На 21 октомври Никита Михалков става на 70 години. Режисьор, актьор, обществена личност, той е една от най-талантливите и противоречиви личности в съвременна Русия. Навръх юбилея си Михалков разказва пред Лента.ру как през годините са се променяли възгледите му за киното и света. Режисьорът се поддава и на изкушението да постави диагноза на съвремието ни.

– Очевидно възгледите ви за режисурата, авторският подход към това какво е кино и как да го снимате, с течение на времето са се променили съществено. Сега какви сюжети ви привличат?

– Сега се занимавам повече с Академията (бел. авт. – Академия за кинематографско и театрално изкуство „Н.С. Михалков“). Освен това е много сложно да се откъсна от „Слънчев удар“ – снимките на филма вървяха трудно и сега нямам никакви работни планове. Идеи и предложения има, но засега не съм се спрял на нищо.

Що се отнася до възгледите ми за режисурата, случи се процес на вътрешно движение – от желание за самоутвърждаване и опит да проумееш необятното към постепенно отсяване на голямо количество наноси. Така или иначе за мен режисурата е живот. Режисурата е атмосфера. Човекът, който е способен да създаде правилната атмосфера и вътре в кадъра и около него, това е режисьорът. А онзи, който не умее това, може да бъде и добър човек, и професионалист, но не и художник. Всъщност не е задължително да си художник. Занаятът, следването на сюжета, умението да не правиш груби грешки при работата по сценария и на снимачната площадка могат да създадат професионално произведение. Но полетът започва там, където има атмосфера.

– Вашите последни филми се усеща появата на интерес към човешкото многогласие – особено в условията на тълпата, в която звучат отделни човешки гласове?

– Да, истина е. Появи се и още едно важно нещо – мащабът. Той е много увлекателен. Той може да плаши и заради това човек да се откаже от него, а може и да действа като наркотик, защото има психоделично усещане, когато количеството преминава в качество. Когато, да допуснем, 100 човека с помощта на компютърна графика се превърнат в 5000, това влияе на зрителя преди всичко като информация. А когато в твоя кадър има 5000 човека, това вече е съвсем друга енергия – става вълнуващо и интересно. Нямам самоцел да натъпча кадъра с голямо количество хора, но красотата на този мащаб, преходът му в определено качество ме вълнуват. Преди това не ме привличаше, бях зает с друг тип кино. На мен не ми се снима кино за войната, където дословно са описани събитията такива, каквито са били, макар че уважавам, когато се прави това. 

Само който е воювал на родна земя, знае какво е война

– А какво ви се иска?

– Интересува ме логиката на войната – и отсъствието на логика във войната. Интересува ме къде е Богът на войната. Интересува ме осъзнаването на това, че всеки воюващ води своя собствена война – ако са се сражавали 30 млн. души, значи има 30 млн. различни войни. За мен е много важно и откровението, станало част от задачата на повествованието – само онзи, който е воювал на родна земя, знае какво е война. Войната, която се води някъде другаде, също е болезнена и също носи нещастия в семейството, но ковчезите, долетели от Сирия, не са същото, като войната в твоето родно село, град, страна. Войната в твоята страна е, когато воюват всички – войници, офицери, старицата, детенцето, столът, очилата, чашата… всичко! Всичко е погълнато от тази страшна бездна – и вътре в тази бездна е много интересно да разглеждаш съдбата на човека. За мен например „Изпепелени от слънцето 2“ е притча, приказка, която не можете да разглеждате като исторически филм за войната. Пък и не трябва. Защото, когато казвам, че всички воюват – значи, че воюват и мишката, и комарчето, и паячето. А в резултат на това и мишката, и паячето могат да решат съдбата на някакво гигантско сражение. Мен ме интересува не когато вървим от общото към частното, а обратно – от частното към общото, когато в капката роса виждаш небето.

– Имате ли представа какъв тип кино сега е нужно на руския зрител?

