Кой взема важните решения в Европа?

Този въпрос отново увисва със страшна сила, когато Гърция за пореден път се приближава към ръба на фалита.

Когато крайнолявото правителство на Алексис Ципрас дойде на власт в края на януари, то поиска да се преразгледа форматът на преговорите му с кредиторите.

Представителите на ЕС, на Европейската централна банка (ЕЦБ) и на Международния валутен фонд (МВФ), с които управляващите в Атина преговарят, вече не се наричат с омразното „тройка“, а са прекръстени на „институциите“.

Това трябваше да увери гърците, че древната им, но задлъжняла до шия държава не преговаря с шепа безименни чиновници от Брюксел, Франкфурт и Вашингтон, а с легитимни международни партньори. Както и че те не ѝ диктуват, а договарят с в равнопоставен диалог с властите ѝ взаимно приемливи решения за финансово оздравяване.

Преговорите на техническо ниво вече се водят в т.нар. Брюкселска група. Там се обсъжда колко да бъдат съкратени  заплатите и пенсиите, колко да бъде либерализиран пазарът на труда, колко и кои данъци да бъдат вдигнати и колко бюджетен излишък да отчете правителството в края на година. Договореното в Брюкселската група трябва да получи политическа благословия от Еврогрупата, т.е. от финансовите министри на Еврозоната.

Превръщането му в закони и прилагането им е условие Атина редовно да получава спасителните заеми от „институциите“, без които не може да си плаща външния дълг от 350 милиарда евро. А ако не го плаща, трябва да обяви дефолт и вероятно да напусне Еврозоната.

Това е архитектурата на преговорите, за която Гърция и Еврогрупата се разбраха в съвместен меморандум приет на 20 февруари. Той обаче не работи. Ципрас не иска да приеме условията на „институциите“ за още финансови ограничения. Те противоречат на обещанията, с които дойде на власт и заплашват да разцепят парламентарната му група и да бутнат правителството.

Срокът за сделка е до 30 юни, когато изтича сегашното споразумение на Гърцция за финансова подкрепа срещу реформи. Повече от три месеца преименуваният формат не даде плод. Остават точно четири седмици до момента, в който Еврозоната може за първи път да загуби страна-членка – събитие с трудно предвидими икономически и политически последствия за нея и за ЕС като цяло. Европейските институции – Комисия, Парламент, Еврогрупа, ЕЦБ – изглеждат безсилни.

Както се е случвало и преди, инициативата пое Германия. Снощи нейната канцлерка Ангела Меркел събра при себе си френския президент Франсоа Оланд, председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, председателя на ЕЦБ Марио Драги и изпълнителната директорка на МВФ Кристин Лагард.

Форматът беше хибриден. В него нямаше и помен от договорената на 20 февруари архитектура. Еврогрупата беше представена от само от двете си най-големи държави, липсваха останалите както и нейният председател, холандският министър на финансите Йерун Дейселблум. Шефове на „институциите“ присъстваха, но нямаха проект на споразумение, който да обсъждат. Накратко, нямаше я договорената процедура, но имаше елементи на спешност от жанра „какво да се прави?“

Днес Ципрас изпревари вероятността да му поставят ултиматум и съобщи, че е изпратил на „институциите“ „реалистичен“ план от 40 страници, в който правителството му правело възможните най-големи отстъпки. „Сега е ясно, че решението дали искат да се съоразят с реализма... остава с политическите лидери на Европа“. С други думи, ако Гърция изпадне от еврото, те ще са виновни.

„Фактът, че се разменят документи вече е добър знак“, коментира днес говорителка на Европейската комисия, но уточни, че страните още не са стигнали до споразумение. За недостатъчен напредък говори по-рано днес комисарят по икономическите и паричните въпроси Пиер Московиси.

Ситуацията напомня октомври 2011 година, когато преговорите с предшественика на Ципрас, Георгиос Папандреу, пое дуетът Меркози – съставен от Меркел и предишния френски президент Никола Саркози. Те му поставиха ултиматум – ако иска Гърция да остане в Еврозоната, да се откаже от референдум по програмата, която днес Ципрас иска да размрази.

Решението тогава засягаше и сега засяга цяла Европа, но в крайна сметка го вземат двама или петима напук на всички меморандуми, институции и формати.