Жителите на Розово успяха да прогонят от селото си три сирийски семейства с малки деца, защото не искаха да живеят заедно с тях. Това породи вълна от възмущение в социалните мрежи и никаква реакция от страна на държавните институции. Колко страшно е това явление и докъде можем да стигнем като общество, ако не се противопоставим навреме? По тези въпроси потърсихме професора по културна антропология от Софияския университет Ивайло Дичев.

Проф. Дичев, различни думи чухме за случая в Розово – срам, дискриминация, фашизъм дори. Вие как го определяте?

Това е един провинциален селски фашизъм – много различен от този, който познаваме от Втората световна война, където става дума за големи градове. Тук става дума за една малка немодернизирана общност, която просто не иска да пуска чужди при себе си и която е свикнала да мисли, че нещата наоколо са нейни. Това е остатък от едни предкапиталистически форми на света, когато хората смятат, че улицата е тяхна и поставят бутилка с вода, за да си пазят място за колата. Или когато плесват едно въже през улицата, за да си простират гащите.

Тези хора приемат селото и държавата, където живеят, за тяхно място и вярват, че трябва да бъдат питани за всичко. Днес трябва да ги питаме дали да се засели едно семейство с напълно легални документи, утре ще искат да ги питаме дали да пускаме музика. Това е провинциална фашистка реакция на капсулиране и немодернизираност.

Тези хора казват пред камерите, че ги е страх и изглеждат искрени в това?

И мен ме е страх на улицата. Има разни хора, които не бих искал да са тук. Ако мога да ги махна, ще ги махна. В нашия блок има една жена, която психически не е добре и от време навреме вика – не ми е много приятно това. Ако беше времето на ранния Хитлер, може би щяха да дойдат да я приберат и да я махнат, за да не ни пречи.

Съжителството е трудно нещо и в колкото по-голям град живееш, все по-трудно става. Затова е цивилизацията, за да ни научи да живеем заедно. Тези хора, които видях по телевизора, те са също страшно неприятни. Аз не бих искал да живея до тях. Но ако ми се наложи, ще трябва някакси да се разбирам с тях. Ако си купя вила в това село, ще трябва да се разбирам с тях, понякога да си говоря с тях, да им нося ракия по празниците.

Съжителството е цивилизация. В момента българските медии се занимават с това да децивилизоват България. Доколкото сме стигнали някъде, сега се връщаме обратно. Нажежават се някакви примитивни страхове, ужаси и омрази. Цивилизацията не е естествено нещо, естественото е да се хванем за гушите, всеки да брани своя терен и да се опитва да се наложи над другите.

Медиите показват вече няколко подобни случая. Става дума за вълна или за отделни инциденти?

Разбира се, че има вълна. Парадоксално, тя започна някъде от времето, когато подписахме договора за присъединяване към Европейския съюз. Тогава се роди и „Атака“. Тогава обществото беше в успокоено и икономически добро състояние. Започнаха обаче медии, политици и псевдоинтелектуалци да нажежават ситуацията. Някакви обиди се появиха, някакви исторически глупости. Сега около бежанците се появиха някакви неща – че те са човекоядци, терористи, всички възможни неща, за да може да се вдигне тиража на някой вестник и да се гласува за някоя партия.

Получи се и ефектът на новата медийна ситуация, в която имаме умножаване на страховете и на ужасите по броя на потребителите на мрежата. Всеки може да пусне всякаква глупост и да повярва на всякаква идиотщина. Част от това са ужасите, които вървят около чужденците.

Има ли нещо липсващо в тази ситуация – висок глас, позиция на някой от властта, нещо липсва ли?

Липсва, разбира се. В последните десет години говорихме какво трябва да се прави с фашизоидните гласове. Трябва да разграничим хората от селото с техния битов фашизъм от различните търговци на страхове и патриотарски лозунги. Дали трябва да се санкционират подобни приказки или просто да се оставят да се изхабят. Дълго време много хора казваха съвсем либерално – а бе, остави ги да си поговорят малко, ще умрат. Но виждаме, че едното минава и идва друго още по-силно, после трето – още по-силно.

Демокрацията обаче не възниква стихийно по места. Като махнеш държавния център, като махнеш интелигенцията, като махнеш закона, всяка общност започва да се отдава на предмодерност и на децивилизоващи страсти. Липсва налагане на закона. Толерантността не възниква спонтанно – тя е прието законодателство, което след това се налага по места. Тези хора смятат, че пространството, в което живеят, е тяхно. То не е тяхно. Те си представят, че имат права над това пространство, което трябва да се регулира от националното законодателство.

Пак стигаме до въпроса Кой? Кой трябва да направи крачка напред и да каже, че така повече не може? Премиер, президент...

Първо сте вие журналистите и вие го казвате на висок глас. Но този, който трябва да действа, е правителството. Това е Министерството на вътрешните работи, Министерството на правосъдието – тук става дума за закон. Тук говорим за правова държава – едни хора имат права. Наемат една къща, започват да живеят в нея и толкова. Никой няма право да иска те да се махнат. Утре могат да дойдат съседите и да поискат да махнат мен или вас, да ни изселят. Правото не е демокрация, то се налага централно и не е въпрос на настроения, желания и страхове. Няма кой друг освен държавата да наложи правото – силно и решително.

Докъде може да стигне това? Да го чакаме да отшуми ли?

Чакахме, чакахме да отшуми, а то все повече зашумява. Тук трябва много решителна съпротива. Не съм юрист, за да кажа как точно, но приказките в това село биха могли да предизвикат съдебно преследване срещу някой от тези хора. Някой от тях може да бъде обвинен и осъден за разпалване на вражда. Понякога и журналистите в някои добре известни медии, и те раздухват подобни неща. Но когато няколко души отидат в затвора за раздухване на расова омраза, вероятно нещата ще се променят. Нашите фашисти са много по-боязливи от сръбските или руските и един-два решителни удара биха подействали добре.