Нека си представим, че в предстоящия политически сезон (извинете за израза) ГЕРБ се откаже да подкрепи промените в Конституцията, на двайсетина депутати им се развалят пултовете при гласуването на антикорупционния закон на Меглена Кунева, поправки в последния момент превърнат Закона за лечебните заведения на Петър Москов в „исторически компромис“, а ДПС все по-често се проявява като националноотговорен фактор, който след като избра подуправители на БНБ, избере и новия състав на КЗК. Нека си представим и още нещо – че Делян Пеевски продължи да изсветлява, а в парламента само Радан Кънев продължава да иска разследване на парите му и разследване на „разследвалите“ вече Пеевски и неоткрили нищо. Тогава ще има достатъчно хора, които ще кажат, че е крайно време

Реформаторският блок да напусне правителството

и да мине в опозиция. Въпросът обаче е, че това не е възможно. И тук нямам нищо скрито предвид. Изобщо не намеквам за това дали искат или не искат, дали са искрени в заявяваните досега позиции, дали искат нещо да променят или искат само да са на власт. Това са съвсем отделни въпроси, по които всеки може да има различно мнение, но то в случая няма значение. Реформаторският блок не може да напусне управлението. Просто няма как да стане това – технически.

Да продължим с допусканията: Радан Кънев решава, че не иска да продължава повече така. На подобна позиция вероятно е и неговият съпартиец – министърът на здравеопазването Петър Москов. И в някоя късна нощ лидерът на ДСБ пише във фейсбук: „Аре стига вече! Няма да участвам повече в подмяната. Продължаваме напред!“

И какво става на следващия ден? Нищо.

Някоя процедура във всеки един случай и във всеки един момент ще се окаже нарушена, за да може Божидар Лукарски да хвърли ексклузивно бомба пред някоя агенция и да... остане министър. Меглена Кунева ще бъде безкрайно ангажирана с лобиране за приемането на България в Шенген и понеже веднъж вече е доказвала, че поставя Европейската интеграция на България над личните политически сметки, ще продължи да бъде министър. БЗНС ще се разцепи на още десетина парчета, ако бъде поставен въпросът за напускане на Министерството на отбраната. Проф. Тодор Танев пък вече каза, че няма намерение да се разделя с поста си, ако Реформаторският блок поиска да напусне властта.

От общо 23-ма депутати в Народното събрание, със сигурност не всички ще са склонни на резки политически движения. И ако някоя сутрин Радан Кънев, Петър Москов и Христо Иванов решат да кажат „Баста!“, то дори заглавията във вестниците няма да са „Реформаторите напускат правителството“.

Разменете Радан Кънев с Божидар Лукарски, Меглена Кунева или който и да е.

Нека не предпоставяме кой каква позиция би имал. Дори и да разбъркаме имената в горните параграфи, ситуацията остава същата. Реформаторският блок не е в състояние нито да вземе някакво решение, нито да отстоява вече взето решение. В това състояние той е сбор от организации и хора с различни интереси, които дори не го крият. Докато едни казват, че искат активно да влияят на управлението, за да се случват различни неща, други демонстрират задоволство от постовете си и разсеяно се правят, че не виждат очевадни безобразия. Едните понасят критики заради другите, другите пък понасят незаслужени симпатии заради първите.

Всъщност управлението няма коалиционен партньор, който се казва Реформаторски блок. Това, разбира се, е удобно за лидера на ГЕРБ Бойко Борисов и той активно се възползва от вакуума, за да прави каквото е решил, а и за да оправдава партньорството с ДПС при ключови гласувания. Един коалиционен партньор може да има роля, само ако е способен в един момент да напусне. Тази „заплаха“ е всъщност единственият капитал на по-малкия партньор във всяко управление. Лишен от подобно „оръжие“, част от Реформаторския блок се превръща в екстеншън (на български е „продължение“, но в този вариант е по-разбираемо – б. а.) на ГЕРБ, а друга част претендира да влияе реално, но не си признава причините за липсата на резултат.

Без единна структура с общ лидер това нещо е обречено да се разтваря.

В управлението, в статуквото, дори в медиите Му.

Затова новините от последните дни около някаква регистрация на Реформаторския блок, за някакви разминавания в изказванията, за някакви премълчани действия помежду им и т.н., нямат никакво значение извън големия контекст – ще се превърне ли Блокът в нещо добре и ясно структурирано или ще си остане неопределено образувание, което може едновременно да бъде в управление и в опозиция, примирено и бунтарско, безсмислено и в същия момент все още смислено.

Прогнозираното за пореден път „разцепление“ на Реформаторския блок може да бъде погледнато отвъд формата – важно е дали има съдържание крайният резултат. И ако по пътя към интеграцията някой отпадне, то това няма да бъде задължително лоша новина, а повече честност. А още по-важно е да има на кого да звънят лидерите на другите партии, да има кой да наложи дисциплина в парламентарната група, да има от кого да търсят отговорност избирателите. Рано или късно въпросът винаги се оказва Кой?

*Заглавието е перифраза на думи, които са приписвани на бившия държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър: „На кого да се обадя, ако искам да говоря с Европа?“ По-късно самият Кисинджър отрече да е казвал нещо подобно.