Догодина ще се навършат две десетилетия, откакто светът живее във верижни кризи – различни по произход, но обединени от едно: глобалния си характер. Те са кризи на глобализацията, на нейната скорост и на липсата на предпазни механизми срещу собствените ѝ отрицателни ефекти. Най-видимата политическа последица от този цикъл е глобалният възход на крайната десница и национализма, които се превърнаха в отрицание на отворените общества, докато левицата не успя да се утвърди като убедителна алтернатива.
Вероятно този дълъг цикъл върви към своя край – към момент, в който човечеството започва да осъзнава какво носи алтернативата на либералния ред. Урок, добре познат отпреди повече от осем десетилетия: войни. Това осъзнаване едва ли ще върне либералната демокрация в предишния ѝ вид, но може да върне преобладаващото убеждение, че по-добро от нея още не е измислено.
Началото беше кризата на sub-prime ипотеките в САЩ през 2007–2008 г., която зарази финансовите институции в целия развит капиталистически свят. Последва кредитна криза, спад, рецесия и масирани държавни стимули. Те стабилизираха икономиките, но оставиха след себе си огромни публични дефицити и дългове, с които неконкурентните икономики не успяха да се справят. Така започна дълговата криза в еврозоната – превърнала се в криза на самата единна валута и разкрила празнотите в нейната архитектура. Част от тях бяха запълнени в движение, но процесът остава далеч от завършен.
Дълговата криза стана екзекутор на правителствата от традиционните центристки партии и изстреля нагоре антисистемни политически крайности. Днес те са водещи сили във Франция, застрашават традиционната десница и левица в Германия, управляваха в Гърция, управляват в Италия, участват във властта в Нидерландия и Чехия, бяха хегемони в Унгария и Полша и получиха историческо мнозинство в България.
Почти без пауза върху края на кризата на еврото се насложи мигрантската криза – с корени в колониалната и постколониалната епоха, но превърнала се в криза на свободното движение, на отворените граници и на идентичността. След социално-икономическите последици от финансовата и дълговата криза именно тя най-много напомпа националистическите партии, защото им поднесе лесно разпознаваем виновник за несгодите. На този фон те се представиха като спасители на родината, идентичността, свободата, семейството, Бога и всички останали традиционни ценности – последното убежище на постсъветските политически негодници и техните режими.
И въпреки всичко Европа остана най-доброто място за живеене в света. ЕС не спря да се разширява, както и еврозоната. Но това означаваше, че ЕС и НАТО – двете крепости на либералната демокрация – започнаха физически да се приближават до територията на постсъветските режими и да подкопават тяхната ценностна база с примера на свобода и благоденствие. От това приближаване произтекоха кризата в Украйна и последвалата война – война за оцеляване на постсъветизма, ужасен от „меката сила“ на либералната демокрация.
Ефектът на доминото засегна и Северна Африка и Близкия изток, където разпадът на авторитарни режими в отсъствието на светска и демократична алтернатива доведе до граждански войни в Сирия, Либия, Йемен, до нова военна диктатура в Египет, до хронична нестабилност в Ирак и до възхода на „оста на съпротивата“, оглавявана от Иран и неговите проксита, подкрепяна в антизападността си от Русия и Китай. Тук се преплитат Арабската криза и иранската регионална политика на дестабилизация.
От другата страна на Атлантика губещите от глобализацията – забравените от елитите във Вашингтон и на Уолстрийт – създадоха MAGA и произведоха политическото явление Тръмп. Липсата на убедителна алтернатива го тласна към отказ от традиционното глобално лидерство на Америка като стожер на демокрацията. Той постави страната си „първа“, но и сама, разрушавайки столетни връзки с Европа, разклащайки НАТО, заигравайки се с Русия и улеснявайки войната ѝ срещу Украйна.
На този фон Китай се превърна в световна фабрика и, използвайки икономическата си мощ, започна ускорено да трупа военен потенциал, да предявява претенции за глобално лидерство и да дава гръб на антизападния лагер. Оттам през 2019 г. тръгна и пандемията – невиждана от десетилетия, парализирала света за години и дала нов тласък на антисистемни сили.
Крайният резултат от тези двайсет години е тревожен: две войни – в Близкия изток и в Украйна – които продължават да застрашават световния мир; криза на северноатлантическата връзка, осигурявала сигурността на Запада осем десетилетия; обезсилване на международните договори за стратегическите въоръжения; изпитания на нови оръжия и надпревара в производството им. След 1945 г. светът не е бил толкова близо до глобален конфликт, но този път – след поне две технологични революции - глобални комуникации и изкуствен интелект – с неизмеримо по-големи възможности за манипулация на съзнанието и действията на милиарди хора.
Да, греховете на либералната демокрация – липсата на регулация на неограничения пазар, игнорирането на нацията и Бога, неограниченото консуматорство, хедонизмът, свръхиндивидуализмът, правата без задължения и свободите без отговорности – отприщиха своите уродливи отрицания. Днес те ни застрашават. Но въпросът остава същият: научили ли сме уроците от миналото, че именно това, което днес е на изпитание, беше основата на сигурността и благоденствието ни?
