От седмици дебютният роман „Yesteryear“ на Каро Клеър Бърк предизвиква бурни реакции и разпалени дискусии  сред милиони читатели и най-големите световни медии (Guardian, New York Times) и социалните, а с филмовата му адаптация вече се ангажира не кой да е, а самата Ан Хатауей, която ще бъде и продуцент на лентата, и ще изиграе главната роля. 

Сега книжният феномен „Минали години“ вече грее и на български във виртуозния превод на Майре Буюклиева.

„Минали години“ е безкомпромисна сатира, в центъра на чийто сюжет стои т. нар. феномен „trad wife“ или традиционна съпруга – набираща популярност онлайн тенденция сред създателки на съдържание, които възприемат и популяризират традиционната роля на жената като съпруга, майка и домакиня.

Трагикомичен портрет на съвременното общество и фалша на социалните мрежи, изпълнен със съспенс, напрежение и напълно неочакван финал – добре дошли в ранчо „Минали години“. 

За своите милиони последователи Натали Хелър Милс е американската мечта. Майката, която всяка жена иска да бъде, и съпругата, при която всеки мъж иска да се прибира. С всяка безупречна снимка на задружното ѝ семейство, съпруга ѝ каубой и невероятния ѝ дом, с всяка нова традиционна рецепта влиянието ѝ става все по-голямо.

И никой няма нужда да знае какво ѝ коства тази южняшка приказка, нали? 

Защото дори и пред камерите ранчо „Минали години“ да е застинало в едни отминали и безкрайно романтични времена, реалността зад кадър е малко по-различна. Извън кадър остават постоянен екип от бавачки, професионално заснемане, модерни уреди и… много пари. 

Но какво ще стане, ако махнем всички удобства и оставим само… истинския XIX век?

Натали е на път да разбере, защото една сутрин се събужда в  дома си. Но не и в реалността, която познава. А сякаш в негова версия от далечната 1855 г.

Перфектната Нат ще трябва да разкрие дали е станала жертва на жестока шега, риалити шоу или нещо далеч по-мрачно. И да избяга на всяка цена. 

С изтънчена ирония, ненадеждна главна героиня, остър и саркастичен език, „Минали години“ е напрегнат психологически лабиринт, който сваля позлатата на перфектния живот и изважда наяве най-мрачните човешки страсти и амбиции. Роман, който изследва токсичната инфлуенсър култура и фалшивите маски, които си поставяме в социалните мрежи. 

Безпощадна в критиката си към носталгията като инструмент за влияние и опасната тенденция да романтизираме миналото, Каро Клеър Бърк е един от най-обещаващите и влиятелни млади гласове на световната литературна сцена.

* * *

Из „Минали години“ от Каро Клеър Бърк

Снимка "Сиела"

ПЪРВА ЧАСТ

МИНАЛОТО

Това е последният ден от живота, който си представях за себе си.

Събудих се две минути преди будилника, както обикновено. Пет и петдесет и осем и бам: вече съм ококорена и готова да посрещна деня. Никога не ми е било трудно да ставам сутрин. Никога не съм използвала и бутона за отлагане на алармата, нито веднъж в живота си. Трезвеността помага. Не пия. Дисциплината също е от полза. Родила съм се с излишък от дисциплина, практически преливам от това качество и затова си мисля, че никога не съм имала кой знае колко затруднения с каквото и да било през живота си. Нито с майчинството, нито с брака, нито със създаването на бизнеса си, нито със службата си към Него. За мен всичко беше като поредица от задачи, които трябва да се изпълняват всеки ден в правилния момент, в правилния хронологичен ред. Знам, че за други хора не е така, но за мен е наистина лесно.

Затова и всички онези непознати ме харесваха толкова.

Това и парите. Парите също определено помагаха.

Беше зима. Януари. През прохода току-що бе преминал студен фронт. Радиаторът пускаше облачета горещ въздух до прозореца на спалнята ми. Небето вън бе непрогледно черно и щеше да си остане така още няколко часа. Фермата ни бе сгушена сред хълмистите гънки между две планински вериги в Айдахо, а това означаваше, че през зимните месеци не виждахме слънцето преди девет, девет и нещо сутринта. Намирахме се на около осем километра навътре по дълъг, криволичещ чакълест селски път. Дори самолети не прелитаха над нас.

