Реформите - по думите на Радан Кънев – навлизат в решителен момент, който може да се окаже преломен и по отношение на участието на РБ във властта. Не става въпрос за ултиматуми, за извиване на ръцете на партньорите с нереалистични искания, а за съвсем проста алтернатива, която беше ясна от момента на съставяне на правителството: или РБ изпълнява ролята си на инициатор и катализатор на смислени промени, или започва да бъде параван за запазването на определено статукво, крепящо се на неясни договорки и свързаности. При втория варинат, дори само от чувство за самосъхранение РБ би трябвало да напусне правителството. 

Лакмусовите тестове за това дали преломът ще е позитивен или негативен са основно два: съдебната система и здравеопазването. Дотук и в двете сфери има амбициозни заявки и активни министри с ясна визия и добро разбиране на ситуацията. Препъни камъните са два: съпротивата на статуквото и неудачите в генерирането на мощна политическа и обществена подкрепа за предлаганите реформи. И двете трудности не бива да се подценяват.

Конституционната реформа

В тази сфера общественият натиск за промени е силен, но за съжаление управленската коалиция като цяло не заговори на един език, което обърква хората за смисъла и значението на предлаганите реформи. Голямата опасност тук е накрая да се извършат просто козметични поправки на конституцията, колкото да се отчете дейност. От какво не бива, обаче, да се отстъпва:

Разделянето на ВСС на две колегии

Това е водещата идея в съдебната реформа и слава Богу, по нея се очертава широко съгласие. Тази промяна ще има два позитивни ефекта. Първо, ще гарантира по-сериозна независимост на съда от прокуратурата в кадруването. Това е оправдано, тъй като съдът и прокуратурата не са от едната страна на барикадата в съдебния процес: първият трябва да бъде арбитър, независима трета страна във всеки спор, докато прократурата е всъщност държавното обвинение. Второ, разделянето на две колегии ще направи още по-ясна нуждата от отчетност и контрол на прокуратурата пред ВСС. Отделният прокурорски панел трябва да разработи свои методики и технология за оценка на дейността на прокуратурата, за търсене на отговорност и обяснение за спорни или направо проблематични решения като Костинбродската афера или разследването на опита за „убийство“ на Делян Пеевски. Тъй като прокуратурата е йерархично организирана и подчинена на главния прокурор, за да има смисъл от отделен прокурорски панел, то в него трябва да доминира парламентарната квота – т. е. членове, избрани не от самата прокуратура. В противен случай разделянето би довело до циментиране на господството на главния прокурор, чиито правомощия и независимост така или иначе са огромни. 

Точно защото съд и прокуратура са организирани по различен начин, и точно защото изпълняват различни функции, техните панели във ВСС също трябва да бъдат избирани по различна схема. При съдиите, които са плуралистична общност, може да има паритет между парламентарна и съдийска квота (или дори лек превес на съдийската), докато при прокурорската е редно парламентарната квота да преобладава, тъй като това е единствената възможност за някаква форма на търсене на отговорност на строго йерархизираната прокуратура.

За да проработи разделянето на ВСС е необходимо да влязат и нови хора, за които няма съмнение, че са станали членове в резултат на задкулисни договорености. Един инструмент за постигане на тази цел е намаляването на мандата на ВСС, макар и не радикално, от 5 – на 4 години. Четири години са достатъчно, за да се види дали системата работи добре. Този мандат е хубаво да се разминава във времето с този на правителствата – т.е. да не започва по едно и също време с техния мандат. Това разминаване ще се реализира и по естествен път, ако реформата бъде проведена до края на тази година. 

