Изложба на американската художничка Джорджия О’Кийф (1887–1986 г.) е сред големите събития, които Лондон очаква през 2016 г. Това обяви Архим Борхард-Хюм от борда на директорите на Тейт Модърн, на пресконференция за програмата на музея. Експозицията на модернистката ще бъде открита на 6 юли и ще продължи до края на октомври.

                   Джорджия О’Кийф, 1918 г.

Това е първото голямо шоу на О’Кийф във Великобритания за повече от 20 години, което означава, че поколения зрители не са виждали нейни творби в оригинал: почти всичките й картини са отвъд океана. През това време обаче тя се сдоби с неимоверна популярност благодарение на вниманието на Холивуд (филмът „Джорджия О’Кийф”, 2009 г.) и купищата романизирани биографии. Дружните усилия за сантиментализиране на художничката доведоха и до логичен резултат от пазарни рекорди. Така през ноември 2014 г. на търг на „Сотбис“ нейното „Бяло цвете” от 1932 г. отиде при неизвестен ценител за внушителните $44,4 млн. (£28 млн.), а тя стана най-скъпо продаваната художничка.

„Джорджия е превърната в абсолютно клише”, каза на пресконференцията Бохард-Хюм.

И бе категоричен, че изложбата през лятото ще се опита да я извади от тривиалния модел, в който масовата култура и пазарът са я набутали.

Това, разбира се, няма да е никак лесно: прекалено удобно е да сантиментализираме една жена, особено ако рисува цветя и е омъжена за голям артист. Подобно на Фрида Кало или Камий Клодел, Джорджия О’Кийф бе превърната от почти неизвестна художничка в популярна звезда, всъщност прекалено популярна, за да бъде приемана сериозно.

                   Алфред Щиглиц, 1934 г.

Така че изложбата през 2016 г. се стреми не само да ни покаже нейни картини, които няма как да видим в Европа, а тотално да реконструира начина, по който възприемаме изкуството на жените артистки. Какво означава това?

Премахнати от учебниците

Още през 1989 г. групата Guerrilla Girls показа, че 76% от картините с голи тела в музея „Метрополитън“ изобразяват жени, но едва 4% са създадени от представителки на нежния пол и зададе въпроса: „Трябва ли една жена да бъде гола, за да влезе в „Метрополитън?” В последвалата бурна дискусия се разкри, че нашата култура не просто е забравила жените. Тя постоянно и умишлено ги е изтривала от записите и документите.

„Трябва ли една жена да бъде гола, за да влезе в „Метрополитън“?” Версия на оригиналния плакат от 1989 г. на Guerrilla Girls (буквално преведено името на групата звучи като „Партизанската война на момичетата” или „Партизанки”). През 1989 г. те са поканени от общината на Ню Йорк да направят билборд. Авторките сравняват броя на женските голи тела в музея с броя на жените художнички, допуснати в него. Резултатът е разобличителен за политиката на „Метрополитън“ и плакатът е отхвърлен.

Първият историк на изкуството Джорджо Вазари например пише в съчиненията си подробно за скулпторката Проперция де Роси, както и за цяло студио сестри художнички, но по-късно те са старателно премахнати от учебниците. Същото се случва и с много други записи до Викторианската епоха.

Днес вече знаем за десетки такива примери, вероятно най-ярките от тях са италианката Артемисия Джентилески и холандката Джудит Лейстър. Картините на последната са били дълго време подписвани като Франц Халс и когато в началото на ХХ век е доказано, че те са на Джудит Лейстър, работите й просто са извадени от музеите.

Джудит Лейстър, „Автопортрет” (фрагмент), 1633 г., масло/платно, 74х65 см, Национална галерия Вашингтон. Художничката дълго време е била подписвана като Франц Халс, а когато се разкрива, че произведенията са на жена, те са свалени от стените на музеите. И в момента автопортретът на Лейстър не е част от експозицията на галерията във Вашингтон.

