Изложба на американската художничка Джорджия О’Кийф (1887–1986 г.) е сред големите събития, които Лондон очаква през 2016 г. Това обяви Архим Борхард-Хюм от борда на директорите на Тейт Модърн, на пресконференция за програмата на музея. Експозицията на модернистката ще бъде открита на 6 юли и ще продължи до края на октомври.
Това е първото голямо шоу на О’Кийф във Великобритания за повече от 20 години, което означава, че поколения зрители не са виждали нейни творби в оригинал: почти всичките й картини са отвъд океана. През това време обаче тя се сдоби с неимоверна популярност благодарение на вниманието на Холивуд (филмът „Джорджия О’Кийф”, 2009 г.) и купищата романизирани биографии. Дружните усилия за сантиментализиране на художничката доведоха и до логичен резултат от пазарни рекорди. Така през ноември 2014 г. на търг на „Сотбис“ нейното „Бяло цвете” от 1932 г. отиде при неизвестен ценител за внушителните $44,4 млн. (£28 млн.), а тя стана най-скъпо продаваната художничка.
„Джорджия е превърната в абсолютно клише”, каза на пресконференцията Бохард-Хюм.
И бе категоричен, че изложбата през лятото ще се опита да я извади от тривиалния модел, в който масовата култура и пазарът са я набутали.
Това, разбира се, няма да е никак лесно: прекалено удобно е да сантиментализираме една жена, особено ако рисува цветя и е омъжена за голям артист. Подобно на Фрида Кало или Камий Клодел, Джорджия О’Кийф бе превърната от почти неизвестна художничка в популярна звезда, всъщност прекалено популярна, за да бъде приемана сериозно.
Така че изложбата през 2016 г. се стреми не само да ни покаже нейни картини, които няма как да видим в Европа, а тотално да реконструира начина, по който възприемаме изкуството на жените артистки. Какво означава това?
Премахнати от учебниците
Още през 1989 г. групата Guerrilla Girls показа, че 76% от картините с голи тела в музея „Метрополитън“ изобразяват жени, но едва 4% са създадени от представителки на нежния пол и зададе въпроса: „Трябва ли една жена да бъде гола, за да влезе в „Метрополитън?” В последвалата бурна дискусия се разкри, че нашата култура не просто е забравила жените. Тя постоянно и умишлено ги е изтривала от записите и документите.
Първият историк на изкуството Джорджо Вазари например пише в съчиненията си подробно за скулпторката Проперция де Роси, както и за цяло студио сестри художнички, но по-късно те са старателно премахнати от учебниците. Същото се случва и с много други записи до Викторианската епоха.
Днес вече знаем за десетки такива примери, вероятно най-ярките от тях са италианката Артемисия Джентилески и холандката Джудит Лейстър. Картините на последната са били дълго време подписвани като Франц Халс и когато в началото на ХХ век е доказано, че те са на Джудит Лейстър, работите й просто са извадени от музеите.
Нейната сънародничка Маргарета Хаверман пък е изключена от Кралската академия, защото през 1723 г. представя картина, която е „прекалено добра, за да бъде създадена от жена”. Западната култура не просто ни е изтривала от историята, твърди изкуствоведката Гризелда Полък, тази култура „ненавижда жените – често до смърт”. И това не е хипербола, както стана ясно неотдавна от книгата „Европейската опера” на Катрин Клемент. Авторката проследява как и в литературата, и в изобразителното изкуство смъртта на героинята е необходим и често задължителен ключов момент, за да се разгърне повествованието. Красотата и смъртта са стиснали жената в здрава прегръдка. Проблемът е, че артистичните практики не са просто един ден, прекаран в „Сотбис“, или една хубава вечер в театъра. Те са ключови за формирането на всяка идентичност. Ние не просто съпреживяваме с героите от книгите или филмите, а проектираме себе си в техните образи. Докато консумираме култура, ние създаваме себе си.
