Веселина Седларска

 

Село Новачево, община Сливен. 1 100 души население, 120 от тях с двойно гражданство. Всички в селото са етнически турци. Няколко мъже пият кафе пред магазина, три жени в магазина. Във въздуха витае уговорка, идваща от страна на местните: ще ви кажем, каквото ви интересува, но няма да ни снимате и няма да ни питате как се казваме. (По Доган – това безмълвно общуване е морфически резонанс.) Пращаме сигнали, че ще бъдем обективни (по Местан - екзактни) и няма да има имена (по Мариана Георгиева – пълен конфиденс).

И когато всичко това е уточнено с погледи, припалвания на цигари, въздишки, че зимата все пак идва и други дребнотии, ги поглеждам и казвам: „Мислите ли, че е възможно българи и турци да се сбием?“ Въпросът ми не е измислен добре, но те разбират. Тези хора не отговарят веднага, тук пътят от ухото до устата е бавен като в планината отсреща. Единият от мъжете най-после казва: „За какво?“ Не знам, заради това, да речем, че някой ще реши да ни сбие. „Няма такова нещо, заради което си струва да се сбием“ – казва мъжът. „Партиите не могат да ни накарат да се сбием, защото ги няма – намесва се другият млад мъж. – Ей я БСП (протяга едната си ръка с отворена длан), ей го и ГЕРБ (протяга другата), само на тия партии разчитам, на ръцете си.“ Не спомена ДПС, казвам. Той въздиша - малко уморено, малко ядосано.

Влизаме в магазина, няколко жени разменят тук приказка, друго обществено място в селото няма. Питам ги същото, дали е възможно да застанем българи и турци един срещу друг. Получавам едновременно два отговора: „Това няма как да стане вече“ и „Зависи“.

Жената, която каза, че това няма как да стане, започва да разказва: „Моята сватба беше първата след прекръстването. Такъв цирк селото не беше виждало. Първата снимка в Новачево, на която всички жени са с поли, е от моята сватба. Никакви шалвари, никакви кючеци. Играхме само хоро. Хоро и с поли. Не беше лесна работа. Роди се дъщеря ми, кръстихме я с българско име. Един ден ми се обажда Силвет библиотекарката, ще дойдат у вас, вика журналисти да те снимат с бебето. Дърпам шалварите нагоре, мятам един пенюар, те ме снимат с бебето, аз треперя да не ми се смъкне крачола…“

Жената се смее, сега всичко й изглежда само смешно. „После се роди синът ми, вече можеше да е с турско име. Известно време тъй я карахме – момиче българче и момче турче. Малкият реве, иска и той като кака си да има българско име. Първо му казвахме абе кака ти се роди по българско, ти по турско, какво да правим. После го излъгахме, че и той има българско име. Сега ми е смешно, само ми е смешно.“

Жената, която отговори „Зависи“: „На мен не ми е смешно. Аз бях дете, като ни прекръстваха. Криехме се в гората. Много страшно беше. Видях как гонеха и биеха хората. Треперех, не се забравя. Прощава се, ама не може да се забрави. Нашата къща е до шосето, всичко се виждаше. Майка ми все забравяше, че не бива да я видят с шалвари, колкото пъти излизаше на двора, толкова пъти на ден я глобяваха. Да, и вкъщи не можеше да сме с шалвари. После ни върнаха имената и същите, дето глобяваха за говоренето на турски и за шалварите, дойдоха у нас и сядаха на трапезата, веселяха се с нас и от всичко, което се случи, това ми беше най-необяснимото, още не мога да го разбера това нещо човека. Ония горе не ги слушам, не ги гледам, те са комбина. Комбина са. Какво да мисля за тях? Хич не ги мисля даже, хич.“

Трета жена: „Ами не е правилно да се правят неща против България и то от умен човек. Тъй хубаво говореше Местан. Ама това ти е родината, бе, твойто място. Тука ти е хубавото, на сина ми даже в Англия не му е хубаво. Той завърши в Истанбулския университет, в Англия работи. Да остане в Истанбул ли, ти чуваш ли се? Веднага ще го вземат в армията. Може и за месец да го вземат, ама аз и за един ден не го давам. Да го пратят да се стреля, не го давам момчето си за война!“