– Не знам рецепти, но знам едно: ако в Русия се е съхранила привързаността към дълбините на руската литература, то трябва да запазим тази вярност. Герасимов (бел. ред. – съветски кинорежисьор, драматург и педагог, 1906-1985) казваше, че литературата е майката на киното. Тогава ние, младите, се отнасяхме с уважение към тези думи, макар че не ги разбирахме. Но сега аз разбирам какво е искал да каже. Невъзможно е според мен и е престъпно да откъснеш руското кино от руската литература – нямам предвид екранизацията, а влиянието. Набоков смяташе, че великата литература не е онази, която четеш, а която виждаш, и това е абсолютно точно. Струва ми се, че въпросите за човечеството, не се променят. Те остават едни и същи: живот, смърт, деца, родители, болести, глад, война. Променят се технологиите за убийство, технологиите за събиране на селскостопанска реколта, променят се дължината на поличките и прическите.

– Как трябва да се снима съвременността, за да няма фалш?

– Въпросът е в следването на модата и времето – или пресъздаването на времето, за да се гмурне човек в него и да го види. Струва ми се, че киното, където хората са облечени в тигрови кожи, може също да бъде съвременно, ако разглеждаш дълбочината на човешките взаимоотношения. Особено ако говорим за руското изкуство, където има катарзис, състрадание, любов. Когато то така или иначе е изградено върху сблъсъка на характерите и характера на сблъсъците, когато е рационално и персонажите не са пластмасово всеядни.

Има една тайнствена и леко наивна мисъл, че ако снимаш като американците, ще те гледат навсякъде. Не, ние се опитваме като американците, а никой не гледа. Защото истински интернационално може да бъде само истински националното. Истинското започва да се проявява там, където няма интелектуален „Макдоналдс“: корейско кино, турско кино, южноамериканско кино – личностно и дълбоко потопено в националния характер и проявленията на човешките страсти. А страстите винаги са едни и същи. Вижте филма „Такси“ на иранския режисьор Джафар Панахи – нищо не се случва, но това е толкова вълнуващо. Защото там има истинска кръв и бие истинско сърце, и филмът става абсолютно интернационален. Ето това е пилотаж!

Куросава ми открадна няколко сцени

– Има ли в световното кино режисьори, които бихте нарекли съмишленици?

– Мога да съдя само по моите отношения с Акира Куросава или Бертолучи. Не бих казал, че с Куросава се движехме в една посока, но зная как той се отнасяше към моето кино и мога с благодарност да отбележа колко съм радостен от този факт. Освен това Куросава ми открадна няколко сцени, за които му бях разказвал – от замисления „Дмитрий Донски“ (бел. авт. – Михалков трябвало да снима „Дмитрий Донски“ по повестта на Юрий Лощиц през 1982 г., но Юрий Андропов спира проекта, за да не се почувстват обидени „източните другари“). Бях щастлив, когато видях тези сцени във филма му „Ран“ (1985). Помислих си: „Аха, значи ставаме за нещо“. Кой още… С Емир Кустурица например сме много различни режисьори – различни във всичко. И въпреки това дишаме в синхрон.

Това не е съвсем точен въпрос. Правилно е да помислим за това колко дълбоко ни интересува анализът на човешките взаимоотношения и на какво се базира той – на шока, на възмущението, на хладния нос, на модата или на състраданието, желанието за катарзис, любовта. Зрителят трябва да осъзнае, че обича този, който му показва филма. Както правилно отбеляза един от старците: „Жестоката истина без любов е лъжа“. Истината, която не носи в себе си катарзис, е лъжа. За мен това е основното.

– Споменахте, че „Слънчев удар“ ви е затруднил. Можете ли вече да кажете на какво ви научи опитът от работата по този филм?

