Левицата в България търси ново лице и път към избирателите, които в момента сериозно са я изоставили. Русофилските чувства са разбираем ресурс, който левите се опитват да използват, но проблемът е, че рискуват, първо, да го надценят и, второ, да преиграят с него. Надценяването показва, че се движат в грешна посока; преиграването пък ги поставя в комична позиция.

И наистина, за някой живял дори и малко в развитото социалистическо общество, прехласването по парадите на Червената армия, възторгът от руските (съветски) лидери, клейменето на Запада, твърденията, че дружбата с Русия са като въздуха и слънцето за българския народ, лъхат основно на нафталин и си вървят добре с вицове за Щирлиц, Петка и Чапай. Празненствата за 9 май – важната дата на победата над нацистка Германия и края на Втората световна война в Европа – не бива да се използват за създаване на подобна нафталинена атмосфера.

Нещо повече, безотговорно е да се забърква амалгама от соцносталгия и путинофилство за постигане на партийни цели като мобилизация на електората например. 25-те години, които изминаха от 1989 г. не могат да се зачеркнат, да се омаловажават, да се създават очаквания за едва ли не нов 9 септември (отново с руска помощ). Без да го е артикулирала, без да си го е признала дори на себе си, левицата като че ли се е заела с подобен подсъзнателен проект. Симптоми има множество : празненствата за Деня на победата изобилстваха с такива – истерични митинги през президентството, прехласвания по военната мощ на Русия, призиви за смяна на курса по отношение на Русия и т. н.

Поведението на Меркел в Москва ни дава необходимия контраст, за да разберем отклоненията в поведението на нашата русофилска общност. Да, почит към жертвите на войната, към ветераните и приноса на руския народ за разгрома на нацизма. Но тази почит не отменя факта на „криминалното“ (по нейни думи) анексиране на Крим и агресивните действия на Русия в Украйна – това са тежки престъпления на международното право, които не могат да изчезнат заради 75-годишнината от края на войната. Точно този баланс не е видим в русофилските среди у нас. Липсата му не вещае европейско бъдеще на левицата.

По отношение на смисъла на 9-ти май, изминалите 25 г. хвърлиха нова светлина върху празника – затова спомогна възможността за свободна дискусия, достъпът до архиви и пр. По време на социализма голяма част от историята бе митологизирана и Втората световна война беше важен елемент от идеологическата обосновка на "неизбежния" триумф на комунистическия политически модел. Най-малкото тази интерпретация на Деня на победата беше, надявам се, преосмислена и отхвърлена. Друга промяна е свързана с преодоляването на някои изкривявания на историята от периода на Студената война: днес имаме по-добра представа за това, кой колко е допринесъл за тази победа. Без да се омаловажава важната роля на СССР, все пак става дума за колективно усилие на множество народи и нации. Военни действия са водени на много континенти: войната в Европа би изглеждала по друг начин, да речем, ако Япония не бе победена в Тихоокеaнския басейн и т. н. И накрая, започваме да гледаме по друг начин на някои факти, които са били известни: цели две години след началото на войната СССР и Германия са били съюзници и са действали заедно, при подялбата на Полша, например. Също така, огромният брой жертви, даден от СССР, се дължи поне от части на начина, по който съветският тоталитарен режим е воювал - без да държи сметка за стойността на живота. Нищо от споменатото дотук не отнема от величието на празника и от нуждата да бъдат почетени тези, които са направили победата възможна.

Случващото се в Украйна не можеше да не хвърли своята сянка върху тържествата в Москва. Украинската криза е кулминацията (поне дотук) на една промяна, която протича в Русия от идването на Путин на власт: налагаето на суверенистката, имперската реинтерпретация на историята и съвременната роля на страната. Това води до нова митологизация на историята. Например, парадът на 9 май нямаше как да не се превърне в символ на новото амплоа на Русия в международните отношения - на имперска сила, която има право да диктува поведението на "малките" около себе си. Да налага интересите си включително със сила, анексия, пряко или непряко вмешателство. Това е, което притесняваше и ЕС, и САЩ, и това е фактът, поради който лидерите на повечето държави по света не присъстваха на празненствата в Москва. Това не е липса на почит към жертвите на нацизма или неуважение към ролята на руския народ за победата. Бойкотът е единствено критика на действията на режима на Путин в Украйна, на настоящите имперски претенции на този режим.

България – на правителствено ниво - следва линията на ЕС по въпроса и тази позиция е оправдана. Опозицията – в лицето на БСП и "Атака" - използваха историческата и културната ни близост с Русия за извличане на политическа полза. "Атака" поведе кампания за излизане на България от НАТО и ЕС, докато за БСП идеалът изглежда е да сме и в ЕС, и в Евразиийския съюз или поне в "близката чужбина" на Русия. На фона на тези позиции, важно е, че останалите партии - а те са голямото мнозинство - имат разумно и принципно поведение. България допринесе (според възможностите си) за изработването и следва общата позиция на ЕС - това е силно външно-политическо послание на настоящото правителство.  Вярно е, че във вътрешно-политически план нямаме интензивен партиен дебат по тези въпроси, но това отчасти се дължи на факта, че мнозинството от хората подкрепят настоящата политика и я намират за балансирана.

Празненствата за 9 май не могат да бъдат отделени от оценката на политическата ситуация в момента. Критиката за действията на режима на Путин в Украйна направи невъзможно участието в тези празненства на европейски лидери на най-високо ниво, защото едно такова участие би било интерпретирано като одобрение за политиката на Русия. За БСП и русофилските групи в страната задачата изглежда точно такава, обаче - да се използва историческият повод за де факто признаване на имперските амбиции на Путин, за размиване на критиката срещу действията на Русия в Украйна. Фактът, че БСП и "Атака" остават политически изолирани в тези си усилия, се дължи на позицията на останалите партии. Да, тя не е шумна и артикулирана, но е поне достатъчно категорична.

В крайна сметка, няма нужда от някакво сериозно преосмисляне на историческото значение на 9 май. Основните факти вече са ясни - дори споровете по интерпретацията им не са толкова големи. Това, по което днес има известен спор у нас, е поведението на Русия в международен план, незачитането на суверенитета на други държави, анексията на територии, директната намеса във вътрешните им работи. Проблемът не е в историческия смисъл на  Деня на победата, а в инструментализирането му от настоящия режим в Москва, както и в пригласящата позиция, която българската левица заема .

На 9 май честваме Победата над нацизма и Деня на Европа – една демократична, развита, мирна и спазваща международното право Европа, която се появи след края на Втората световна война. Ако някой иска да направи 9 май прелюдия към нов 9 септември, да знае, че основно може да стане смешен. 

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.