За много хора от Източна Европа, а и по света, Германия е била, а и все още е земя символ на надеждата, просперитета и спокойствието. Ненапразно имигранти и бегълци от цял свят бленуват един ден да стъпят на нейната територия и да заживеят така, както милионите обикновени граждани на Германия го правят – с държавно устройство, гарантиращо сигурност, удобство и комфорт. Малцина обаче може би са тези, които знаят, че Източна Европа и специално земите покрай Дунав в равнините около бивша Югославия и Румъния също са били притегателен център за огромни маси германско население, което е имигрирало в тях, за да търси и намери щастието си. Да пусне корени в тях и да заживее в мир, спокойствие и просперитет. Тези немци са познати още като дунавските шваби.

Историята на дунавските шваби започва в края на XVII век, когато Австро-унгарската империя побеждава отоманските турци и отвоюва обратно земите си, които 150 години са били владение на султана. За да бъдат сигурни, че по тези територии нашествениците няма да се завърнат, а и за да изградят един защитен “пояс”, който да предпазва Европа от бъдещи директни атаки, австрийските императори започват кампания, чрез която да окуражават заселването им с германско население. Така немци от Югозападна Германия, Швейцария и Североизточна Франция започват да се преселват на изток. С много труд и лишения тези германци превръщат запустелите земи, изоставени от турците покрай река Дунав, в тучни градини и процъфтяващи градове.

Стотици хиляди немскоговорящи имигранти напускат домовете си в Западна Европа и се заселват около плодородните дунавски равнини, които по-късно ще станат част от държавите Унгария, Югославия и Румъния. Колкото и странно за мнозина да звучи, но дунавските шваби са стигнали дори и до земите на... България. Най-известните места, населени с дунавски шваби у нас, са – Бардарски геран, Асеново, Гостиля и Царев брод.

Картата показва къде по нашите земи са се заселили дунавски шваби.

Името на дунавските шваби идва от дунавското пристанище на град Улм, от района Швабия в Германия. Те са тръгвали по течението на реката с плоски лодки, натоварени с цялата им покъщнина. Когато стигали желаната дестинация, лесно ги разглобявали и от дървения материал строили своите къщи.

Стотици години наред дунавските шваби са живели в мир със съседите си от различните сръбски, румънски и хърватски етноси. Съдбата им се променя драматично след разпадането на Австро-унгарската империя, когато доста от тях остават разделени в различни държави. С началото на Втората световна война и след нейния край, когато светът започва да празнува свободата и края на най-унищожителната в историята на човечеството война, започва трагедията на дунавските шваби и на останалото германско население в Източна Европа.

От 1945 до 1950 г. близо 12 милиона от тези германци са прокудени от домовете си. Зловещ факт, който и досега е един от най-големите примери за етническо прочистване в историята на човечеството и за който често историята мълчи. Така както често се премълчава и геноцидът на близо 2 милиона избити или безследно изчезнали невинни германски граждани от Източна Европа и поречието на Дунав.

Единствената вина на тези хора била, че са етнически германци. Дори английският писател Джордж Оруел надига гласа си за защитата им, определяйки случващото се с германското население като “огромно престъпление”.

И докато в Западна Европа се разрушават концлагери, в Източна и бивша Югославия се откриват такива за дунавските шваби.

Американската писателка Елизабет Уолтър е една от преживелите ужасите и изпитанията, на които са били подложени германските граждани от бивша Югославия. Тя е родена през 1940 г. в гр. Карлсдорф, бивша Югославия, днес известен като Банатски Карловац – Сърбия. Градът е сред центровете на германската етническа общност в региона, която е живяла стотици години там. След края на Втората световна война Елизабет, която по онова време е още дете, заедно с майка си и останалото германско население е изпратена в концлагерите на Титова Югославия. И прекарва в тях три години. Със семейството си успява да избягат оттам и се заселва край Чикаго.

Спомените си от преживяното Елизабет Уолтър събира в книгата “С боси крака по чакъла”, която издава през 1998 г. и заради която получава наградата на Американския легион за Жена на годината в САЩ.

Германско-американската писателка ЕЛИЗАБЕТ УОЛТЪР: Преживяното в лагерите на Титова Югославия не трябва да се забравя

- Г-жо Уолтър, какво ви накара да напишете книгата “С боси крака по чакъла”, разкриваща ужасите, които вие и близките ви сте преживели в концлагерите за германско население в Титова Югославия?

Исках децата и внуците ми да знаят какво се е случвало с нас в онези години. Не исках един ден, когато моето поколение си отиде, тези ужаси да бъдат забравени. Затова я написах.

- Лесно ли бе да намерите издател за книгата ви в САЩ?

