Първото публично събитие, което си спомям, бе от 1953 година. Тогава бях тригодишен. Но не помня коронацията на кралицата, която вероятно си спомнят връстниците ми. Това, което помня обаче, е как майка ми чете на глас в „Дейли уъркър“ за смъртта на Сталин. Мисля, че това ви казва достатъчно какво е да израснеш в семейството на комунисти, макар и не от най-силно индоктринираните.

Ние живеехме в различен свят от нормалните хора.

Авторът на „Таймс“ Дейвид Аронович е живял също в този странен свят, въпреки че той е от Лондон, а аз – от Лийдс. Но партийният живот, който той описва в новата си книга „Партийни животни“ (Party Animals), ми е много познат. Не се познаваме толкова добре, но имаме много общи познати от детство, ходили сме на едни и същи демонстрации, за кратко сме били в един и същи университет (дори и по различно време), участвахме активно в студентската политика (той повече от мен), а накрая и двамата се озовахме във вестници като скептични автори на колонки, в които разсъждаваме за бъдещето на лявата политика, с която сме израснали.

Въпреки че Аронович пише доста забавно за комунистическия свят, понякога и твърде привързано, той изобщо не е сантиментален. Един атеист най-трудно приема, когато му кажеш, че всъщност е религиозен. В книгата си Аронович казва точно това. Партията беше кауза и свят – невероятно подкрепящ свят за мен – на който и неговите, и моите родители бяха решили да посветят живота си.

„Партията беше църква“, пише той. „Силата ѝ идваше от това, че ставаше дума повече за вяра, отколкото за интелект“.

Мисля, че това е твърде важно прозрение и то все още е важно за лявата политика. Но ако през 1950-те години някой беше казал на моите родители, че комунизмът е религия, те щяха или да се обидят, или да се изсмеят. За нас, комунистите, Марксизмът беше пътеводна светлина. Марксизмът беше научен – неговите исторически закони бяха неоспорими както физичните закони. Марксизмът просто беше верен. Всичко останало беше само идеология или пък суеверие, ако говорим за религиите.

Въпросът в сърцевината на книгата на Аронович, точно както трябва да бъде в сърцевината на всяко изследване на британския комунизъм, е много по-широк, по-широк дори от политиката. С няколко известни изключения, комунистите, които познавах, изглеждаха напълно почтени и интелигентни хора. Но как такива почтени хора – като родителите на Аронович и моите, могат да продължават да подкрепят Партията, когато всички са знаели за нечовешките престъпления, за които е отговорен комунизмът?

И как така те продължаваха да вярват, когато стана още по-очевидно, че целият комунистически експеримент се провали?

Отговорът на Аронович е трогателен: тези хора са човешки същества и са сбъркали. Те са вярвали в идеалите. Те са вярвали, че Марксизмът е верен. И вярата им е била за цял живот. Когато руският космонавт Юрий Гагарин, героят от моето детство, излетя в космоса през 1961 година, вярата все още изглеждаше оправдана, особено ако си пропуснал за чистките на Сталин, за инвазията в Унгария, за забраната на Борис Пастернак и всичко останало. Но те продължиха да вярват в идеалите и в Партията дълго след като беше ясно, че нещата са тръгнали необратимо в грешната посока.

Комунизмът не проработи. И повечето хора, които живяха в него, го мразят.

Това не са дребни доводи. И трябва да се връщаме към тях особено с наближаването на стогодишнината на Октомврийската революция. Въпреки това нашите родители бяха като заблудените стари болшевики в Гулаг от „Живот и съдба“ на Василий Гросман, които не виждат връзката между политическата си дейност на младини и ужаса на живота и смъртта в лагера. Те бяха като хора, които продължават да поддържат един провален брак. Не могат да се изправят срещу реалността, че нещо, което е давало смисъл на живота им, се е оказало толкова лошо. Те поставяха лоялността преди смисъла и разума – и в политиката, и в живота. Живяха с техните заблуди толкова добре, колкото можеха. И със сигурност не са били единствените тогава или след това.

Признавам, че бях навътре в нещата, и въпреки това през тези повече от 25 години, откакто Партията окончателно умря, винаги съм бил подозрителен към книги, семинари или сайтове, които се опитват да я възродят в свят, който спокойно може и без нея. Твърде често тези приумици изглеждат прилепени към нещо друго, което е донякъде актуално, но също част от миналото, точно както теософичното движение, което е привлякло майка ми преди век. А понякога – и това е неизбежно за левите движения, някои от последователите на комунистическата история се опитват отново да водят стари битки, все едно те имат някакво значение и все едно нищо не се е променило.

Но изразената от Аронович любов и болка от загубеното семейство на британския комунизъм ме накара да помисля отново. Вярно е, че нямаме вече комунистическо движение. Но без съмнение имаме възродено ляво във Великобритания, което изтупа от прахта някои от същите амбиции, някои от същите политически идеи, някои от същите исторически мечти и някои от същите недостатъци, глупост и дори интелектуална подлост, които провалиха британските комунисти.

Днешната левица ми изглежда подозрителна, защото се превръща в нова църква.

Това ляво също е белязано от нежеланието да се задават необходими, но трудни въпроси за плановете за света извън църковните стени. Това ляво изглежда по-щастливо под формата на дружба на истински вярващи, които не допускат до себе си скептиците и чиито вярвания възрастните не приемат. Точно както комунистите си мислеха, че само те знаят най-важното, точно така се държи и тази левица.

Само по себе си, няма нищо лошо да имаме политическо движение, което в същността си е религия, стига да сме наясно за какво ни е то – нещо лично между теб и приятелите ти. Но вече съм минал през това. Ако политиката е въпрос на вяра, а не на програма и желание за промяна и адаптиране към новото, тя се проваля. Точно както и комунизмът. И тези, които вярват, че социалистическите принципи са по-важни от всичко друго, не виждат проблем с това. Точно както беше и с комунистите. Но това няма да проработи. А накрая и хората ще те мразят.

Мнението на Мартин Кетъл е публикувано в "Гардиън".