"Като виждам бедните, плача. Моите богати приятели също."

Тези думи на високото момче, глуповато високо, са своеобразен връх в развитието на родния популизъм, апотеоз на политическото и човешкото лицемерие. Нито Жорж Ганчев, нито Волен Сидеров, нито Бойко Борисов са си позволявали да плачат! И те страдаха, но по-скромно, така както съветва Камю да се страда – отмерено. А многообещаващият млад политик се хвърли да страда на акорд...

Всъщност, ако забелязвате, политиците стават все по-обещаващи. И това е естествено, ескалацията на обещанията е неизбежна. С времето повечето работи вече са ни били обещавани. Създава се нещо като виртуална хедонистична мелница. Колкото повече получава човек, толкова повече му се иска. И политикът какво да прави, освен да дава. Обещания.

Популизмът е приказка, разказвана с користна цел. Тя няма нищо общо с действителността, а е врата към паралелния свят на илюзиите и мечтите. Ражда се и избуява във времена на криза в базовите ценности на едно общество. Популизмът е начин да се излъже общественото доверие чрез създаване на лъжлива представа за бързо и лесно решение на тежки и забатачени обществените проблеми, когато разумните средства за решаването им изглеждат вече изчерпани и остава само „чудото”. Хората са уморени и поради това лесно уязвими за популистката реторика. В съвременния български политически речник популизмът носи главно негативни конотации. Популист е синоним на политически спекулант.

Ако се опитаме да формулираме закон на популизма, то той би звучал почти като закона за запазване на енергията – никога не изчезва, само преминава от един вид в друг. Виждаме го да взема своето както в страни със слабо развита демократична традиция като България, така и в утвърдените демокрации. Той извира непрекъснато от бедността (абсолютна или сравнителна), разочарованието от прехода, наличните реални опасности пред нацията (или просто страхове), които се преувеличават. Подхранва се от даденостите на националната психология, от атомизиране на обществото, от краха на моралните авторитети. Той търси и лесно намира виновни, които трябва да се накажат, и неправди, които трябва да се поправят.

Да подценяваш популистите и популизма означава да надценяваш народа. Извън патриотарските проповеди за „мъдрия български народ” съществува и едно друго езотерично познание, достъп до което имат само избрани. То звучи като вътрешноведомствения девиз на „Проктър и Гембъл”: „Не вземайте хората за глупаци, но никога не забравяйте, че те са такива...”

Българският популизъм се ражда с новата българска държава - в далечната 1879 г., в Учредителното събрание, което трябва да изработи българската конституция. На опитите на шепата юристи да създадат една умерена и съобразена с доскорошното робско битие и отсъствието на държавнотворческа традиция конституция либералите на двамата Петковци - Каравелов и Славейков - отговарят с  пламенни народофилски речи. Те нямат аргументи и не се нуждаят от такива. “Какви са тия бабини деветини? (ръкоплескания)… Конституция консервативна… то прилича като да казва некой леща на кебап… Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи - искат некаква ветърничава конституция (ръкоплескания)…” И събранието “ръкоплеска”… И двамата либерални водачи непрекъснато изтъкват „вродения” демократизъм на българина, традициите му в общинското самоуправление и ред несъществуващи политически добродетели на българина.

В основата на българския популизъм заляга егалитаристкият комплекс на българина. (Генезисът му е в общинското битие на възрожденския българин, в ограничения икономически ресурс, който налага стремежа към равенство като форма на оцеляване на всички...)  45 години народна власт доведоха този комплекс до абсурдна хипертрофия. В първите години на демокрацията, докато още не беше ясно, че равният шанс не означава равен успех, докато „американската мечта” беше още всенародна, „генетичната” обремененост беше приглушена. Това беше време, когато повечето българи гледаха на раждащата се демокрация като на неизпълнено обещание на социализма. Но ударната реституция и приватизация бързо отрезвиха надеждите за лично и всенародно щастие. Можем да приемем 2001 г. за условна граница, от която започна популисткият подем. Процесите, които набираха сила в предишното десетилетие, срещнаха националнопсихологическата предразположеност и липсата на реална политическа култура на българина и подготвиха почвата за популистките идеи.

Тежката икономическа криза, която остави управлението на БСП, беше последвана от тежка морална криза след края на „най-успешното правителство” на прехода. Хайдушката евристика от първите години на демокрацията, когато политиците влачеха кой колкото може да носи на гръб, се замени от все по-суфистицирани, „научни” подходи. Касовата и „разбойническо-мениджърската приватизация” довършиха процеса на разграбване на основните ресурси. Много хора загубиха спестяванията си в пирамидите и банковата криза. И властта все по-трудно успяваше да ги храни с бъдеще - „макроикономическа стабилност”, НАТО, ЕС.

