Изборите в Гърция доведоха до парламент, който не се отличава съществено от предходния. СИРИЗА победи отново "Нова демокрация" и се приближи до абсолютното мнозинство. Социологическите прогнози за оспорвано състезание не се сбъднаха и левите се наложиха със сериозна преднина (35% на 28%). "Златна зора" – неофашистката партия – макар и трета по големина (7%), е изолирана и пренебрежима сила. Традиционната левица от ПАСОК затвърди своята маргинализация в рамките на около 6%. При това разпределение стана възможно съставянето отново на коалиция между СИРИЗА и "Независимите гърци" на Панос Каменос. В изявленията си след съобщаването на резултата лидерите на двете формации обявиха точно това решение. На пръв поглед изглежда, че изборите не промениха нищо. Изниква въпросът: "Бяха ли те необходими"?

Демокрацията не може да съществува, без известна непредвидимост и изненада. Ако всичко се знае преди изборите, много вероятно е да става дума за „управляема демокрация“ от пост-съветски тип. В гръцкия случай изненадата (и за социолозите) беше в това, че нямаше изненада - не се получи нещо ново и различно, въпреки голямата вътрешнополитическа и международна турболенция, която предхождаше и съпътстваше изборите.

От опърничава в партийна матрона

Още от един древен грък обаче знаем, че в същата река не може да се влезе два пъти. Основната разлика за днешна Гърция от преди и след изборите е превръщането на СИРИЗА от съюз на различни радикали в повече или по-малко mainstream партия, която се разполага по-трайно и устойчиво в центъра. С две думи, имаме случай на укротяване на опърничавата и превръщането й в партийна матрона. С този процес шансовете за вътрешносемейни гръцки скандали, както и за такива в разширеното европейско семейство намаляват. Или по-скоро, фокусът на евентуални напрежения се измества от екзистенциални проблеми като бъдещето на еврозоната към по-битови притеснения за пари и извънсемейни връзки.

По-конкретно, резултатите от изборите са следните:

  1. СИРИЗА получи одобрение за цялостната си политика дотук, макар и тя да позагуби част от привлекателността си – в крайна сметка избирателната активност на тези избори беше с около 5-6% по-ниска от тази на предходните. Одобрението за СИРИЗА включва два елемента. Първо и най-масово – борбата й като лъв (по думите и на Ципрас, и на приятелите му от „Подемос“) срещу лошите европейски кредитори. Второ и не по-малко важно: приемането на спаситителния за Гърция план, създаден и финансиран от същите лоши европейци. Докато първият елемент беше безпроблемен, съществуваха съмнения как привържениците на СИРИЗА ще се отнесат към втория. Те обаче доста разумно преглътнаха перформативните си противоречия в името на TINA (There Is No Alternative): липсата на реална политическа алтернатива. В този смисъл, основният резултат от изборите е приемането от страна на гърците на споразумението с ЕС и мандатът, който СИРИЗА получи да го изпълнява, въпреки лъвската си борба срещу него;
  2.  
  3. Като страничен ефект от това решение на избирателите Ципрас разреши и вътрешнопартийните си проблеми. Отцепниците от неговата партия се провалиха и останаха под 3%-ния праг. Това ясно показа, че бунтът на радикалите в СИРИЗА бе неуспешен, което прави възможно и преместването на партията в политическия център.
  4. Коалицията с "Независимите гърци"

  5. Коалицията с "Независимите гърци" на пръв поглед в момента е ненужна. Има много други партии – от "Потами" до ПАСОК – които биха могли да играят ролята на коалиционен партньор или дори да подкрепят правителство на малцинството на СИРИЗА. Заявката за продължаването на коалиция с партия от радикалната десница най-вероятно има следното обяснение. Първо, това е minimal winning coalition (минимална печеливша коалиция). От теорията за рационалния избор е известно, че такива коалиции максимизират ползата за участващите в тях – от гледна точка на СИРИЗА, тя ще трябва да прави най-малко компромиси, ако се коалира с най-малката възможна партия. Второ – и по-важно – изборът на радикална партия от дясно е символно важен. СИРИЗА не иска да прелегитимира ПАСОК или други традиционно леви партии, нито пък от опърничава веднага да се превърне в примерна матрона като се коалира с центристи.
  6.  
  7. СИРИЗА държи да запази радикалното си наследство и да приобщи наново неуспелите бунтовници. Затова посланието е: „Ние не сме нов ПАСОК, не сме центристка формация. Запазваме антиестаблишмънт реторика и профил. Запазваме претенцията си да не сме системата, а срещу нея.“ Ясно е, че всичко това са повече жестикулации; ясно е, че има и известна доза лицемерие в тях. Но все пак Ципрас правилно разбира, че една съвсем укротена матрона бързо ще бъде разлюбена. От тази гледна точка включването на "Независимите гърци" е удобно: то напомня на хората за радикалните корени на СИРИЗА, но реално не води до някакви тежки политически компромиси, които Ципрас да трябва да прави по посока на крайнодясното.
  8. Запазването на усещането за радикалност