Прозрачен избор на членовете на ВСС 

Би трябвало да се смени и начинът, по който се избират членовете на ВСС, за да се даде по-голям шанс и на групи магистрати, млади съдии и прокурори, гласът им да се чува повече. Гилдията трябва сама да участва по-активно в ръководенето на собствените си дела – тя трябва да носи и отговорност за решенията си. Това би могло да стане, ако изборът на магистратската квота е пряк и става след нужните дискусии и публично обсъждане на кандидатите. Тази промяна не изисква конституционна реформа, но е важно да бъде реализирана като част от общ законодателен пакет заедно с промените на конституцията. По същия начин парламентът трябва да продължи практиката на публично обсъждане на собствените си кандидати, като и тук се вземат мерки процесът да не е формален, а да се разгледат по същество вижданията на кандидатите за съдебната власт, както и професионалните им качества. Политическата квота е особено важна и тя трябва да бъде запазена на всяка цена: както стана дума, тя е единствената форма на търсене на външна отговорност и отчетност в системата. Съществуването на такъв частичен външен контрол е същностна характеристика на конституционализма – част от идеята за checks and balances.

Отговорността на прокуратурата

Големият бял слон в съдебната реформа е липсата на ефективни механизми за търсене на дисциплинарна отговорност на прокуратурата и най-вече на нейния началник. Главният прокурор е прав да твърди, че Европа не би позволила политическа смяна на магистрати. Но и в никоя страна на ЕС драстични казуси на политическа по своя характер намеса в политическия процес – като при Костинброд и КТБ – не могат да се случат или поне да се случат безнаказано. При нашата система ВСС е органът, който трябва да дава оценка на дейността на прокуратурата и да предприема необходими дисциплинарни мерки, когато е нужно. Досега главният прокурор винаги се е оказвал голяма лъжица за ВСС – при Филчев нещата бяха стигнали драматично състояние, но и след това ВСС е бил срамежлив и плах по отношение на прокуратурата. 

За да се преодолее тази плахост може да бъде даден допълнителен стимул и подкрепа за този орган в усилията му да упражнява контролните си функции. Ясно е, че практиката на КС забранява импийчмънт на главния прокурор от политически орган като НС. Да, тази практика би могла да се промени, но това може и да не е толкова добра идея и да доведе до други проблеми в бъдеще. Затова един компромисен вариант би могъл да бъде парламентът да инициира – с 2/3 мнозинство – процедура за импийчмънт на главния прокурор, но окончателното решение да бъде взето от ВСС. Ползата от този вариант е в две посоки. Първо, ВСС няма да може да не разгледа казуса по същество, да не даде съдържателна оценка за дейността на прокуратурата, както и съдържателен отговор на мотивите на парламента. Второ, ВСС би имал ясна политическа подкрепа, което би му дало кураж да започне да изпълнява правомощията си, които досега са използвани само декоративно. 

Макар че само реформаторите стоят зад подобна идея – тяхната е дори по-радикална (за импийчмънт на главния прокурор от парламента) – един такъв компромисен вариант би бил много полезен за системата и би осигурил предпазен клапан за ситуации на системна злоупотреба с власт.

Други полезни идеи за промяна също има: да речем периодични изслушвания на главния прокурор в НС, увеличаване на някои правомощия на инспектората и т. н. Но тези идеи не бива да се смятат за заместител на разгледаните по-горе. Ако това стане, опасенията за декоративна подмяна на намеренията биха се оказали оправдани.

РБ е пратен в парламента с мандат да изисква подобни реформи – действия, които имат потенциал да променят в положителна посока системата. Затова и отстояването на тези и подобни идеи е от ключова важност за идентичността и кредибилността на реформаторите. Ситуацията е деликатна и конституционна реформа не може да бъде проведена без гласовете на опозицията. ДПС, например, ще играе открито за саботиране на реформите само и само да успее да изкара РБ от правителството – това също трябва да е ясно. БСП също едва ли ще преодолеят изкушението да развали управляващата коалиция. 

Единственият реален коз в тази ситуация е общественият натиск, който да направи така, че част от опозицията поне да подкрепи реформите, както стана със стратегията за реформа на съдебната власт. И както вероятно ще се случи и с идеята за разделяне на ВСС на два панела. Но за да проработи общественият натиск са необходими две условия.

Първо, управляващите да говорят на един език по важните въпроси, да имат ясно съгласие помежду си. Второ, да обяснят на понятен език какво и защо е необходимо да се направи. Време и за двете все още има, но то бързо изтича.

Анализът на Даниел Смилов е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от този автор може да прочетете ТУК.