Настана време

Неведоми са превъплъщенията на популиста. Той може да се яви във всякаква форма. Пионерът Жорж Ганчев се яви и самопредстави като успял на Запад човек, живял в Лондон, работил в Холивуд... За времето си той беше самотен представител на жанра. Освен големия бутафорен реквизит, с който дойде, Жорж беше и доста подранил – кризата на Виденов предстоеше, още не бяха минали приватизационните сини печенеги... И това естествено ограничаваше идейния му арсенал почти единствено до „червено-синята мъгла” и някакъв отвлечен патриотизъм. След „най-успешния кабинет” се роди и подходящата социална среда за масовото избуяване на популизма. Голямата част от хората осъзнаха, че им се отрежда ролята на лузъри.

Симеон дойде като добрия цар от народните приказки, обвит от аристократичната си харизма и романтиката на роялисткото завръщане след почти полувековно изгнание. Обеща морал и бърз скок в царството на благоденствието. Отбягването на всякаква политическа конфронтация отговори и на умората от двуполюсния модел, обявяван за основното зло на българския преход. Симеон се държеше и говореше като човек, който знае истини от по-висш порядък. А в обществото все още имаше надежди за бърз просперитет и той го обеща: „Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни…” Затова, докато обикновените популисти се разпознават още на идейно ниво, царят беше разпознат като популист постфактум, по делата, не по идеите.

Поведението на царя - драмите около създаването на НДСВ, дали да я оглави, отказът да се кандидатира за депутат, колебанията дали да приеме премиерския пост, поведението му по време на президентските избори през 2001 г. и общинските избори през 2003 г. – всичко това създаде основателни съмнения относно желанието му да остане трайно в българския политически живот и допълнително подхрани тезата за реституционното завръщане. Това бързо уби силно надценената харизма. Тя не понесе измерването в декари… Бог слезе (Deus ex machina), но завързаният сюжет не се развърза.

Бойко е народният цар, Ивайло от село Банкя, чието основно достойнство е, че „притежава простотата на понятие”. Говори просто и - което е по-важно - мисли просто. Между другото, „Аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме”, макар и да съдържа откровени елементи на саморефлексия, когато е споделено от премиер, може да бъде определено единствено като изключителна популистка реторика.

В негово лице хората си въобразиха един нов Крали Марко. Зле прикриваният инфантилизъм, сенилното говорене на Симеон роди нуждата от героика. На идейно ниво Бойко не обещава почти нищо. Неговият популизъм е, ако мога така да се изразя, по-скоро поведенчески. И затова се разви главно в медиите.

Една от най-действените популистки идеи е противопоставянето на демокрацията на реда и сигурността. Сигурността е екзестенциална ценност, докато за нашия народ демокрацията все още не е. И в това противопоставяне обикновеният човек интуитивно застава на страната на сигурността. Бойко декларираше готовност да се бори с престъпността, подхвърляше носталгични препратки към реда и сигурността в тоталитарното минало и успя да си изгради образ на непримирим борец и бъдещ победител на престъпността.

Другият особено важен момент е ясната и категорична персонализация на обещанията, съответно очакванията. На ясното усещане за колективна безотговорност, което роди тройната коалиция, Бойко отговори с категоричен личен ангажимент. До последния ден на управлението си той използваше Аз-формата дори за събития и решения, в които няма никакво лично участие: „АКТА я спасих аз... Шистовия газ го спрях аз. Може да изброя тези генномодифицираните храни ги спрях аз. И ще излиза някой и ще ми казва…”

