Хитовият дебютен роман „Наследникът“ на обичаните актьори и създатели на съдържание Денислав Димчев и Яница Михайлова предизвика фурор с излизането си преди година и примами хиляди читатели в мрачния си вихър.

С интерактивния си сайт, специалната книга за оцветяване с игри и предизвикателства, както и с аудиоверсията на книгата, прочетена от самите тях, авторите превърнаха „Наследникът“ в цяла вселена от преживявания.

Сега, когато фентъзи феноменът оживява и в кината като игрален филм със звезден актьорски състав, „Наследникът“ тръгва по книжарниците в чисто ново лимитирано издание с твърди корици отново с илюстрацията на художника Веселин Цонев, със спиращи дъха цветни порезки, както и с ексклузивен откъс от продължението на хитовия роман.

Тъкмо навреме за кинопремиерата читателите могат отново да се потопят в историята на Виктор Мордем – 18-годишно момче, въвлечено в мрачния свят на многовековно вампирско общество.

Четири фамилии управляват древната тайна общност – Дракулести, Сангвинари, Луминар и Мордем. Като последен потомък на династията си, Виктор трябва да изпълни семейния си дълг и да се впусне в игрите на кръв и слава – безмилостен ритуал, в който само най-силните и най-съобразителните оцеляват.

Виктор ще трябва да премине през три смъртоносни изпитания. И да прегърне мрака като стар приятел, за да съхрани живота си.

Хипнотична и поглъщаща, книгата на Яница Михайлова и Денислав Димчев е мрачна приказка за вечната битка между доброто и злото, която напомня на читателите, че да повярваш в себе си, е най-могъщата магия.

Филмът по „Наследникът“ тръгва по кината на 11 септември. В бляскавия актьорски състав влизат Денислав Димчев, Яница Михайлова, Башар Рахал, Йоана Буковска, Асен Блатечки, Калин Врачански, Китодар Тодоров, Севар Иванов, Лина Соколова, Даниел Владимиров, Гергана Спиридонова, Християн Кънев и други. Режисьор е Денислав Димчев.

* * *

Из „Наследникът. Игри на кръв и слава“ от Денислав Димчев и Яница Михайлова

Снимка "Сиела"

Първа глава

Септемврийски сенки

27 септември

Нощта се бе спуснала над града като тежко одеяло, задуша­ващо всеки звук. Въздухът беше неподвижен, а единственото, което нарушаваше тишината, беше далечният шум на премина­ващ автомобил, който заглъхваше в мрака. Такъв беше животът в малкия град. Тук никога нищо не се случваше. Вечерите бяха тихи, улиците опустяваха рано, а светлините в прозорците угасваха една по една, докато целият град не потънеше в сън.

Сред редицата еднакви къщи, сгушени плътно, едва се раз­личаваше една – стара, с леко напукани стени и приглушена светлина, която се процеждаше през пердетата. Вътре, уютно седнала в креслото си, Грета – жена на около шейсет години с нежно, но изморено лице – се взираше в екрана на телевизо­ра, вперила поглед в новините. Гласът на водещия изреждаше поредния списък с нещастия – престъпления, кризи, скандали. Статичният блясък на телевизора хвърляше призрачни сенки по стените, а в ъгъла на стаята старинен стенен часовник от­брояваше времето. Грета въздъхна и погледна към него. Вне­запно по кожата ѝ се прокраднаха тръпки на тревога. Въздухът натежа. Тогава го чу. Рязък, неестествен звук, който дойде от кухнята. Сякаш нещо се беше стоварило на пода. Тялото ѝ се напрегна.

Тя се изправи бавно, стъпките ѝ звучаха приглушено върху дървения под, но отекваха в празната къща по-силно, отколко­то ѝ се искаше. Колебливо надникна в сумрачната стая, а по­гледът ѝ попадна върху паднала керамична купа, разпиляна на парчета по земята. До нея стоеше малка черна котка и я гледа­ше с кръгли, светещи в полумрака очи.

– Бела... – прошепна жената и за момент си отдъхна.

Котето измяука тихо, все едно се опитваше да каже нещо.

