Какво би се случило, ако една на пръв поглед обикновена картина се окаже скривалище за шедьовър на Винсент ван Гог? Именно от тази интригуваща идея тръгва Джонатан Сантлофър в новия си роман „Изчезналият „Ван Гог“. Българското издание със знака на „Кръг“ – в превод на Мариана Христова и с корица на Наталия Чайкина – вече е налично във всички книжарници.

Добре познат у нас с бестселъра „Да откраднеш „Мона Лиза“, авторът отново въвлича читателите в лабиринт от изкуство, мистерия и престъпления. Интригата в „Изчезналият „Ван Гог“ се заплита, когато Алексис Верде купува старо платно от антикварен магазин. Под лющещата се боя нейният приятел, художникът и артексперт Люк Пероне, попада на друга творба – автопортрет на гениалния Винсент ван Гог, изчезнал малко след смъртта му. Мистериозното откритие поражда опасно разследване, което отвежда Люк и Алекс назад във времето – чак до мрачните тайни на Втората световна война. Тогава нацисткият режим обявява модерното изкуство за „дегенеративно“ и безброй шедьоври са отнемани от еврейски семейства, продавани под натиск или попадат в колекциите на влиятелни нацистки фигури.

Сантлофър умело и интригуващо въвежда читателя в този мрачен свят, като вмъква в сюжета и френската Съпротива, която по време на окупацията на Париж се опитва да спаси безценни творби от копоите на Херман Гьоринг. Зад криминалната интрига стоят вечно актуални въпроси за собствеността, произхода и истинската стойност на изкуството.

Съдбата на предполагаемия последен автопортрет на Ван Гог авторът поставя на фокус посредством смесица от исторически факти, художествена измислица и отдавнашни неизвестни около живота и творчеството на знаменития художник. В този завладяващ роман  миналото застига настоящето, а една картина се превръща в ключ към тайна, която някой е искал да остане скрита завинаги...

Джонатан Сантлофър е американски писател и художник. Автор е на няколко бестселъра, сред които са „Да откраднеш „Мона Лиза“ и „Изчезналият „Ван Гог“ – романи, високо оценени в жанра на трилъра и криминалната литература. В миналото Сантлофър работи като учител по рисуване, а днес, освен с художествена литература, се занимава и със създаването на т.нар. „законни фалшификати“ – първокласни копия на прочути картини за частни колекционери.

* * *

РАЗГОВОР С АВТОРА

- Автопортретът на Ван Гог, който откриват Алекс и Люк, е донякъде измислен, но се базира на реално съществуващ слух. Ако този слух се окаже верен, какъв ще е ефектът в света на изкуството?

Това ще бъде голяма новина, която далеч ще надхвърли света на изкуството. Ще я отразят във всеки вестник и навсякъде в интернет. Неотдавнашното откриване на скромна скица с молив, нарисувана от Винсент върху един обикновен разделител за книги, стана голяма новина. Представете си какво ще се случи, ако открият късен автопортрет! Ван Гог е един от най-обичаните художници и всяко ново откритие, свързано с него, предизвиква вълнение.

- Творческият ви процес за „Изчезналият „Ван Гог“ различаваше ли се значително от начина, по който написахте „Да откраднеш „Мона Лиза“? Кое беше най-трудното в това да се върнете при вече съществуващи герои?

Творческият ми процес не се е променил. Първо правя чернова, а после я пренаписвам много пъти. Аз съм от авторите, вманиачени по пренаписването. Когато пиша двойна история – такава, в която едната сюжетна линия се развива в миналото, а другата – в наши дни, е трудно, но вълнуващо, защото едната история влияе на другата.

Колкото до връщането към вече съществуващи герои, то е и забава, и предизвикателство, защото като писател научаваш повече за тях, развиваш характерите им, показваш как израстват и се променят като хора. Когато става въпрос за герои от поредица, винаги се търси равновесие между информацията, дадена за тях в предишна книга, и това, което добавяш към нея. Никога не бива да предполагаш, че някой е чел предишния ти роман, затова героите трябва да съществуват пълноценно във всяка книга.

- Репатрирането на плячкосани творби е важна част от тази книга и Люк се смята за късметлия, задето не трябва да решава кой е прав по темата. Според вас как трябва да действат музеите и колекционерите, когато става въпрос за творби, продадени по съмнителен или принудителен начин?

Нарочно накарах Люк да каже, че въпросът е труден и коварен, защото наистина е така. Но ако има доказателства, че дадена творба е била плячкосана (и това се отнася до всички творби на изкуството и всички артефакти), трябва да се върне в страната, от която е била открадната, или на наследниците на хората, чиято собственост им е била отнета по време на война или чрез принуда.

- Въпреки лустрото на привидна законност, някои от артдилърите в романа се оказват замесени в нелегални дейности. Какво искате да си помислят читателите за тези герои?

