Да поемем съдбата си в собствените си ръце, но без да се вземаме твърде на сериозно, приканва романът „Изкуството да надхитриш кармата“, с който нашумялата испанска писателка Елисабет Бенавент дебютира на български. Изданието със знака на „Кръг“ вече е налично в книжарниците в превод на Анелия Петрунова и с грабваща корица на Таня Минчева (Kontur Creative). Смесвайки по неустоим начин хумор, страст и изкуство, авторката, чиито книги са издадени в над 10 държави и продадени в близо 5 милиона екземпляра, разказва необичайна и вдъхновяваща история за женското самоовластяване и смелост.

В центъра на сюжета е Каталина Белтран – начинаеща актриса, от чиито  безкрайни прослушвания не произлиза нищо. Роля за нея сякаш не съществува. Или поне до деня, в който ненадейно открива картини, нарисувани от пралеля ѝ, на тавана на семейната къща. Ето удобен случай сама да си подари роля, за каквато винаги е мечтала: младата жена започва да се представя за талантливата художничка, сътворила платната, за да натрупа състояние и най-после да надхитри лошата си карма. Но няма да е толкова лесно… Новият ѝ живот я среща с Микел Аведаньо – добре познат в артистичните среди като изключително даровит, но саможив творец. Между двамата моментално пламва искра, която прераства в изгаряща страст. Дали той ще прозре истината, или Каталина ще изиграе и него?

Неслучайно определяна като гласа на милениалите, или поколението Y, в този завладяващ роман Елисабет Бенавент ненатрапчиво и през призмата на хумора акцентира върху отказа на жените да бъдат просто музи и вместо това да се превърнат в творци на собствения си живот. В интервю за списание „Космополитън“, на въпрос какво най-вече се надява читателите да открият в „Изкуството да надхитриш кармата“, авторката отговаря така:

„Това е оптимистична романтична комедия – като всичките ми книги. Бих искала всеки, който я чете, да почувства, че времето престава да има значение, че рутината изчезва и бива пренесен в друг свят. Макар че историята е любовна, тя е и за това човек да се осмели да бъде свободен, да намери сам крилата си... Когато не ни върви, често ни се струва, че светът ни дължи нещо, но всъщност не е така“.

Елисабет Бенавент (р. 1984) е сред най-четените съвременни писателки в Испания. Завършва аудио-визуална комуникация, а впоследствие придобива магистърска степен по медии и изкуство в университета „Комплутѐнсе“ в Мадрид.

Елисабет Бенавент. Снимка © Ana la Pizarro/"Кръг"

През 2013 г. публикува първия си роман в интернет, а след множеството положителни отзиви от читатели сключва договор с издателство и творбата излиза и на хартия. Следващите книги от поредицата „Валерия“ също се превръщат в абсолютна сензация и през 2020 г. биват екранизирани в едноименен сериал. Продукцията дебютира по Netflix в над 190 държави и чупи редица рекорди по гледаемост.

Бенавент е авторка на повече от 20 книги, издадени в над 10 държави и продадени в близо 5 милиона екземпляра. „Изкуството да надхитриш кармата“ е един от най-новите ѝ романи.  

* * *

Из „Изкуството да надхитриш кармата“ от Елисабет Бенавент

Снимка "Кръг"

Лъжата за музите

Има толкова типове творци, колкото и хора. Истина е, че всички сме малко непостоянни, биполярни и че общото между нас е, че егото е наш домашен любимец, но като се изключи това, всеки е такъв, какъвто е, дори да е човек на изкуството. И смятам, че това предубеждение за човека на изкуството, което е част от колективното въображение, се беше оказало отговорно за всяко от скъсванията с бившите ми партньорки. В това отношение наистина оправдавах легендата, която придружава твореца: през последните десет години се бях влюбвал безброй пъти и въпреки че някои любовни истории продължиха една петилетка, а други – само един уикенд, в тях бях изпитвал пълната гама от чувства, които може да се очакват от романтичната любов. Влизах в басейна една наносекунда след запознанството ми с някоя интересна жена и без преди това да проверя температурата на водата. Бях пристрастен към влюбването, както музикантите от седемдесетте години към кокаина, но винаги свършвах като тях: с махмурлук, сам и с усещането, че пропилявам живота си в името на идеала да остана в историята.

