Европейските средства у нас масово се възприемат като някакъв подарък или безплатни пари. Всяко "усвояване" е добра новина. Дори и най-безсмисленият проект, финансиран по европейски програми, се приема по-скоро като положителна фискална новина - влезли са пари от Европа. Скандалите около европейските проекти са по-скоро в посока на това кой се е облагодетелствал от "усвояването", докато темата за здравето на публичните финанси остава на заден план.

Данните от последните години обаче показват различна картина - европейските проекти гълтат все повече национален ресурс и на практика влошават фискалната позиция на страната. 

Разходите по европейски програми у нас нарастват устойчиво през годините - през 2008 г. са под 1 млрд. лв., през 2010 г. гонят 2 млрд. лв., през 2014 г. вече достигат 4,5 млрд. лв., а през изминалата 2015 г. се раздуват до близо 6,3 млрд. лв.

Тези разходи обаче не се финансират само от ЕС, тъй като всяка година държавата прави условно трансфер от националния бюджет към европейските програми. Това на практика е участието на родния данъкоплатец във финансирането на европейските проекти.

В периода 2008-2010 г. националният трансфер е бил в рамките на около 500 млн. лв. на година, през 2011-2012 г. вече гони близо 1 млрд. лв. на година, а през 2015 г. поставя абсолютен рекорд с около 2,5 млрд. лв.

На Графика 1 са представени общите приходи и разходи по графата "европейски средства" в консолидираната фискална програма - това са помощите от ЕС, съпоставени с всички разходи по европейски програми, както и трансферът от националния бюджет в подкрепа на тези програми. Последният е представен условно със знак минус, тъй като това на практика се изземва от родните данъкоплатци.

В последните години има два случая, когато националните трансфери към европейските средства отчетливо са нараствали - това са 2011 и 2015 г., като и в двата случая националните трансфери са достигали около 40% от всички разходи по европейските програми. Казано с други думи, към всеки 3 лева, които са били получени у нас от европейските данъкоплатци през 2011 и 2015 г., държавния бюджет е добавял по 2 лева народни пари.

Така, от тези близо 6,3 млрд. лв., похарчени по европейски програми през миналата година, 2,5 млрд. лв. са били от джоба на българския данъкоплатец. Видно е, че схващането за "безплатните" европейски програми е дълбоко погрешно. Реализирането на един или друг безсмислен проект само и само за да се напомпа усвояването неизбежно води и до прахосването на национален ресурс.

Интересен е и ефектът на европейските програми върху структурата на бюджетните разходи у нас. Огромната част от разходвания ресурс по европейски програми има характер на "капиталови" разходи и на практика постепенно измества чисто националните публични инвестиции.

През 2008 г. например националните публични капиталови разходи са били близо 3,8 млрд. лв., докато капиталовите разходи по европейските програми са били едва 500 млн. лв. През 2015 г. капиталовите разходи по националния бюджет са се свили до 1,6 млрд. лв., докато капиталовите разходи по европейските програми надвишават 5,2 млрд. лв. Това постепенно изместване на капиталовите разходи в посока на европейските програми е представено на Графика 2.

Промяната в структурата на публичните финанси показва, че европейските програми не са просто някаква добавка към бюджета, а имат безспорен изместващ характер и в момента публичните капиталови разходи са силно зависими от европейските програми. Това още повече засилва тежестта на всеки безсмислен европейски проект - всеки такъв гълта и сериозен национален ресурс и съответно вкарва дефицит, а в същото време най-вероятно е изтласкал някакъв друг национален капиталов разход, който може и да е по-нужен, но не влиза в рамките на съответната програма.

Имайки предвид, че публичната отговорност за безсмислеността на европейските проекти е на практика нулева, можем спокойно да предположим, че тази безсмисленост (разбирай прахосничество) е в много по-големи мащаби спрямо националния бюджет. Стимулите за напомпване на това прахосничество също са налични, тъй като безсмислеността на усвояването облагодетелства близките до властта (клиентелата).

Текстът е от седмичния бюлетин на Института за пазарна икономика, част от тяхната кампания "(Не)видимите държавни разходи".