се обръщат към нея. От малка тя е професионален модел с харизма и нестандартна красота. Ала колкото по-далеч по света пътува, толкова по-изгубена се чувства Лъки. 

Всяка една от „Сестрите Блу“ е изгубена без Ники – техния Север, пътеводна звезда, спойката помежду им, сестрата с най-майчиното сърце. 

Изминала е точно година от смъртта ѝ. Сега Ейвъри, Бони и Лъки трябва да се върнат в дома си от детството в Ню Йорк и отново да бръкнат в раната, чиито крайчета дори не са започнали да се приглаждат. 

Ала завръщането у дома никога не е толкова лесно, колкото изглежда. Докато сестрите се сблъскват със загубата на единствения човек, който ги е държал заедно, те ще трябва да намерят начин да живеят в името на Ники – смело и с цялото си сърце, въпреки болката. 

Коко Мелърс шлифова до прецизност писателския си талант и изгражда живи и пълнокръвни героини. В тяхната галерия от вътрешни борби, търсения и зависимости се оглеждат най-дълбоките и болезнени рани на съвременния човек. 

„Сестрите Блу“ е нежна хроника на болката – онази, която причиняваме, и онази, която приемаме от най-близките си. Поетично обяснение в любов към малкото ежедневно чудо да имаш до себе си нещо повече от приятел – сестра. История за прошката – не просто като избор, а като единствен възможен начин да продължиш да дишаш.

Това е книга, която тихо напомня, че дори и поредица от грешни завои може пак да те отведе в правилната посока. 

* * *

Из „Сестрите Блу“ от Коко Мелърс

Снимка "Сиела"

Пролог

Сестрата не е приятелка. Кой може да обясни подтика да сведеш толкова първично и сложно роднинство до нещо толкова заменимо и банално като приятелство? И все пак подобно взаимоотношение се използва отново и отново за определяне на най-дълбока интимност. „Майка ми е най-добрият ми приятел.“ „Съпругът ми е най-добрият ми приятел.“ Не. Истинското сестринство, при което ноктите ви са пораснали в една и съща утроба, където сте пищели, докато са ви избутвали през един и същ родилен канал, не е същото като приятелството. Не се избирате една друга, нито разполагате с предпазлив период на опознаване. Част сте една от друга още от самото начало. Погледнете пъпната връв – грубовата, усукана, неугледна и все пак жизненоважна – и я сравнете с приятелска гривна, изплетена от ярки нишки. Това е разликата между сестра и приятелка.

Най-голямата от сестрите Блу , техният лидер, е Ейвъри. Тя се роди мъдра и отегчена от живота. На четири години се върна в апартамента на родителите си в Ъпър Уест Сайд, след като вървя сама от детската градина, и обяви, че е „твърде уморена да продължи“. Продължи обаче, както винаги. Ейвъри научи всичките си сестри как да плуват кроул, как да се сприятеляват с котките от магазина, като ги чешат под брадичката, как да разбъркват тестето, без да прегъват ъгълчетата на картите. Тя мрази властта, но обича реда. Има фотографска памет. В гимназията проникна в училищния архив, наизусти номерата на социалните осигуровки на целия випуск и до края на срока стряскаше децата, като се обръщаше към тях с деветте им цифри.

Тя завърши гимназия на шестнайсет и за три години взе бакалавърска степен от Колумбийския университет. След това избяга от вкъщи, за да се присъедини към „анархистка, нейерархична общност, управлявана с консенсус“, известна още като комуна, преди да заживее за кратко на улиците на Сан Франциско, където пушеше хероин, а в крайна сметка започна и да си го инжектира. Година по-късно, без никой от семейството да разбере, влезе в клиника, за да преодолее зависимостта си, и оттогава не употребява наркотици. След това се записа в юридически факултет, където най-сетне съумя да се възползва от изключителната си памет.

Казват, че човек не е наясно с принципите си, докато не му причинят неудобство, и Ейвъри е доказателство за това. Тя е дълбоко принципна и често се чувства неудобно. Вероятно би ѝ допаднало да е поетеса или режисьор на документални филми, но е адвокат. Сега е на трийсет и три години и живее в Лондон със съпругата си Чити, психотерапевт, седем години по-възрастна от нея. Изплатила е всичките си дългове от колежа и притежава мебели, които струват почти колкото следването ѝ. Още не го знае, но след няколко седмици ще съсипе живота и брака си по начини, които не е смятала за възможни. Ейвъри би желала да е само здрав гръбнак, но е също и нежна плът.

Две години след Ейвъри се роди сестра ѝ Бони. Бони има приятен глас и притежава силна воля. Езикът ѝ е езикът на тялото. На шест години можеше да ходи на ръце. На десет можеше да жонглира с пет мандарини наведнъж. Опита както балет, така и гимнастика, но не се вписа в групата на гъвкавите, женствени момичета. Когато навърши петнайсет, баща им ѝ купи чифт боксови ръкавици, след като тя удари с юмрук и проби дупка в стената на стаята си, и така Бони намери своето истинско амплоа. Откриването на бокса от Бони вероятно може да се сравни с усещането, което другите хора изпитват, когато открият секса. Значи затова бил целият този шум.