Работата е там, че момичетата, с които преживявах страстни любовни истории, очакваха да намерят в мен мъжа, измъчван от музите, класическия творчески хаос, взрив от чувства и сетивна похот. А не се получаваше така. Защото, както казах, има толкова типове творци, колкото и хора, а аз... съм различен. Разликата между техните прекомерни очаквания и действителността обикновено се разрешаваше със затръшване на врата, понякога се украсяваше с дантелени бикини, все още захвърлени на пода, до леглото, а друг път с протоколното връщане на копието от ключовете за апартамента ми.

Въпросът ми винаги беше един и същ: „Защо?“. Никога не отговаряха, естествено. И не защото го задавах заедно с всички болезнени и сълзливи подробности около едно скъсване, а по точно обратната причина. Аз исках да разбера, а те ме напускаха, защото им беше дошло до гуша от потребността ми да проумея всичко и от мълчанието, което ме обграждаше, когато се опитвах да намеря отговор.

Будилникът ми звънеше в шест и половина сутрин, седем дни в седмицата. Понякога отлагах малко алармата, но от студентските ми години никога не бях ставал по-късно от девет часа.

Спортувах. Някои дни излизах да тичам и не се връщах, докато не измина поне десет километра с добър ритъм. Други дни правех планкове, които приличаха повече на военна тренировка. Бях в състояние да направя двеста клякания и триста коремни преси в лош ден. Защото това беше поредната ми фикс идея: ако хаосът завладяваше всичко, глава и ръце, „наказвах“ тялото си с една серия от упражнения. Харесваше ми да го довеждам до границата на възможностите му, да знам къде се намирам, краката ми да треперят, когато приключа, и да ми се струва, че не съм способен дори да се облека отново, защото по някакъв начин това ми помагаше да се чувствам повече господар на себе си.

След това душ, черно, неподсладено кафе и облечен в работните си дрехи (изцапани скъсани дънки, изтъркани, и пуловер или тениска със същите характеристики), запретвах ръкави... буквално.

Преди години, ако човек отвореше вратата на моя апартамент ателие в осем сутринта, щеше да завари трескава дейност. Дори известно време имах помощник. В кариерата си бях посягал към скулптури от камък, бронз, глина, литография, графити, художествена инсталация с нови технологии, маслена и акварелна живопис. Освен това ми щукна да правя татуировки под формата на своеобразна художествена инсталация, която пожъна такъв успех, че направих турне из цяла Европа. Казват, че да си чирак в много области, означава, че не си майстор в нито една, и вероятно имат право, но ако за мен може да се каже нещо, то е, че съм инат и така и не спирах да опитвам, докато постигнатият резултат не е достатъчно добър, че да изглежда прилично, когато бъде изложен. И това ме беше направило известен. Микел Аведаньо беше всестранен творец, както се изразяваха някои. Други ме нарекоха „новият ренесансов човек“, а всичко това колкото ми харесваше, толкова и ми се струваше прекалено.

Но малко преди последната ми раздяла бях потънал в своеобразна творческа летаргия. След успеха на предишния АРКО, където бях продал всички творби и бях напълнил джобовете на мениджъра ми, на галерията и моя собствен, започнах да подлагам всичко на съмнение. Бранша. Вдъхновението. Устойчивостта на пазара. Мотивацията. И когато не съумях да отговоря на въпроса защо правя това, престанах да бъда способен да творя. Скоро след това приятелката ми ми каза, че мълчанието ми я пресушава вътрешно. Когато и въпросът „защо“ остана без отговор, разбрах, че отново не отговарям на очакванията, които някой си беше създал към мен. Или аз ги бях създал? Това също ме притесняваше.