Не. Не успяхме да намерим издателства. Писах до 40 издателски къщи в Съединените щати, но единственото, което получавах от тях, бяха отказ след отказ. Последният отговор, който получих от поредното издателство, бе, че описаните събития от мен за трагедията на германското население в Източна Европа са “погрешният холокост”. Тогава реших да основа своето издателство „Панония прес“ и да я издам сама. Тъй като нямаше много документи за страданията на германското население от бивша Югославия след Втората световна война, изненадващо книгата стана много популярна.

- Как се почувствахте, когато ви казаха, че книгата ви е за “погрешния холокост”?

                      Книгата на Елизабет Уолтър
                          „С боси крака по чакъла“.

А вие как мислихте се почувствах? Бях дълбоко наранена от това. Но какво да ви кажа, това се случи след войната, Тито беше съюзник на коалицията срещу нацистите, а ние бяхме германци.

- За много съвременни учени случилото се с германското население след Втората световна война е „забравеният геноцид”. Защо хората като че ли се страхуват да говорят открито за тези неща?

Хората, преживели тези ужаси в моя град Карлсдорф, се страхуваха да говорят открито за това заради комунистите – да не започнат да ги гонят. Но след като излезе книгата ми в САЩ, започнаха да издават много подобни мемоари, писани от хора, преживели тези неща.

- Преди Втората световна война имало ли е сблъсъци на етническа основа между немското и местното население?

Това, което си спомням като дете, а и което съм чувала от по-възрастните, е, че ние сме живели добре с останалите етнически групи в района. Не искам да навлизам в политиката, но след като нацистите окупираха Югославия, после дойдоха партизаните и нещата се влошиха.

- Но нацистите, включително и Хитлер, има доказателства за това, са имали доста негативно мнение за германското население по поречието на Дунав, и по-специално бивша Югославия.

О, да, така е. Ние с моето семейство изпитахме това отношение на гърба си, когато избягахме от концлагера в Югославия и пристигнахме в Мюнхен. Според местните ние не бяхме правилните германци. Наричаха ни „германците с раниците“, защото всичко, което притежавахме, носехме със себе си.

- Много от германците в Източна Европа са отказвали да служат в армията на Хитлер, ставали са партизани, дори са се били в редовете на Съветската армия, защо тогава така тежко е пострадала цялата немска общност в региона?

Тито искаше да ни накаже, да национализира имуществото ни. Най-добрият начин бе да го направи, като ни обяви за врагове на държавата.

- Дори 4-годишни деца като вас са били обявявани за врагове на държавата Югославия?

Не само деца като мен, но и новородените бебета бяха обявявани за врагове на Югославия. Само защото бяхме германци. Бащата на моя съпруг, също от немската колония, е служил три пъти в армията – два пъти в сръбската армия и един път насила е изпратен от германците във войската.

- Бихте ли описали за българския читател живота в югославските лагери, видян през детските ви очи?

       Първата снимка на Елизабет Уолтър със
              семейството й след бягството от
                       концлагера за германци.

Мислех, че това беше нещо нормално да живееш в тези трудни условия на недоимък и страх. Много ме беше страх да не изгубя майка си. Ние не живеехме нормален живот. Хранеха ни веднъж дневно. Искаха да ни уморят от глад. Така искаха да се отърват от нас. Не ни изпращаха в газовите камери, просто ни караха да гладуваме до смърт. Имаше 4-5 такива лагера. На мъжа ми сестричката умира от глад в един такъв лагер.

- Във вашата книга казвате, че единствената причина да оцелеете в лагерите от гоненията на немското население е, че сте била дете. Описвате, че жените в лагера са били третирани като роби. Всеки е можел да отиде и да си купи през оградата от партизаните която жена си поиска. Срещу минимална сума. И да прави каквото си иска с нея. Само е трябвало да я върне в лагера в края на деня.

О, да, така е. Те правеха с тях каквото си поискат. Вземаха също млади майки и ги пращаха в Съветския съюз. На тези жени децата автоматически ставаха сираци. Изпращаха ги в сиропиталища, забраняваха им да говорят немски. Много семейства никога не се събраха отново.

- Описвате истории след навлизането на югославските партизани и Съветската армия, които могат да се конкурират със сцените от филми на ужасите. Ще цитирам: “Кръв се лееше навсякъде. Изнасилвания и убийства навсякъде.” Също така разказвате за стаи за мъчения, където са изтезавани немски жени и мъже. Изтръгвали са ноктите на хората, рязали са им ръцете, краката...

Да така е. Майката на съпруга ми заедно с още няколко жени е викана да чисти кръвта на жертвите в тези стаи. Повечето от извращенията се случваха в смесените региони, където освен германско население живееха и от другите етноси – сръбски, унгарски и т.н. В смесените села положението беше най-тежко. Имаше също масови екзекуции и жертвите бяха полагани в общи гробове. Дядо ми е погребан в такъв общ гроб. От семейството на съпруга ми няколко души също. Освен това събираха деца, които си нямаха никого, и самотни стари хора и ги изпращаха в лагерите да гладуват до смърт.