Мисля, че често се случва, когато отстраниш лустрото на законността, да откриеш нещо много неприятно в нечие минало. Исках тези разкрития да изправят Люк пред морална дилема – пред ясното осъзнаване, че кариерата му ще пострада, ако разкрие истината. Както много други, Люк има своите слабости и демони, но в сърцето си притежава морален компас. За мен беше важно той да вземе вярното решение, дори така да си навреди. Това отразява една по-широка тема в книгата – вземането на трудни, дори животозастрашаващи етични решения. Група служители на Ото Франк са рискували живота си, за да скрият семейството му и да го защитят от нацистите. Надявам се, че на тяхно място и аз бих имал куража да направя същото.

- И в едната, и в другата времева линия хората се отказват от автопортрета и изразяват мнение, че той не е бил техен, затова не могат да го задържат. Кой трябва да задържа творбите и с какви отговорности е свързано това?

Използвах тази конкретна идея – че картината не е тяхна и затова не могат да я задържат – като начин да свържа героите от настоящето: Люк и Алекс, с героите от миналото: Сиен и Винсент. Но кой трябва да задържа творби на изкуството – това е по-голям въпрос, на който няма еднозначен отговор. Откраднатите творби трябва да се връщат, но какво да кажем за важна творба от световноизвестен художник? Трябва ли да бъде в музей, та всички да могат да я видят, или в дома на някой колекционер, защото може да си позволи да я купи? Ще оставя всеки читател сам да си даде отговор.

* * *

Из „Изчезналият „Ван Гог“ от Джонатан Сантлофър

Снимка "Кръг"

На другата сутрин аз и Алекс се сгушихме в изтъркано кожено канапенце пред прозореца в кабинета на Смит – една стая в офис на Таймс Скуеър с петна от влага по стените, напукан балатум на пода и прозорец, който гледаше към билбордове и проблясваща табела на „Кока-Кола“, висока пет етажа. Голямо падение за човек, свикнал да се занимава с международни кражби и фалшификати на творби на изкуството, но знаех, че от Интерпол не бяха оценили Смит както заслужава, и не можех да го обвиня, че напусна. Не бяхме говорили, откакто той се установи в Ню Йорк преди година – неловък телефонен разговор, в който споменахме, че трябва да се срещнем да изпием по бира, но така и не го направихме. Двамата споделяхме прекалено много лоши спомени и твърде много постоянни травми, за да се правим на стари приятели, каквито изобщо не бяхме, макар че неговото име беше единственото, което изплува в ума ми, когато се запитах кой може да ни помогне.

Докато идвахме насам, бях въвел Алекс в подробностите с всички плюсове и минуси и тя реши, че си струва да пробваме. Сега разказахме на Смит как се е сдобила с картината, какво сме открили под нея и как я е изгубила. Тя му показа снимките, които беше направила на мобилния телефон, докато разкривахме картината, и Смит ги прегледа набързо.

– Изпращам ги на моя телефон – обяви той, преди Алекс да успее да каже „да“ или „не“, след което ù върна телефона. Все още не го бяхме наели и тази негова самоувереност ме подразни.

Алекс свали слънчевите очила и му разказа за кражбата.

– Ама че синина! – измърмори той и бутна очилата си, същите със сива телена рамка, които помнех, по-нагоре на носа си – познат жест. Все още приличаше на човек, който прекарва прекалено много време във фитнеса. Навитите му ръкави разкриваха жилави, мускулести ръце, вратът му беше дебел. Косата му беше подстригана късо, почти като сянка на черепа, а пясъчният му тен беше с няколко бръчки повече, отколкото си спомнях.

– Крадците – каза той. – Можеш ли да ги опишеш?

– Един бял, един черен, и двамата млади, но се случи толкова бързо! Приближиха се отзад и грабнаха чантата. Не я пуснах и единият ме удари.

Аз потръпнах.

Смит попита дали са казали нещо, Алекс отговори, че не са, и добави:

– Почакайте, след удара бях на земята, те сигурно са си помислили, че съм припаднала, и чух как единият каза: „Да се връщаме в мисията“.

– „В мисията“ – повтори Смит.

Единствената мисия, за която се сещах, беше мисията „Бауъри“ – буквално на отсрещната улица срещу апартамента ми, и Смит си го записа.

– Добре – каза той, когато свършихме, – трябва да проверя някои неща, които са очевидни. Първо, тази мисия, после антикварният магазин на север, макар да не съм сигурен какво ще разберем там, защото човекът очевидно не е знаел какво продава, иначе нямаше да го продаде. Второ, жената от аукционната къща. Трябва да разберем на кого е казала, че Алекс идва с картината. Тя знаеше ли какво ще ù занесеш? – попита той и Алекс отрече, но той настоя. – Сигурно си ù казала нещичко.

– Само, че е картина в нейната сфера на експертно знание.

– Значи не си казала от кого е картината, но си стеснила периметъра. – Той написа още една бележка и попита колко постимпресионисти има, макар че след двайсет години като анализатор на откраднати творби на изкуството в Интерпол според мен трябваше да знае.