Жената не сваляше очи от него. Стомахът ѝ се сви, някакво вътрешно усещане я караше да бъде нащрек.

Стаята около Грета потъмня, сенките в ъглите се разшири­ха, издължаваха се като пръсти, протягащи се към нея. Теле­визорът продължаваше да мърмори фонов шум, но вече думите звучаха далечни, накъсани, почти неразбираеми.

Изведнъж котката се изви, козината ѝ настръхна, а по­гледът ѝ се стрелна към коридора. Грета замръзна. Ръката ѝ ин­стинктивно посегна към дървената лъжица, оставена на плота. Дланите ѝ бяха ледени, но стискаха дръжката с отчаяна сила. С едно рязко движение я счупи на две. Дървото изпука болезнено в тишината. Острите ръбове проблеснаха на слабата светли­на. Секунда мълчание. После – звук. Шумоленето беше при­глушено, сякаш някой плъзгаше пръсти по тапетите, драскайки съвсем леко – колкото да го чуеш... но не и да си сигурен, че не си го въобразяваш.

Грета преглътна тежко. Краката ѝ бяха вкопани в пода, но погледът ѝ не се откъсваше от тъмния коридор. И тогава го усети. Не го виждаше, но знаеше, че е там. Нещо дишаше в тъмнината. Нещо я дебнеше. Звук, напомнящ на кубинка, стъпваща тежко по пода. В един момент беше в коридора, а в следващия – в другия край на къщата. Отново се чу шум. Туп. Туп. После – тишина.

Шумът профуча покрай нея като хладна вълна, която не би трябвало да е там. Грета почувства как въздухът се изтегли от помещението. Нещото се движеше не просто бързо – то се плъзгаше по ръба на възприятието. Тогава чу метален звън. Електрическото табло. Изведнъж лампите в къщата премигна­ха. После още веднъж. Трети път. И внезапно стаите потънаха в абсолютна тъмнина.

В продължение на няколко секунди тишината я задушава­ше. Единственото, което чуваше, беше собственото ѝ сърцебиене. Без да се бави, Грета посегна към рафта и сграбчи фенера, който държеше там за извънредни случаи. Щракна копчето, а студената светлина преряза мрака, хвърляйки резки отблясъци по стените. Лъчът пробяга през кухнята, премина през кори­дора, освети ъглите, където сенките се сгъстяваха. В края на коридора, в самото сърце на тъмнината, стоеше черна фигура, препречила единствения възможен изход.

Сянката не приличаше на човек. Беше висока, слаба, не­естествено изкривена, с крайници, които изглеждаха твърде дълги, твърде гъвкави, сякаш не бяха прикрепени към тялото ѝ по нормален начин. Въздухът около нея вибрираше, пространството се накъсваше, изкривяваше – самото ѝ присъствие нарушаваше правилата на този свят. Но най-ужасяващи бяха очите. Две червени точки, светещи като въглени в мрака, не­подвижни, втренчени право в нея. Те не отразяваха светлината, а излъчваха мрачен, зловещ пламък.

По тила на Грета изби студена пот. Фигурата изсъска. Звукът беше остър, хищнически – такъв, който не се очаква да излезе от гърлото на живо същество. За секунда Грета се вкамени, но не ѝ беше нужна покана – обърна се и се втурна към мазето.