Бони издига в култ дисциплината. След като безмълвно стана свидетел на младежкото залитане на по-голямата си сестра, тя се зарече никога да не близне алкохол. Нейната дрога са потта и насилието. Те я издигнаха до най-високото аматьорско ниво наред с Олимпийските игри – Световното първенство по бокс за жени на Международната боксова асоциация, където спечели сребърен медал в лека категория, преди да започне да се състезава при професионалистите. Макар и неочаквано, предвид избрания от нея спорт, Бони е най-деликатната от сестрите. Може да извади кубчетата от формата за лед, без да я блъска в плота. Бебетата и кучетата инстинктивно ѝ се доверяват. Не я бива да лъже. Макар тялото ѝ да напомня дебела дъбова врата, характерът ѝ е прозрачен като стъкло. Сега е на трийсет и една и макар че би трябвало да е в апогея на спортните си възможности, тя напусна едновременно Ню Йорк и бокса след унизителна загуба в последния си мач. Избяга във Венис Бийч, Лос Анджелис, където се хвана на работа като охранител в малък местен бар.

Повечето хора минават през живота, без никога да разберат какво е да имаш призвание, което да изисква от теб да жертваш моментното удоволствие заради потенциала на мечта, която може да отнеме години и пак да не се сбъдне. Именно това те отличава от останалите, независимо дали го искаш, или не. Може да е мъчително, самотно, тежко, но ако наистина е призвание, избор не съществува. Това беше боксът за Бони. Ала ето че сега може да бъде намерена на забутана уличка във Венис да събира празни халби, да помага на подпийнали жени да се настанят на задната седалка на такси и да мете фасове без никаква следа от анархисткия войн със стоманено сърце, какъвто бе тренирала да бъде.

Родителите им искаха следващото им дете да е син, но след два спонтанни аборта, за които никога не се говореше, се сдобиха с Никол, наричана винаги Ники. От всичките момичета Ники беше в най-голяма степен момиче. Можеше да направи с дъвка балон, голям колкото главата си. Дори като порасна, без насмешка продължаваше да слуша тийнейджърски поп. Като дете любимото ѝ хоби беше да отглежда гъсеници, докато станат пеперуди, хранейки ги с парченца тиква. На десет години купи първия си сутиен с банели, просто за да е готова. Докато завърши гимназия, беше сменила пет гаджета. Обичаше да подготвя тоалетите си за цяла седмица напред, включително с подхождащо по цвят бельо. Можеше да очертае идеално очната си линия в движещо се такси, без да я размаже. Ники беше винаги популярна сред момчетата, но притежаваше талант да поддържа приятелства с момичета. В колежа се присъедини към сестринство, за което истинските ѝ сестри безмилостно я подкачаха, но на нея не ѝ пукаше. Те често бяха заети със собствените си кариери и понеже ѝ липсваха, тя изгради семейство от приятелите си.

Докато Ейвъри беше разумна, а Бони – стоик, Ники беше чувствена. Представляваше карнавал от чувства, които никога не се опитваше да крие. Понякога се възторгваше с вихъра на въртележка, друг път бе като блъскаща се количка, а се случваше и да е като неподвижна мишена на стрелбище. Беше родена да бъде майка, но тялото ѝ имаше други идеи. След години на болезнени месечни цикли на двайсет ѝ беше поставена диагнозата ендометриоза. Макар да умря на двайсет и седем, не беше от обичайните членове на прочутия клуб ; не беше вокал на рок група, нито живееше на ръба, че да си отиде млада. Ако я бяхте попитали, Ники щеше да ви каже, че е живяла изключително обикновен живот като преподавател по английски на десетокласници в държавно училище в Ъпър Уест Сайд, на десет пресечки от дома, в който беше израсла. Дори съществуването ѝ да бе с по-скромни мащаби от това на сестрите ѝ, за нея не изглеждаше така. Обичаше учениците си и мечтаеше един ден да има семейство. Нищо в живота ѝ не предвещаваше нейната смърт освен факта, че изпитваше болка.

Година след раждането на Ники родителите ѝ направиха последен опит за дългоочаквания син. Така се появи Лъки. Родена погрешка вкъщи само за петнайсет минути, Лъки незабавно зае своето място в семейството. На колкото и години да станеше, тя винаги щеше да е бебето. Всъщност веднага щом проговори, Ники обяви Лъки за „моето бебе“ и настояваше да мъкне малкото ѝ телце със себе си навсякъде. Бяха неразделни, но Лъки не остана дребничка. Достигна метър и осемдесет. Родителите им имаха четири възможности да достигнат така лелеяната цел: женска красота. С Лъки успяха. Дори захапката ѝ, леко нестандартна, с необичайно остри кучешки зъби придава на усмивката ѝ хищна чувственост на вълчица. Неотдавна, без одобрение от агенцията си, тя отряза по-голямата част от косата си и я изруси до бяло. Сега прилича на комбинация от Барби, Били Айдъл и сибирско хъски. На петнайсет Лъки стана модел и е работила из целия свят, което е друг начин да се каже, че е била самотна в целия свят.

Когато Лъки влезе в някоя стая, все едно електрическа змиорка се плъзга в аквариум със златни рибки. Тя е остроумна и прикрива свенливостта си. Докато живееше в Токио, сама се научи да свири на китара и се справя доста добре, но е твърде срамежлива, за да свири пред някой друг. Все още обича да играе видео игри – всъщност обича всякакви форми на бягство от действителността. В момента живее сама в Париж. Тази година е произнесла сто трийсет и два пъти думите „имам нужда да пийна“. Това е повече, отколкото е казала „обичам те“ през целия си живот. В апартамента си в Монмартър е закачила на стената над леглото си поставени в рамка сини пеперуди, които Ники ѝ подари, преди да умре, но рядко спи. Лъки е на двайсет и шест и е в безпътица. Всъщност това се отнася и за останалите сестри.

Това, което не знаят обаче, е следното: докато човек е жив, никога не е твърде късно да открие посоката.