Без изкуство няма творец. По дефиниция. Така че творец, който не твори, не е творец. Аз бях само някакъв тип, който ставаше в шест и половина сутринта и цял ден се преструваше, че не знае, че няма да нарисува, да дяла, да вае или да скицира нищо, което да си заслужава. Но държах да се преструвам. И така дните минаваха, без ни най-малко да променя рутината си.

Онзи ден беше като всеки друг. Трябваше да подготвя двайсет и пет творби насред траура заради напускането на проклетия рояк от музи, които обикновено пърхаха около главата ми, но по онова време все още не бях разбрал, че ако искаш по-различни резултати, не можеш да продължиш да опитваш по същия начин.

Затова станах в шест и половина, излязох да тичам, взех си душ, обух старите си дънки, облякох един кафяв пуловер, изцапан с боя, и седнах да „работя“... до единайсет и половина, момента, в който приех, че препрочитането на ръководства, разлистването на каталози и сърфирането в интернет си остава загуба на време. Без идея няма развитие. Без развитие няма творба. Без творба няма творец. И реших да изляза за още едно кафе не защото исках нова доза кофеин, а чисто и просто от потребност да замаскирам усещането, че не правя нищо с живота си. Взех бележника, обух обувки (нещо, което правя само за да изляза на улицата), избягах от задушаващата атмосфера на ателието и се отправих към едно от любимите ми кафенета.

„Тома Кафе“ на площад „Олавиде“ е едно от онези кътчета в Мадрид, които винаги са ми харесвали. Не знам защо. Мисля, че заради липсата на натруфеност, минималистичното обзавеждане, мозайката на пода, столовете в крещящооранжев цвят и големите прозорци, през които се процежда светлината, за мен атмосферата пресъздава, в известен смисъл, преживяването в класна стая на частно училище от деветдесетте. Тя ме успокояваше, вдъхновяваше ме, помагаше ми да се почувствам у дома – усещане, което не ми беше прекалено познато.

Онзи ден, както винаги, се настаних на една от масите близо до прозореца на фасадата, въпреки че денят беше доста сив и светлината, която проникваше в салона, притежаваше всички характеристики на фантасмагорична светлосянка, и поръчах кафе и препечена филийка, която да успокои стомаха ми. Предната вечер бях допуснал класическата грешка да си налея „само една чаша вино“, за да завърша работния ден... и накрая се оказах с празна бутилка от вино и бутилчица от мескал*, която отворих предната седмица, за да отпразнувам, че съм парий без музи. Понякога най-доброто приспивателно е да се натряскаш сам вкъщи. А единственият лек за махмурлука: кафе, хляб и ибупрофен. Послушай ме.

Когато седнах там, потънал в миризмите на закуска през уикенда, люлян от нежния ритъм на джаз рапа, който обикновено пускаха за фон, и заобиколен от непознати, които също творяха по свой начин (като разговаряха, пишеха на мобилните си телефони, четяха...), се почувствах ободрен... е, толкова ободрен, колкото може да изглежда Микел Аведаньо в своята сдържаност. Прегледах стари идеи, нахвърляни с химикалка „Бик“ в бележника ми, с утешителната перспектива да изгълтам топлата си закуска в една съботна сутрин с лошо време... докато някой не се прокашля до масата ми. И настроението ми отиде по дяволите.

Един от най-големите недостатъци на Мадрид е, че в определен момент хубавите заведения стават модни и тогава престават да бъдат хубави заведения – не заради самите тях, а заради множеството позьори, които се събират на масите им. А позьорът парекселанс е галеристът, който, след като се е издигнал, се е впуснал в бизнеса с произведения на изкуството с намерението да задържи по-голяма част от печалбата. Всъщност не се учудих, когато видях Елой до масата си. Новата напаст на капанчетата не са хлебарките, а елегантно облечените кретени.

---

* Традиционна мексиканска алкохолна напитка от агаве. – Бeл. прев.