Стъпалата под краката ѝ изпищяха в предсмъртен стон. Дървените дъски се огъваха под тежестта ѝ, но тя не спираше. Мазето беше като лабиринт – рафтове, пълни с буркани със зимнина, стари инструменти и вещи, останали от друг живот. Стигна до едно отдалечено ъгълче, притиснато между две ма­сивни дървени греди. Вратата беше все още открехната. Сен­ките от горния етаж пулсираха като живи. И тогава то се спус­на надолу. Нямаше звук от стъпки. Нямаше и шум от движение. Само промяна в самия въздух. Грета се сви зад един от рафтове­те и се притисна в стената. Опитваше се да не диша, да не трепне. Но тя вече не беше сама. Неестествената, издължена сянка на съществото се разля по пода. В този момент Грета видя дълги, изкривени пръсти, които се плъзгаха бавно по дървените сте­лажи. Съществото не виждаше. Надушваше. Усещаше пулса на жертвата си, улавяше всяка частица топлина, всяко движе­ние на въздуха. То беше онзи кошмар, който те сковава посред нощ, който те притиска в съня ти и те оставя неспособен да се движиш. То беше сънната парализа, от която никога не можеш да избягаш. И сега се намираше пред нея. Грета задържа дъха си. Съществото спря. Завъртя глава, ослуша се. Старицата усе­щаше тежестта на присъствието му, на вниманието му. Бав­но хвърли фенерчето си на земята и се промъкна към другата страна на рафта. Движенията ѝ бяха плавни, тренирани. Хищ­никът се хвърли към източника на шума, изпращайки буркани и предмети на земята. Стъклото се разби с оглушителен звук. Но Грета вече беше на друго място. Тя се завъртя и се втурна към стълбите. Сърцето ѝ блъскаше в гърдите, дробовете ѝ го­ряха, но не спираше. Виждаше лунната светлина, която се про­крадваше през прозорците от горния етаж – виждаше спасение­то си. Беше на косъм. Протегна ръка към вратата на мазето. Но нещо студено и смъртоносно се уви около глезена ѝ. Жената не успя да извика, когато съществото я дръпна надолу. Загуби равновесие, удари се в стъпалата, а главата ѝ улучи ръба на една от дървените дъски. И после – тъмнина. Не онази на нощ­та, а пълна, всепоглъщаща, ужасяваща тъмнина. Съществото я издърпа в черното сърце на мазето. Тя риташе, драскаше, но хватката му беше като железен обръч. Последният ѝ писък проряза нощта. След него – нищо. Тъмнината погълна всичко... Може би за секунда, две, десет, се възцари непрогледен мрак, а после светлините в къщата примигнаха и лампите светнаха една по една.

Телевизорът все още работеше. Журналистът от новините продължаваше да говори, все едно нищо не се беше случило. Но нещо в стаята беше различно. Часовникът в ъгъла – старият сте­нен часовник, който толкова години отброяваше всяка изминала минута – беше спрял. Времето в тази къща беше свършило.

Чу се далечно, приглушено изщракване на ключ в ключал­ката, последвано от бавното, скърцащо отваряне на дървена врата.

Николай стоеше на прага, прехвърляйки ключовете от ед­ната си ръка в другата. Късата му черна коса беше покрита от шапка, а от униформата на киното, в което работеше, се носе­ше лека миризма на пуканки.

Той вкара ключа в ключалката и го завъртя. Дългата смяна в работата тежеше на раменете му, а клепачите му с всяка из­минала секунда се превръщаха в олово. Вратата се отвори с тихо стържене и момчето влезе вътре.

Къщата светеше както обикновено, единствено приглуше­ното, далечно бръмчене на работещия телевизор изпълваше тишината.

Николай се намръщи. Погледът му обходи вътрешността. Кухнята изглеждаше както винаги, коридорът, дори и вазата с умрели цветя на масата до входната врата. Нищо тук не се беше променяло от години.

После видя падналата керамична купа и се доближи, за да провери. Той направи крачка назад, гласът му прозвуча леко пресипнал от умората:

– Бабо, прибрах се...

Нямаше отговор. Единствено бръмченето на телевизора. Николай продължи да крачи из кухнята, движенията му бяха лениви, но с всяка крачка в него се засилваше някакво странно чувство. Нещо в тази тишина го притесняваше. Трябваше вече да е чул гласа на баба си. Тя винаги отговаряше. Интересуваше се как е минал денят му, работата му. Но сега – нищо.

– Няма да повярваш какво стана днес – започна той небрежнo и се опита сам да разчупи мълчанието. – На смяна бяха двама пълни идиоти, които не мога да нарека приятели, честно...

Гласът му отекваше по-силно в празната къща. Отговор обаче нямаше. Стъпките му забавиха ход. Той спря насред ко­ридора, обръщайки се леко, сякаш очакваше баба му да се по­яви зад някой от ъглите. Изведнъж нещо черно изскочи срещу него.