– Общо взето петима – отговори Алекс и ги изброи. – Ван Гог и Гоген, Сезан, Сьора и Тулуз-Лотрек.

– Всички те са известни художници, трудно е да откриеш техни творби, а намериш ли, това е печалба от лотарията. – Смит пъхна цигара между устните си.

– Още ли не си ги отказал? – казах аз и си го представих в онази хотелска стая в Париж зад облак пушек.

– Не, не съм. Имаш ли нещо против? – попита той и запали, без да чака отговор. – Значи онези хулигани, които са те нападнали… Вероятно са им платили, за да вземат картината, така поне се надявам. Ако бяха просто някакви случайни улични хлапета, щяха да се ядосат, когато отворят чантата и видят, че вътре има картина без никаква стойност за тях, и щяха да я изхвърлят. Може вече да са я изгорили.

– Божичко! – възкликна Алекс.

– Не исках да те плаша – каза Смит, – но не можем да изключим тази възможност.

– Тогава какво искаш да кажеш? – попитах аз.

– Искам да кажа, че някой е казал на онези хлапета да вземат тази чанта и ние търсим този, на когото са я дали, макар че той или тя може да е изчезнал отдавна.

– Тоест според теб нямаме нищо? – попита Алекс с треперещ глас.

– Не. Може и да е изчезнал, но всички ние оставяме нещо след себе си.

Той помоли Алекс пак да му разкаже историята за нападението, но да започне от по-рано. Тя го направи – от момента, в който взела картината от апартамента, до момента, в който хулиганите я ударили и я отнесли. Смит си записа още няколко неща и няколко пъти я спря за подробности – къде точно се е намирала по време на нападението и дали е забелязала някого преди или след това. Алекс не можа да си спомни, но после се сети, че пред мисията „Бауъри“ стоял един мъж.

– Тъкмо натискаше или се канеше да натисне домофона. Попитах го дали има нужда от помощ. Не помня какво каза и не се замислих за това. Нямах търпение да занеса картината в аукционната къща.

– Можеш ли да го опишеш? – попита Смит и я инструктира да се опита да си представи отново момента на срещата им.

Алекс затвори очи.

– Да, виждам го… в края на трийсетте – началото на четиресетте е. Носеше слънчеви очила. Беше доста безличен… Един момент, имаше мустак, виждам как го гали и… Един момент, носеше ръкавици. Латексови ръкавици!

– Значи е дошъл подготвен – каза Смит.

– Но никой не знаеше за картината – възрази Алекс. – Беше скрита под друга, докато ние не я открихме!

– Това не означава, че никой не е знаел за нея. – Смит скръсти ръце на бюрото си. – Добре, можем да се опитаме да открием този човек. Също да говорим с антикваря и специалистката в аукционната къща и може би да открием мръсниците, които са взели картината. Щом са продавали наркотици пред мисията „Бауъри“, значи не им е било за първи път и едва ли ще им е за последен. И така… – Той написа нещо на най-горното листче от един куп и го вдигна. – Моята дневна тарифа плюс разноските.

Стъписах се. Не от тарифата – изглеждаше справедлива, – а от бързината, с която прие нашия случай, макар че бях дошъл точно за това и исках това, нали така?

– Какви разноски? – попитах аз.

– Пътувания. Храна. Лабораторни резултати.

Попитах го дали има лаборатория, а той отговори, че използва една, след което ме изгледа иззад очилата си и ме попита дали имам нещо против. Тонът му беше саркастичен.

Част от мен искаше да откаже. Спомнях си какво е да работиш със Смит, макар че тогава той не ми даде избор – заплаши да ме унищожи, ако не съдействам. Сега имах избор. Можехме да си тръгнем и да се престорим, че изобщо не съм му се обаждал. Погледнах към Алекс за отговор на Смит за разноските му и тя разгада изражението ми и ми отвърна с поглед, който казваше: „Защо не?“.

Сещах се поне за една дузина причини, но Смит проговори преди мен и се обърна не към мен, а към Алекс.

– Петроне ми каза, че се занимаваш с история на изкуството и си експерт в тази област.

– Още не, но скоро ще стана – отговори тя.

– Значи, без да мислиш много-много, кой според теб има най-много информация за картините на Ван Гог?

– Без да мисля много-много, Музеят на Ван Гог в Амстердам.

Смит се извърна обратно към компютъра си и започна да пише. Попитах го дали проверява кураторите.

– Не – отговори той. – Проверявам полетите до Амстердам. Икономична или бизнес класа?

Разширените очи на Алекс се преместиха от мен обратно към Смит.

– Ти сериозно ли?

– А ти? – попита той.

Тя попита кога ще тръгнем и Смит вдигна ръка и започна да брои на пръсти.

– Трябва да отидем на север, да проверим мисията „Бауъри“, да разберем нещо за нападателите и да се опитаме да открием твоя непознат с ръкавиците. Пет-шест дни – да кажем, една седмица за всеки случай. Това означава една седмица, смятано от вторник нататък. Какво мислиш?