- Ще зараснат ли някога тези рани от случилото се с невинното немско население от поречието на Дунав?

Не, няма! Аз се върнах в Карлсдорф през 2012 г. Всичко е различно. Ние вече не принадлежим на този регион. Вече никой не говори немски там. Аз не говоря сръбски, няма с кого да се разбера. Нашата къща е съборена, на мястото й са вдигнати други постройки. В Сърбия е много бедно. Има много сгради в руини. Старата ни барокова църква се е разпаднала. Никой не се е грижил за нея през всичките тези години на комунизма. На статуите на светците вътре ръцете са изпочупени, очите избодени, а по Разпятието още има белези от куршуми.

- Не много далече от вашия град Карлсдорф близо 50 години по-късно отново се случи подобно клане на невинното хърватско население във Вуковар. Какво, мислите, кара хора от различни етноси, които са живели стотици години заедно, изведнъж да се намразят така?

Според мен идва от пропагандата. Ако хората можеха да разкажат историите си така, както аз направих в моята книга, а аз вярвам в това, не биха били толкова жестоки един към друг.

- Книги като вашата, като “Дневникът на Ане Франк” и тази на Злата от Сараево ни описват по един невинен детски начин ужасите на войната, а ние продължаваме да не се поучаваме от грешките на миналото. Има ли шанс това един ден да се промени?

Прав сте. Не знам. Докато не се научим на толерантност един с друг и да си прощаваме, нищо няма да се промени.

- Може би звучи странно, но имате ли поне някакъв спомен за човешката доброта, за хуманността, която въпреки страданията през онези години да ви е окуражила и да ви дала надежда?

Рисунка на Елизабет Уолтър от концлагера в Югославия.

Да, има. И това е любимият ми спомен. Майка ми беше около 30-годишна, когато ни изпратиха на работа с още стотина германски затворници в Ново село. Градът преди беше населен с германци, но след войната там се бяха настанили всякакви хора. В двора на една от къщите видях много паднали на земята хубави жълти круши. Докато ги гледах през оградата и се чудех как да се промъкна, да си взема една и да я изям, без да ме видят, неусетно видях жена пред себе си. Тя ми говореше на сръбски. Нищо не разбирах. Но не почувствах страх. Жената отвори вратата, хвана ме за ръката и ми откъсна най-голямата и жълта круша от дървото. После влезе в къщата и ми донесе огромно парче топъл бял хляб. И така всеки ден, докато бяхме в този град, тя ми даваше храна. Тази жена не виждаше у мен немско или сръбско дете. Тя виждаше едно гладно дете. И аз й благодаря за това дори и днес. Добри и лоши хора има навсякъде. Няма нито една държава, в която да има само добри или само лоши хора. Ние всички вършим и добри, и лоши дела и ако го разберем това, войните може би ще спрат.

- А кой е най-трагичният спомен, който имате от онези години?

Най-тежко ми беше, когато сръбските партизани и Съветската армия идваха и вземаха млади жени и майки, товареха ги на каруци и ги отвеждаха. Близките им, децата им, родителите им тичаха след каруците, плачеха силно, а партизаните ги биеха с прикладите на пушките и дори не им разрешаваха да си докоснат ръцете. Те винаги идваха през нощта да ни извеждат от къщите. Много ме беше страх! Брат ми, който е по-голям от мен, също преживя доста ужаси в лагерите на Югославия. Той често разказваше как партизаните вземали момчетата и им казвали, че ги водят на разстрел, а после започвали да стрелят над главите им или около краката им. Било е ужасно, брат ми често казваше, че е предпочитал да го убият, отколкото да изтърпи този тормоз. Сигурна съм, че подобни истории са се случвали и във вашата страна България.

- Германия днес е изправена пред ново предизвикателство. Имигранти и бегълци пристигат масово в страната да търсят убежище и се получава сблъсък между техния начин на живот и начина, по който хората в Германия живеят. Знаете за нападенията над жените в Кьолн и на други места.

Да, наистина много трудни времена. Виждам, че невинни хора ще пострадат и ще бъдат обвинени в неща, които не са извършили, но трябва да се погледне и от страната на пострадалите.

- Ако сега трябва да пренапишете книгата си, какво бихте добавили?

Едно нещо пропуснах да добавя, но го разбрах доста по-късно от баща ми. Когато хитлеристите идвали в районите, населени с германци, слагали плакати пред вратите на кметството, така че всички да ги видят. На тях пишело, че всички мъже от тази до тази възраст трябва да се явят и да се запишат доброволци в армията. А отдолу с по-малки букви: „Който не се яви, го чака разстрел.“ Ето така германците от поречието на Дунав са участвали като “доброволци” във войната.

-----
* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през март 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” излиза всеки месец и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.