Мъжът прави изкуство, жената е обект
Специално във визуалното изкуство женствеността е сведена до няколко задължителни тропи – ръце, лице, голо тяло. Те „извайват” майка, любовница, съпруга, танцьорка – тя трябва да обслужва домашните или сексуалните необходимости на мъжа. Той е авторът, който прави изкуство, докато гледа към своя обект – жената. До неотдавна западната култура бе продукт на тази йерархична размяна. Въпросът с жените артистки не е само в това, че са изтривани съзнателно от историята. Проблемът е, че те е трябвало да работят в един враждебен свят, който ги е изграждал като не-артистки и обекти на желанието. Да създават произведения в стилове и норми, изобретени и доминирани от мъжете. Най-големият комплимент, който Йожени Готие някога е получила от Шарл Бодлер, гласи: „Тя рисува като мъж.”
Това обаче е последното нещо, което искат жените. Тъкмо поради тази причина тяхното връщане в историята на изкуството не е толкова просто. Художничките не са се състезавали с мъжете, а са се борили с клишетата, в които са ги набутвали. Артемисия Джентилески например се заема с това да промени доминиращата идеология, която е внушавала, че жените изпитват удоволствие в момент на изнасилване. Тя не се е конкурирала с мъжете, а се е борила за категорично нов смисъл. И това е начинът, по който днес връщаме жените в историята на изкуството. Въпросът не е да вкараме техните картини в мъжките музеи и да търсим нашата Микеланджело, предупреди още през 1989 г. Линда Нохлин. Въпросът според нея е да осъзнаваме смисъла, който се произвежда, враждебността на културата, от която идват тези произведения, и възможността им да разклатят нашето разбиране за света изобщо.
Оставете пастелите, портретите и цветята на жените
Именно тук е ситуирана изложбата на Джорджия О’Кийф, а специална секция в нея заема „диалогът” между нейните картини и фотографиите на съпруга й – не във формата на състезание, разбира се. Диалогът показва една визуална битка на Джорджия със съпруга й Алфред Щиглиц, който я е презентирал като авторка, усвоила „женските” принципи в изкуството. И тук, разбира се, цветята на О’Кийф са заемали ключова роля. През 1876 г. френският критик Леон Легранж настоява:
„Мъжкият гений няма нужда да се страхува от женския вкус... Нека мъжете правят това, което е свързано с голямото изкуство. А жените да се занимават с пастели, портрети, миниатюри... Или с картини на цветя – тези изумителни феномени на чистота и красота, които да бъдат допълнени от свежестта и чистотата на самите жени.”
Джорджия О’Кийф избира да влезе в това клише и тотално да го преобърне. Разтварящи се венчелистчета, еротизирани тичинки и мистериозни средоточия окуражават зрителите да гледат на образите й като на чувствени части от женското тяло. Те рязко се противопоставят на стотиците нейни фотографии, направени от съпруга й, наложили върху нея типичните тропи на „нежното обаяние” – една огромна част показва само ръцете на О’Кийф, друга – в съчетание с лицето й, останалите са голо тяло, задължително със скрити гениталии. Самата Джорджия пише през 1978 г.:
„Когато гледам тези снимки сега, сякаш виждам някой друг, не себе си.”
Те задават сексуалност и усещания, каквито жената би трябвало да изпитва, тя е гледаната, а мъжът е този, който гледа.
Експозицията празнува и 100-годишнината от първата изложба на О’Кийф в галерията на Щиглиц „291“ през 1916 г. в Ню Йорк. Вероятно оттогава датира и любовната афера между тях. Най-тъжното в тази история е, че самият Алфред Щиглиц е не просто изключителен артист. Това е човекът, който промотира модернизма в традиционна Америка. В неговата галерия намират място произведенията на Марсел Дюшан, Франсис Пикабия, Пабло Пикасо. Там се осъществява и скандалната изложба на Бранкузи, която през 1927 г. става повод за съд. Но и в най-напредничавите си сънища той не е посмял да види жената като човек с правото сам да отстоява своята сексуалност и творчески импулс.
Това е проблемът с феминистките движения и до днес. Дори големите революции на ХХ век не успяха да размърдат достатъчно дълбоките структури на сексуалните предразсъдъци. Ролята на жените като домашни и сексуални прислужници толкова дълго е била натурализирана в западната култура, че се е превърнала в нещо естествено. Само преди година импресионистична изложба в Националната галерия на Великобритания отново завърши със скандал, защото „забрави” няколко изключителни художнички.
Надеждата е изложбата на О’Кийф през юли да измие срама и от нея.
-----
* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през януари 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” излиза всеки месец и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни