Седнах и прочетох проекта на МОН за въвеждане на програмата „Религия“ в училищата. Споделям няколко наблюдения:

За деца в 1. клас се предвижда изучаване на теми като „Бог — извор на вярата“, „Чудотворец“ и т.н. Това са идеи, които изискват абстрактно мислене, а в тази възраст детето все още го развива — то мисли конкретно (доколкото си спомням от Пиаже). „Молитвата като разговор с Бога“ — това е метафизична концепция, която надхвърля мисленето на 7-годишните.

В 3.– 4. клас вече се преминава към морално-богословски теми: „Страх Божи“, „Смирение“, „Покаяние“ – термини от аскетическата традиция, които са трудно разбираеми за деца. Подобно и „грях“, „прошка“ – в религиозен контекст това са сложни духовни концепции, изискващи зряло мислене.

В 5.–7. клас се въвеждат специализирани богословски понятия като „Триединство“, „Боговдъхновеност“, „Схизма“, „Апостолска приемственост“, включително „Обратна перспектива в иконата“ – концепции от богословието и иконографията.

А в 8.–12. клас съставителите на учебната програма сякаш са се развихрили: „Апофатично и катафатично богопознание“ (академични термини, с които дори аз самият не съм добре запознат), „трихотомично разбиране на човека“, „исихазъм и обожение“ – концепции, които се изучават в богословските факултети.

Няколко извода:

– Въпреки декларираната неконфесионалност (всички ли са наясно какво означава това?), програмата е ясно ориентирана към православното християнство. В нея децата изучават „християнските ценности като основа на европейската цивилизация“. А къде остана античната философия? Общочовешките добродетели, за които говорят Сократ, Платон, Аристотел, а по-късно Марк Аврелий и Сенека? Да не говорим за Буда, дзен-будизма и Конфуций. Православното християнство е представено „отвътре“, а всички останали религии — като екзотични практики. (Най-фрапиращата липса ще спомена най-накрая.)

– Забелязва се оценъчен език – по отношение на протестантството, на различни „разколи“, „секти“, описвани като „отделили се и променили учението“, което предполага, че има само едно „правилно“ учение.

– В програмата личи силно влияние на руската религиозно-философска традиция. Павел Флоренски е изрично посочен като основен ориентир в религиозната естетика. Неговата теургична (богодейна) концепция за изкуството е проблематична за светско образование, защото представя изкуството не като естетически, а като религиозен феномен. Макар че не се споменава изрично Николай Бердяев (когото аз като студент четях), влиянието му е очевидно – концепциите за „творческата свобода“ и „личността като образ Божи“ напомнят за него, както и идеите на Соловьов. „Метафизиката на сърцето“(!?) също напомня за Борис Вишеславцев. Изобщо – програмата отразява широка „философия на сърцето“. На една крачка сме от „широката руска душа“.

– Не се споменава нищо за толстоизма, ницшеанството, Кант – въпреки че всички те по свой начин са свързани с християнството. Дори Св. Франциск от Асизи и неговата грижа за бедните, за природата – възгледи, които коренно променят западното християнство – липсват.

Очевидно е: това е православно-руска версия на християнската традиция, която придава сериозен културно-идеологически уклон на програмата. Маскирана е донякъде, но е там.

С две думи:
Програмата има фундаментални проблеми, които я правят неподходяща за светско образование:

– възрастова неадекватност – въвеждат се абстрактни теологични понятия на неподходяща възраст;
– декларираната неутралност е формална – програмата систематично предпочита православието;
– методологическа непоследователност – смесва описателен, исторически и теологичен подход, което води до объркване;
– идеологизация – основава се на руска религиозно-философска школа.

В заключение

Тази програма прилича по-скоро на адаптиран и олекотен учебен план за православна семинария, гримирана с малко повърхностна информация за другите религии. Несръчно прикрит опит за създаване на уж светски учебен предмет. Но в този си вид тя е несъвместима с принципите на светското образование и нарушава конституционния принцип на разделение между църква и държава.

И сега нещо фрапиращо:

След внимателен преглед на цялата програма по „Религия“ от 1. до 12. клас, открих един изключително любопитен факт:

Богомилството напълно отсъства от програмата!

Да, точно така – няма и дума за единственото оригинално българско религиозно-социално движение от X век, което:
– възниква в българските земи;
– създава уникална теологическа система;
– оказва влияние върху духовната история на Европа и световното християнство;
– е незаобиколима част от българското културно наследство.

Отсъствието на богомилството не е случайно. То лишава учениците от възможността да научат за тази страна от българската културна идентичност и за приноса на България към европейската религиозна история.

Моето усещане е, че този проект за религиозно образование не произтича от автентична обич и интерес към българското. Той идва от другаде. Макар нещо да ми подсказва, че натискът върху българската държавност и духовност е силен, че „мачът вече е свирен“, и че учебниците може би вече са написани (или дори отпечатани), аз съм длъжен да кажа какво мисля:

В този си вид тази програма няма място в българските държавни училища.

P.S. Доколкото разбирам, ще са необходими между 2500 и 5000 нови учители.

Анализът на писателя Захари Карабашлиев е от профила му във фейсбук. Публикуваме го със съгласието на автора. Заглавието е на Клуб Z.