Дето се вика, сам си ги пуснах, сам си ги спрях,
но кой ти помни…

По принцип популизмът е набор от антисистемни идеи. Той вирее в опозиция. Ако по някакъв каприз на историята докопа властта, популистът бързо сменя арсенала. На власт става демагог. Но Борисов и на това му намери цаката, без да влиза в личностно раздвоение. Виновните се оказаха в миналото – лошото наследство на тройната коалиция. И една световна криза, дошла му като отговор на молитва… През цялото си управление Борисов, подобно на вещиците от „Макбет”, ловко разбъркваше в политическия котел тежка демагогия с личностен популизъм. И не е нужно много да се взираме, за да забележим, че и на власт, и в опозиция Борисов ползва една и съща реторика. От една страна, подклажда демагогски страх от връщането на триглавата ламя, от ужаса, който ще настъпи след него и без него. От друга - ежедневно доказваше семейната си и биографична връзка с народа. Филията мас стана символ на управляващия популист. Едно бедно, много бедно детство. „В края на краищата аз съм ял хляб и лук много години. И сме били най-бедното семейство…” Рано останал сирак (относително рано, на 38 г.), не се научил да яде с нож и вилица, езици също не успял да научи. Перфектният хамелеон! Сам си кара джипа, носи червен конец за уроки, костюмите му стоят като поръчани по интернет, слуша чалга, пали свещички на Богородичка, през постите яде само боб, леща, лапад и ориз с гъби… Единственият видим лукс – пурите, естествено са простими. Така де, няма човек без кусур. И много странно, че този човек, който по собствените си признания много обича да си похапва, няма нито една снимка на софра. Дори хляба от ритуалните пити отказваше…

Разбира се, не всичко беше в стила на съветите на Полоний: „Естествено се дръж, но не простей!” Много от изказванията на Борисов трудно се задържат от светлата страна на кича и дразнят интелигентните българи, но те са извън таргета му.

Безапелационната победа на стария морал над новия морал създаде условията за появата на крайния популизъм на Волен Сидеров и партия „Атака”.

Сидеров е лидер тип „дуче”. При него това е съвсем съзнателен и репетиран избор. И на идейно, и на лексикално, и на металингвистично ниво той имитира националсоциалистите. Търси и винаги успява да намери врага на българската раса – евреите, циганите, турците, чуждите корпорации... Той говори на един от най-действените социолекти на популизма - омразата. В социален план играе на най-тънката струна на хилядите губещи – снема личната вина за неуспеха и я прехвърля върху политическата система. Виновни са тарикатите, а не обикновените хора. И естествено обещава реванш след голямото раздаване, национализация на откраднатото. Неговият популизъм е разчетен върху социалния и етническия реваншизъм. Той е много лесен за разгадаване, ако се възприема без лична емоция. Но за съжаление демокрацията ни роди много отчаяни хора, които посягат към симулакрумите на Сидеров като към последна надежда.

Сидеров, бих казал за щастие, няма самодисциплината на Борисов. Той е отрицанието на принудителния стоицизъм на Борисов. Скъпи вечери, маркови вина, луксозни парцалки, скъпи воаяжи… На него му се живее, тук и сега. Независимо че и той, подобно на Борисов, е майстор да отрича очевидни неща, в момента изгребва дъното на популистката си находчивост. В десетте условия за по-нататъшна подкрепа на правителството, които наскоро съобщи на населението, той успя да синтезира целия идеен арсенал, с който се е хранил през годините. Казвам съобщи, защото зад тях не стои никаква санкция при неизпълнение. Просто за сведение… Един вид „продуктово позициониране”.

Смъртта на Сидеров беше предизвестена. Електоратът започва да разбира, че крякането на Сидеров не е като крякането на гъските и няма да спаси Рим. Днес народният трибун агонизира в политически куриоз – антесистемен популизъм, коопериран с властовата демагогия. Антисистемната реторика си загуби адресата. Иронията на Дилов: „Добре дошъл в кочината!”, се оказа пророческа.

Колкото и негативно да сме настроени към популизма и популистите, трябва да отбележим, че това явление носи понякога и колатерални ползи. Популистките тези са отговор, наистина често грешен отговор, но на реално съществуващ въпрос. Веднъж артикулирани, те не могат вече да бъдат премълчавани. И останалите политици няма как да ги заобиколят. Популистките идеи често поставят реален проблем, понякога дори посочват и вярното решение. Отделен въпрос е дали има искрено желание за промяна и дали популисткият лидер е точният човек.

Българският популизъм не е изолирано явление. Българските политически девиации се проявяват в определен европейски, а и световен контекст – от Хайдер и Жан-Мари льо Пен до Уго Чавес и Ево Моралес. Българските популисти заимстват идеи и практики, поддържат контакти и индуктират престиж и легитимност от западните образци. И колкото и да не ни се иска да го признаем, популизмът не е детска болест на демокрацията. Той е хронично заболяване, за което няма открита ваксина. И макар че в повечето случаи се кара „на крака”, леталният изход никога не е изключен напълно.

Поради липса на място в този текст не се спираме на епизодици като Яне Янев и Бареков. Пък и те в много отношения са епигони. 

Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през преди повече от година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2016 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.