Ново огнено фентъзи, вдъхновено от българския фолклор, връхлита книжарниците, за да прегърне читателите в шеметния си вихър.

Извезан от легенди и предания из недрата на родната митология, смайващият дебютен роман „Огняна“ от познатата с детските си книжки Мария Йонова е красива приказка за пораснали, в чието сърце бушува змейски плам.

В традициите на историите, разказвани около домашно огнище, „Огняна“ ще поведе читателите на приключение из планини и гори и ще омае феновете на „Сянката на кукера“ на Петър Кънчев, поредиците „Змей закрилник“ и „Градска самодива“ на Симона Панова и „Бели ветрове“ на Мария Македонска. 

Над Самотино тегне вековно проклятие: „Змей да дойде, мома да вземе, майка да разплаче…“

Там, в малкото село, скътано сред скалите, се ражда Огняна. С огън в очите и пепел в косите, момичето знае, че е различно и усеща, че в сърцето ѝ бушува непозната стихия. 

Защото тъмна орисия е надвиснала над Огняна още от люлката. А зад гърба ѝ години наред пъплят злите думи на мнителните селяни: „Змеица! Зме-и-ца!“. 

Древна сила се надига от Долната земя, а сред гъстите гори и дълбоките снегове, сякаш излязъл от свят на мрачни предания, се понася неустоимият повик на змея.

И един ден Огняна най-накрая се осмелява да отговори на неговия зов.

Всяка мрачна история си има злодей. Ала в тази история той не е най-страшното.

Ще успее ли Огняна да се избави от съдбата си? Дали ще може сама да пренапише края на собствената си приказка?

Жарка, вихрена и непокорна, героинята на Мария Йонова е неудържима фурия, която пали пламък в сърцето на читателя още от първата среща и го орисва със смелост и дързост. 

Мъдра и майсторски написана, „Огняна“ е книга огън, край който всеки пътник може да се приюти и стопли. Роман, който напомня, че да си различен не е прокоба, а дар.

Мария Йонова. Снимка "Сиела"

Мария Йонова израства в Правец, а по-късно кариерата я отвежда в София. След дълги години в корпоративния свят го напуска, за да се отдаде на онова, което я вдъхновява истински – консултирането в областта на детския сън, детската илюстрация и писането на детски книги. Фентъзи романът „Огняна“ е дебютът ѝ в прозата за възрастни. 

* * *

Из „Огняна“ от Мария Йонова

Снимка "Сиела"

Глава 1

БЕГЛЕЦЪТ И НЕВЕСТАТА

Замръзналият сняг хрущеше под копитата на коня. Беше това време на годината, за което старите казваха, че не трябва да те сварва навън по мръкнало.

– Мръсните дни – процеди Йордан през зъби и се сепна.

Неволно беше изрекъл мислите си на глас. Умората започваше да го надвива и умът му се отнасяше. Отдавна бе спрял да усеща студа и се чудеше дали това не е предвестник на онази кротка бяла смърт, за която само беше чувал. Изкушен, притвори очи, но веднага се олюля, затова изправи гръб и се наме­сти по-стабилно върху коня. Трябваше скоро да стигне селото или поне така му бе казал старецът на свечеряване. Сега си­гурно наближаваше среднощ. Йордан знаеше, че да излезе от горичката и да запита стареца за посока го излага на опасност, но ако скоро не стигнеше някое село, беше загубен. Старецът набързо беше обходил с поглед уморената му стойка, скъсани­те дрехи и единствената вещ, която Йордан носеше – брадвата, провесена до крака му – преди да отклони поглед. Не щеше да си търси белята, но все пак го упъти набързо:

– Ей татък е, видиш ли надвисналите скали? Баш под тях, там е Самотино. Мъчно се стига, но то пък кой ли иска да ходи там?

Йордан тръгна, само че през гората разстоянието бе по-дълго, а той не смееше да хване пътя от страх, че може да го търсят.

Враждата му с Данил беше открай време и само при мисълта за него пак му кипна кръвта. Беше от неговото село. Знаеха се от деца, но пътищата им се пресякоха чак когато Данил взе да задиря сестра му Блага. А тя не искаше да знае за него. Накрая се венча за друг, заживя хубав живот с мъжа си, роди им се детенце. Ех, драго му беше на Йордан да вижда сестра си така доволна, да си има всичко. Само тя му беше останала от близ­ките, мило и драго даваше за нея.