В Новачево има един човек, който няма нищо против да казва името си – Ниязи, прякора си – Голямата глава, да бъде сниман и да говори точно каквото мисли. Той е единственият от селото, който по времето на така наречена Голяма екскурзия бе извикан в милицията и получи заповед да напусне България в срок от три дни. Направо го извели и забоя… „Помня, че беше единайсет и двайсет, направо с чернилката ме откараха в милицията.“ Казали ли са му защо го гонят? Ами, ще кажат, те не казват, те заповядат, но той си знаел – защото много му била голяма устата, не само главата. И защото е имал опит за бягство в Турция още като дете. Ниязи първо се сетил за неподвижната в болестта си 120-килограмова майка. Как да тръгна с тоя тонаж? – вайкал се, молел. Добре, казали, тогава удължаваме срока на пет дни. Две деца, жена, майката, тръгнали. Малко след като минали турската граница, колата олекнала със 120 килограма, погребали майка му край Лозенград и продължили.

В Турция бил пак миньор. Ниязи ги учел как да крепят свода с таванки, гледали го като бог. Пък като дал кръв и спасил сестрата на собственика на мината, хептен бил уреден. Декември 89-та чул, че вече може да си върнат и имената, и страната, вечерта казал: Аз тръгвам за България, кой идва с мен? Жена му само с една дума си казала мнението – защо? Той пък едно изречение: Аз без Новачево и без планината не мога. Той се върнал тук със сина, тя останала там с дъщерята.

Сега Ниязи е на 70 години, диабетът е взел едното му око, другото му стига да гледа свят, който вече не е за гледане. Турска телевизия – война, българска телевизия – катастрофи и престъпления. Ей тази снимка гледа с уважение, на нея е Ататюрк. Държавата не може да му плати добавката за инвалидност, защото като миньор получава максималната пенсия. Ти си като сина на Живков, казвам, четох, че и той получава максималната пенсия. „По-добре съм, щото над максималната пенсия са онези 33 лева и 30 стотинки за работа в силикозна среда. Не знам какво е работил сина на Живков, ама не ще да е бил в силикозна среда“ – смее се доволен, прецакал е Живков и това му е струвало само здравето.

„Имахме един комшия бай Халил. Честен човек с шест деца, да види на улицата гладно дете, своите ще лиши, да нахрани чуждото. Ама главата му беше заварена с живковия поялник. Четеше „Работническо дело“. Като дете аз хукнах да бягам в Турция, хванаха ме, върнаха ме, бай Халил вика: „Къде отиваш бе, айвол, там ще погинеш от глад, те за тях си хляб нямат.“ Минаха годините, вече можеше да се иде до Турция. Бай Халил не иска да иде, какво щял да им гледа на гаджалите. Хеле, убедиха го, отиде на екскурзия до Истанбул за три дни. Какво е видял, всеки знае. Върна се, мълчи. Питам го дали щях да умра от глад там, той вика в грешка съм бил, айвол. И пак мълчи. Помълча към две седмици и набързо си отиде бай Халил. Такива завои прави животът. Аз бягах към Турция, върнаха ме. После ми заповядаха да избягам в Турция. Там пък ме молеха да остана, аз избягах в България. Но въртележка не станах. Все аз си бях. Гледам ги сега – че какво толкоз е казал Местан? Да не влизат самолети в чужда държава, лошо ли е казал? Не ги разбирам, ако е за това, не ги разбирам.“

Синът му е в Испания. Дъщеря му е в Германия. Ниязи, мислиш ли, че е възможно да застанем един срещу друг?

„Само…само да не пуснат шарлатани и мекерета между нас…, че..“ Сваля очилата, бърше виждащото си око. „От диабета е – казва, - от диабета е.“