Краката му подскочиха назад, адреналинът го удари като студен вятър. Николай нададе рязък вик, но в следващия миг осъзна, че това беше само Бела. Малката черна котка стоеше пред него, свита, с леко настръхнала козина, опашката ѝ мърда­ше бавно. Очите ѝ проблясваха в полумрака.

– Бела... – изпъшка той и прокара ръка по лицето си. – Ти нямаш ли си друго за правене? Я марш!

Котката измяука тихо, почти обидено, и с лека грация се отдалечи в мрака на коридора. Николай въздъхна тежко, по­клати глава и се обърна към хола.

– Бабе, да не си заспала пред телевизора? – каза, докато тръгваше натам.

Нещо му подсказваше, че няма да получи отговор. Но въпреки това продължи.

Екранът на телевизора трептеше, кадрите се сменяха, но гласовете звучаха като далечен, безсмислен шум.

На дивана лежеше Грета. Но не както лежи заспал чо­век. Тялото ѝ беше отпуснато неестествено – крайниците ѝ се прегъваха в странни ъгли, а главата ѝ бе извърната леко на­зад, застинала в безмълвен ужас. Очите ѝ, широко отворени, се взираха празно в екрана, без да виждат нищо. А от врата ѝ... Кръв. Тънка червена линия, пропита с тъмни, съсирени кап­ки, се спускаше по набръчканата ѝ кожа, попивайки в яката на нощницата ѝ.

Но Николай беше застанал зад дивана и все още не вижда­ше това. Гласът му беше тих, почти шептеше:

– Бабче, вечеряла ли си? – попита и едва тогава погледът му се спря върху безжизненото ѝ тяло. Очите му срещнаха тези на Грета. Николай замръзна. Страхът го заля като леден при­лив. Дъхът му заседна в гърдите, сърцето му блъскаше.

Залитна назад и се удари в масичката зад него. Стари вест­ници и порцеланова чаша паднаха на пода, разбивайки се с приглушен звук.

В следващия миг нещо по-силно от страха го изтласка на­пред – отчаянието. Той се засили към дивана.

– Бабо! Бабо, чуваш ли ме?!

Коленичи до нея, треперещите му пръсти докоснаха студе­ната ѝ ръка. Сълзи се стекоха по лицето му.

– Бабо, моля те...

Но Грета не помръдна.

Телефон. Трябваше да повика помощ. Той пое дъх и по­сегна към джоба си, но сърцето му заблъска още по-силно. Телефонът му го нямаше. Внезапно го обля вълна от паника. Очите му прескачаха от баба му към стаята, към пода, към ди­вана. Къде, по дяволите, беше телефонът му?! Изправи се, треперещите му ръце се раздвижиха, докато бързо започна да обикаля стая по стая. Якето. Вероятно беше там. Приближи се, пръстите му разтвориха якето и започнаха да дълбаят из джобовете в паническа треска.

На вратата се чу почукване. Пулсът му се забави за части­ца от секундата, сетивата му се изостриха.

Николай не дишаше. Погледът му остана втренчен в дърве­ната врата. Беше късно.

Кой би могъл да бъде?

Той отключи с разтреперани пръсти.

– Моля ви, помогнете…

Нямаше никого. Николай замръзна. Улицата беше пуста. Само нощният вятър шумолеше в дърветата, раздвижвайки сенките, които танцуваха по земята. Той се поколеба за миг, после направи крачка навън. Изведнъж две дълги бледи ръце се спуснаха над него. Слабите пръсти на създанието сграбчи­ха побелялото от страх лице на момчето и го издърпаха към покрива. Момчето изкрещя, но звукът бе погълнат от мрака. Тялото му изчезна в нощта. За миг всичко утихна.

После – туп.

Тялото му се сгромоляса обратно на прага, лицето му – обърнато към лунната светлина. Очите му – празни, широ­ко отворени. Кожата му – ужасяващо бледа, осеяна с пръски тъмна кръв. Погледът му – застинал, но не просто във въздуха, а сочеше някъде. Към къщата отсреща.