  9. Запазването – доколкото е възможно - на усещане за радикалност е важно и от друга гледна точка. Тази радикалност се оказа печеливша стратегия в преговорите с ЕС почти до последния момент, когато Варуфакис преигра и вбеси абсолютно всички. Но дотогава Гърция успя да извлече доста дивиденти в преговорния процес, да стигне до доста отстъпки (част от които бяха загубени в последния момент). Като изключим грешката на Варуфакис в края (за която той си понесе отговорността), гърците все пак останаха с впечатлението, че с радикален преговарящ стигаш до по-добър резултат. СИРИЗА – в този смисъл – няма интерес да изглежда напълно укротена.
  10.  
  11. Макар че "Златна зора" се представи добре, за някаква особена фашизация на гръцкото общество не може да се говори. Това е впечатляващо на фона на трайното присъствие на големи маси бежанци в страната: в това отношение гърците дават пример и урок на повечето от останалите европейски държави и особено на тези от нашата черга. Решението на Ципрас да продължи коалицията с крайно десните "Независими гърци" може да издава и желание да се „обере“ малко подкрепа от наистина крайната, фашизирана десница (Златна зора). Тази игра на опити за опитомяване на (по-приемливи) радикали чрез приобщаването им в управлението се играе почти навсякъде в Европа. Интересното в Гърция е, че едни (бивши, леви) радикали се опитват да опитомят други (десни). По-сериозният въпрос е за дълготрайните ефекти от този процес. Мейнстриймингът на крайното (било то ляво или дясно) го укротява, но той трайно променя и политическия речник, и дневния ред на обществата. Европейският опит не е еднозначен. От подобно „укротяване“ Унгария изглежда залитна прекалено надясно с последици, които всички следят с тревога.
  12. Дилемите на левицата

    Процесите в Гърция показват и дилемите на левицата в Европа. Очевидно е, че тази левица губи физиономия и се нуждае от нова стратегия за освежаване. Свидетели сме на края на „третия път“, на синтеза между ляво и дясно, който донесе толкова успехи на Блеър и компания не само в Обединеното кралство, но и в Европа. Блеъровата левица – от лейбъристите, през ПАСОК, испанските и немските социалдемократи, френските социалисти, та чак до нашето БСП (с всичките му ДС и съветски примеси) – е в криза.

  13. Гръцкото решение е терминално: край на старата левица и изместването й от радикална, но „укротена“ нова левица. Дотук нещата вървят повече от успешно за Ципрас и компания. Във Великобритания изборът на Корбин маркира друга възможна стратегия – запазване на старата партия, но радикална смяна на лидера с аутсайдер, носител на по-радикална енергия. И в двата случая, обаче, прави впечатление липсата на някаква реална идеологическа алтернатива: и Ципрас, и Корбин преминават и ще преминават през процес на възприемане на много от политиките, наследени от омразната им левица от Блеъров тип. По този път Оланд беше първопроходец – той опита няколко радикални жеста в началото, след което загуби и скорост, и посока. Ако има някаква поука за Ципрас и Корбин, то тя изглежда е да не се „укротят“ твърде бързо, което би довело до загуба на електорална енергия и подкрепа.

Къде е нашата левица спрямо тези процеси? Назад и встрани от тях. БСП реши да запази структурата и лидерството си като завие (реално или по-скоро реторично) в проруска и по-лява икономическа посока. При проруския завой на социалистите им се получава по-естествено, докато при икономическите политики заявките са по-скоро на книга: управлението на Орешарски, например, следваше общите макрополитики на предходни управления.

В този смисъл, кризата на лявото може да е общоевропейска, но решенията са локални, а понякога и идеосинкретични.

Анализът е написан специално за Клуб Z. Подзаглавието е на редакцията. Още текстове от Даниел Смилов може да прочетете ТУК.