В мрака се заслушах в далечното мучене на Сасафрас, любимата ни крава. Съдейки по височината и регистъра на стоновете ѝ, съпругът ми Кейлъб я доеше. Точно навреме. Мъж на място.

На съпруга ми му липсваше дисциплина, преди да се запознаем. Беше най-малкият от пет момчета, изтърсакът в котилото на американска династия. Баща му беше последният от дълга поредица щатски сенатори и се бореше за кандидат-президентското място (трети път на късмет!), майка му беше домакиня, прекарала по-голямата част от живота си, давейки се в шардоне. Заедно, с почти фатална комбинация от бащино пренебрежение и майчино съчувствие, бяха отгледали Кейлъб мекушав, разглезен и безхарактерен. Единственото по-ценно нещо от човек с дарби, дадени му от Бога, е човек, който има желание да учи, а моят съпруг, този човек, беше готов за това.

А коя бях аз?

Безупречната жена християнка. Щурата сладурана, момичето американска мечта от най-дълбоките и мрачни фантазии на нацията. Майката, която всяка жена искаше да бъде, и съпругата, при която искаше да се прибира всеки мъж. Като монахиня в порно – нямаше логика, но пък по Божията воля се получаваше.

Казвам се Натали Хелър Милс и бях съвършена в умението си да живея.

В паузите тишина между почти човешките блажени стенания на Сасафрас (понякога се шегувах онлайн, че съпругът ми има любовница от говеждия род, хаха!) едва дочувах далечното кудкудякане от кокошарника, онова унасящо кококококо, което действаше като машина за бял шум във фермата ни. Обичах кокошките ни. Бяха питомни като кучета, безобидни като бебета. Понякога влизах при тях само за да поседя в компанията им. Обичах да милвам копринените им гушки и им давах да кълват нежно зрънца от шепите ми.

Скоро щяхме да ги колим. Устата ми се напълни със слюнка в мрака. В последно време бях жадувала за прясно сварен костен бульон. Приготвиш ли го веднъж сам, купешкият ти се струва блудкав.

През открехнатата врата на спалнята ми проникваше момчешки смях. Децата бяха в края на коридора и закусваха. Затворих очи и усетих ритъма на дома си, беше като сърцебиене. Бавачката Луис – Божи дар за семейството ни – беше на котлона и правеше палачинки. Продуцентката Шанън – дясната ми ръка – стоеше до кухненската мивка и подготвяше записващата техника за дълъг работен ден. Стетсън и Самюъл – скъпите ми младежи – седяха на масата и се бутаха и дърпаха небрежно. Клемънтайн – най-голямото ми дете, момичето, което ме направи майка – седеше начело на масата и четеше, без да обръща внимание на братята си. Бавачката Ейми – нашият заместник-командир – се движеше из далечните краища на къщата, будеше малките, целуваше сънени клепачи, нежно избутваше двете ми мъничета към въртележката на деня. Първо довеждаше в кухнята едното, предаваше го на бавачката Луис, а после се връщаше за другото.

Затворих очи и прошепнах ежедневната си благодарствена молитва към Бог за всичко, което ми беше дал.

Благодаря ти, Боже, за Кейлъб. Благодаря ти за Наследството. Благодаря ти за Клемънтайн, Самюъл, Стетсън, Джеса, Джунбъг и малкото ангелче, което още си няма име.

Ръката ми инстинктивно се плъзна към корема ми и се спря върху най-изпъкналата част. Бях на трийсет и две. Бременна в шестия месец с шестото ни дете. Най-лесната бременност дотук – въпреки че всичките ми бяха относително спокойни. Бях родена за майка. Никога не се бях чувствала по-свързана с Него, отколкото по време на мисиите си да износвам творенията Му.

(Нали виждате за какво говоря? Съвършенство.)

Момиченцето ми бавно се завъртя под дланта ми. Мъничкото ми сладичко морско създание. Обичах я толкова много.

Благодаря ти, че се грижиш за животните, Боже, и ти благодаря, че ни помогна да минем пет милиона в Инстаграм тази седмица. Само на няколко души сме от един милион в Ютюб, Боже. Само и единствено по Твоята воля достигнах до толкова сърца и умове. Работя за Твоето име, разпространявам Твоята истина.

Прилоша ми и преглътнах тихомълком. Понякога наистина ми се повдигаше от перфектния ми живот и от това колко успешно го живеех.

Телефонът ми на нощното шкафче се събуди. Пресегнах се, за да го изключа, след което отметнах завивките и станах.