Някъде пред 50-те години на XX век, когато институциите бяха все още млади и крехки, сигурна съм, че много хора се страхуваха дали Западният свят изобщо някога ще проходи. През 1970-те, годините на Червените бригади и Виетнам, вероятно много повече се страхуваха дали Западът ще оцелее. Но аз не мога да си спомня по-драматичен момент в целия ми зрял живот от настоящия: В момента  само  два или три грешни избора ни делят от края на НАТО, от края на Европейския съюз и, вероятно, от края на либералния световен ред, който познаваме.

В Съединените щати ние сме изправени пред реалната възможност Доналд Тръмп да стане кандидат на Републиканската партия за президент, което означава, че трябва да приемем мисълта за президент на име Тръмп. Кампанията на Хилъри Клинтън може да се спука по много различни причини, които са прекалено очевидни, за да ги повтаряме тук.

Изборите са забавно нещо, а избирателите са непредвидими.

Това означава, че следващия януари можем да имаме в Белия дом човек, който изобщо не се интересува от това, което президентите Обама, Буш, Клинтън, Рейгън – точно както и Джонсън, Никсън и Трумън – биха нарекли „нашите споделени ценности“.

Тръмп защитава насилието, масовите депортации, религиозната дискриминация. Той се хвали с това, че „няма много да му пука“ дали Украйна ще бъде приета в НАТО; той не се интересува от НАТО и нейните гаранции за сигурност. За Европа той вече написа, че „техните конфликти не струват живота на американци. Оттеглянето от Европа ще спести на тази страна милиони долари годишно“. Във всеки случай, той предпочита компанията на диктатори, отколкото на други демократи.

„Можеш да се договориш с тези хора“, каза той за Русия. „Ще имам страхотни отношения с Путин“.

Не само, че Тръмп е незаинтересуван от съюзниците на Америка, но той няма и да може да ги задържи. На практика и военните, и икономическите съюзи се нуждаят не от уменията на един сенчест строителен магнат, който „договаря сделки“, а от отегчителни преговори, незадоволителни компромиси и, понякога, да жертваш собствените си национални предпочитания за общото благо.

Във времето, когато дебатите по международни теми вече са изчезнали в повечето западни държави, заместени от риалити форматите на политическото шоу, всичко това е още по-трудно да бъде обяснено и оправдано пред една по принцип незаинтересувана публика.

И американците не са единствените, за които поддържането на съюзи е товар. След година Франция също ще има избори за президент. Един от фаворитите – Марин Льо Пен от Националния фронт, обеща да напусне и НАТО, и ЕС, да национализира френските фирми и да ограничи чуждите инвестиции. Точно както и Тръмп, и тя предвижда специални отношения с Русия, чиито банки финансират нейната кампания. Приятелите във Франция ме уверяват, че ако тя стигне до втори тур, лявоцентристите и дясноцентристите ще се обединят, както направиха преди двайсет години срещу баща й.

Но изборите са забавно нещо, а избирателите са непостоянни.

Ами ако опонентът на Льо Пен изведнъж попадне в центъра на скандал? Ами ако Париж е покосен от нова атака на „Ислямска държава“?

Докато стигнем до това време, Великобритания може също вече да се е отправила към изхода. През юни британците ще гласуват на референдум за напускане на ЕС. В момента прогнозите са твърде близки – но пък ако победи „напускаме“, тогава всичко е възможно. Подобни референдуми ще се появят и в други страни от ЕС. Унгарският премиер Виктор Орбан също споменава за напускане на Запада в замяна на стратегически съюз с Истанбул и Москва.

Изобщо не е трудно да си представим Великобритания да отплава от европейския бряг, както и от трансатлантическия съюз. И ако икономическата буря, която ще последва напускането на Лондон от ЕС, е достатъчно сурова, вероятно избирателите ще сменят правителството на Консерваторите с ново правителство на Лейбъристите, чието ръководство в момента е радикално антиамериканско.

Всички забравят Джереми Корбин, крайнолевия лидер на Лейбъристите, но всички също така забравяха Тръмп. Корбин е единствената жизнеспособна алтернатива, ако обществото поиска промяна.

Изборите са забавно нещо, а избирателите са непостоянни.

А после? Без Франция единният пазар на Европа ще престане да съществува. Без Великобритания е трудно да си представим как НАТО ще продължи да съществува. И не всички ще съжаляват за това. Както казва Тръмп, цената на съюзите (“милион долари годишно“) е по-лесно забележима, отколкото дългосрочните ползи.

Единството на Запада, взаимното ядрено възпиране и противостоящите армии ни дадоха повече от половин век политическа стабилност. Споделеното икономическо пространство помогна, за да имаме просперитет и свобода както в Европа, така и в Северна Америка. Но всичко това ние приемаме за даденост, докато не го изгубим.

Коментарът на Ан Епълбаум е от "Вашингтон пост". Преводът е на Клуб Z.