– На това, че киното може да бяга пред времето. Това е конкретно съобщение, което, за съжаление, потвърждава, че понякога е добре да слушаш онези, които не се занимават с политика, но усещат времето. Вземете например в „Слънчев удар“ последния монолог на подпоручика в шлепа. Той се затуднява от факта, че е заснет в Одеса, която две години по-късно вече не е същият град. Тази Одеса, където цъфтят кестени, а баржите са пълни с кефал, вече не съществува. Научих се, че трябва да бъдеш изключително чувствителен към това, което усещаш, за да правиш това, което искаш – ако разбира се, не работиш за пари, слава или държавна поръчка. И ако импулсът идва от сърцето, то ще се намерят пет, шест, осем милиона души, които ще тръгнат в същата посока.

– Защо 30 години след написването на сценария вие наскоро отново заговорихте за плановете си да снимате „Грибоедов“?

– Проблемите са все същите: войната за Пътя на коприната, битката на титаните за Изтока продължава. Освен това трябва да разберем: не е истина, че Грибоедов е станал жертва на разярената мюсюлманска тълпа. Грибоедов е станал жертва на хладнокръвно политическо убийство, което е било планирано и осъществено от англичаните заедно със сериозната пета колона в руското правителство. Намерихме достатъчно значими документи, потвърждаващи, че граф Неселрод е бил двоен агент, бъдещият канцлер! (бел. ред. – Александър Грибоедов е руски дворянин, дипломат, поет, драматург, композитор. Автор е на римуваната пиеса „От ума си тегли“, която и до ден-днешен в Русия е източник на много крилати фрази. Умира при разгромяването на руската дипломатическа мисия в Техеран на 11 февруари 1829 г.)

– Нормално ли е, че културата в Русия се превръща в зона на бойни действия?

– Няма нищо хубаво в която и да е война, но понякога се радвам, че я има. Ако я нямаше – бихме продължили да се развиваме така, както започнахме преди 23 години. Това щеше да е катастрофа за Русия въобще и за руската култура в частност. Либерализацията доведе до изтреблението на всички генетични кодове на народа, традициите, културата, историята. Много показателни са думите на Медведев, докато беше президент: „Русия е млада страна, само на 20 години“. Тази фраза от устата на държавния лидер просто посича цялата предишна велика история. Именно поради това, слава Богу, тази война, за която говорите, все още се води.

Безнаказаната и анонимна информация развращава

– В този случай необходими ли са вмешателства в културата?

– Не трябва да подхождаме към съвременността от позицията на отдавна отминалите дни, когато статия във вестник „Правда“ определяше идеологията. Днес си имаме работа с луди технологии и огромна скорост на разпространение на информацията. Абсолютно безнаказаната и анонимна информация развращава невероятно. В мрежата се появяват безумни примери на лъжа и измама, които възбуждат огромен брой хора. Всички цветни революции се случиха именно благодарение на тези технологии. Идеята „Нека всички цветя да цъфнат“ е мила от гледна точка на хуманността, но съществуват и много тежки времена, в които най-важното е да не погубиш онова, което все още е хубаво.

Кой е да е този цензор? Ако това е някой партиен глупак, е едно. Ако е писателят Гончаров, е съвсем друго. Аз мисля, че една огромна нация и огромна страна не може да оцелее, ако в нея няма нещо, което не трябва да се подлага на съмнение, нито на корозия, предизвикана от ирония и сарказъм. Не може! Ние сме свидетели на дълбоко глобално разрушение на човешкото съзнание. Това е опасно.

Еднополовите бракове са предвестник на световна катастрофа

– Смятате, че точно сега времената са толкова мрачни?

– Уверен съм. В момента, когато църквата в Западния свят започна да освещава еднополовите бракове, ние се доближихме до ръба на огледалния свят. Това е предвестник на световна катастрофа. Нямам предвид осъждането на нетрадиционни отношения – моля ви, за Бога! Но когато това започва да има отношение към нещо официално фиксирано като създаването на семейство, осветено от вярата, църквата, то вече ставаме свидетели на едно от най-тежките нарушения на всичко, създадено от великата европейска култура.

площад "Славейков"