По туй време Данил уж се укроти или поне Йордан така си помисли, но мъжът на Блага веднъж изпусна през зъби, че виждал Данил да се шляе покрай къщата им. И той знаеше за предишните му задевки, та то кой не знаеше... И тогава Бла­га неочаквано овдовя и се почна. Нямаше ден Данил да не се завърти пред прага ѝ, а някои даже шушукаха, че имал пръст в смъртта на мъжа ѝ. Когато донесоха човека мъртъв, рекоха, че камъни се свлекли отгоре му, но хората клатеха мълчаливо гла­ви. Всеки знаеше за мераците на Данил, даже и заплахи беше сипал, но никой не изрече и дума за това. Баща му беше човек със злато, имотен, кой смееше да му излезе насреща?

Много пъти Йордан ходи при Данил, умоляваше, нареж­даше да остави сестра му на мира, но срещна само присмех и презрение. До онзи ден в гората.

Тогава Йордан и още един от селото, Иван, отидоха за дърва. Бяха дните след Божик и студът беше сковал и земята, и дърветата, та двамата млади мъже по-скоро събираха паднали клони и съчки и само си помагаха с брадвите. Не им спореше, а и на Йордан му беше криво още от сутринта. Тогава ходи при сестра си и още щом прекрачи прага, я видя да трепва и да се свива в далечния ъгъл на стаята. До гърдите си притискаше детенцето, а бабата – свекърва ѝ, дето нещо се бе поболяла, спеше до тях.

– Що става, Благо? Що скачаш така?

Блага не отговори, само очите ѝ се успокоиха, като чу гла­са на брат си и различи чертите на лицето му, първоначално само тъмна сянка на ярката светлина от отворената врата. Йор­дан напразно зачака отговор, но такъв не му и трябваше. Обърна се и тръгна да търси онзи из селото, да разпитва за него, та всички разбраха каква е работата. Не се сдържа и започна да сипе закани, без да го е грижа, че скоро ще стигнат до Данил. Нищо, мислеше си Йордан, нека, нека чуе. Трябваше да напра­ви нещо – сестра му нямаше ни свекър, ни баща, на него се падаше да я опази. Още тая вечер щеше да я прибере обратно у дома заедно с детето и бабата. Теснотия им беше и още повече щеше да стане, ако Йордан си вземеше невеста скоро, но щеше да му е по-спокойно.

С тези мисли той замахваше с малката брадва, удобно при­легнала в ръката му. Иван долови терзанията му и изправи гръб уж да си почине. Накрая поклати глава:

– Още я мислиш тая работа с Данила.

Йордан не отговори, а заблъска още по-свирепо по жила­вия клон.

– Ще си я прибереш довечера – продължи да го успокоява приятелят му. – Пък той няма да посмее да дохожда повече. Друго си е с мъж в къщата.

„Тя, Блага, си имаше мъж в къщата...“, помисли си Йордан, но кимна в престорено съгласие. Не му се разправяше. Малко след това чуха тропот на копита и тогава се появи Данил, яхнал едрия си кон. Яздеше запотен въпреки студа и с разширени от яд ноздри. Без да казва и дума, стана ясно, че е чул за заплахите на Йордан.

Бързо пламна свадата. Сбиха се. Йордан и до този миг не знаеше как стигнаха края на скалата и Данил полетя надолу в урвата. За малко и него да завлече, но Йордан остана увиснал на ръба, ококорен право в черната яма. Веднага разбра, че няма как Данил да е още жив. Всеки знаеше, че пропастта е почти бездънна.

– Бързо! – сепна го Иван и го задърпа към равното. Ако не беше го направил, Йордан сигурно щеше без съпротива да се плъзне и той надолу. – Йордане, ставай! – изсъска Иван. – Слушай ме сега! Ако не бягаш, свършен си! Чуваш ли ме бре, Йордане?

Буташе го, влачеше го към коня, а краката на Йордан сякаш отказваха да го носят. Постепенно думите на Иван започнаха да пробиват мъглата в ума му. Трябваше да се качи на коня. Трябваше да бяга през гората и да не се връща.

– Всички те чуха днес, че го търсиш! – нареждаше прияте­лят му. – Кой ще ти повярва, че той пръв те нападна, че сам се хлъзна накрая? Кой?

Иван щеше да се върне в селото и да разкаже как Данил и Йордан са се сбили и двамата паднали в урвата заедно с коня. Така щеше да каже. А Йордан тръгна, без да мисли за посоката. И така се скиташе вече две нощи.

***