Нейната сънародничка Маргарета Хаверман пък е изключена от Кралската академия, защото през 1723 г. представя картина, която е „прекалено добра, за да бъде създадена от жена”. Западната култура не просто ни е изтривала от историята, твърди изкуствоведката Гризелда Полък, тази култура „ненавижда жените – често до смърт”. И това не е хипербола, както стана ясно неотдавна от книгата „Европейската опера” на Катрин Клемент. Авторката проследява как и в литературата, и в изобразителното изкуство смъртта на героинята е необходим и често задължителен ключов момент, за да се разгърне повествованието. Красотата и смъртта са стиснали жената в здрава прегръдка. Проблемът е, че артистичните практики не са просто един ден, прекаран в „Сотбис“, или една хубава вечер в театъра. Те са ключови за формирането на всяка идентичност. Ние не просто съпреживяваме с героите от книгите или филмите, а проектираме себе си в техните образи. Докато консумираме култура, ние създаваме себе си.

Мъжът прави изкуство, жената е обект

Специално във визуалното изкуство женствеността е сведена до няколко задължителни тропи – ръце, лице, голо тяло. Те „извайват” майка, любовница, съпруга, танцьорка – тя трябва да обслужва домашните или сексуалните необходимости на мъжа. Той е авторът, който прави изкуство, докато гледа към своя обект – жената. До неотдавна западната култура бе продукт на тази йерархична размяна. Въпросът с жените артистки не е само в това, че са изтривани съзнателно от историята. Проблемът е, че те е трябвало да работят в един враждебен свят, който ги е изграждал като не-артистки и обекти на желанието. Да създават произведения в стилове и норми, изобретени и доминирани от мъжете. Най-големият комплимент, който Йожени Готие някога е получила от Шарл Бодлер, гласи: „Тя рисува като мъж.”

„Дяволска примка/Бяло цвете 1”, 1928 г., масло/платно, 121,9х106 см. Картината бе продадена през 2014 г. на търг на „Сотбис“ за $44,4 млн. (£28 млн.) и стана най-скъпото произведение, рисувано от жена. „Бяло цвете” е била  предоставена за шест години на президента Буш и е красила трапезария в Белия дом.

Това обаче е последното нещо, което искат жените. Тъкмо поради тази причина тяхното връщане в историята на изкуството не е толкова просто. Художничките не са се състезавали с мъжете, а са се борили с клишетата, в които са ги набутвали. Артемисия Джентилески например се заема с това да промени доминиращата идеология, която е внушавала, че жените изпитват удоволствие в момент на изнасилване. Тя не се е конкурирала с мъжете, а се е борила за категорично нов смисъл. И това е начинът, по който днес връщаме жените в историята на изкуството. Въпросът не е да вкараме техните картини в мъжките музеи и да търсим нашата Микеланджело, предупреди още през 1989 г. Линда Нохлин. Въпросът според нея е да осъзнаваме смисъла, който се произвежда, враждебността на културата, от която идват тези произведения, и възможността им да разклатят нашето разбиране за света изобщо.

Оставете пастелите, портретите и цветята на жените

Именно тук е ситуирана изложбата на Джорджия О’Кийф, а специална секция в нея заема „диалогът” между нейните картини и фотографиите на съпруга й – не във формата на състезание, разбира се. Диалогът показва една визуална битка на Джорджия със съпруга й Алфред Щиглиц, който я е презентирал като авторка, усвоила „женските” принципи в изкуството. И тук, разбира се, цветята на О’Кийф са заемали ключова роля. През 1876 г. френският критик Леон Легранж настоява:

Джорджия О‘Кийф, „Две кали на розов фон”, 1928 г., масло/платно, 101х76 см, Музей на изкуството, Филаделфия.

„Мъжкият гений няма нужда да се страхува от женския вкус... Нека мъжете правят това, което е свързано с голямото изкуство. А жените да се занимават с пастели, портрети, миниатюри... Или с картини на цветя – тези изумителни феномени на чистота и красота, които да бъдат допълнени от свежестта и чистотата на самите жени.”

Джорджия О’Кийф избира да влезе в това клише и тотално да го преобърне. Разтварящи се венчелистчета, еротизирани тичинки и мистериозни средоточия окуражават зрителите да гледат на образите й като на чувствени части от женското тяло. Те рязко се противопоставят на стотиците нейни фотографии, направени от съпруга й, наложили върху нея типичните тропи на „нежното обаяние” – една огромна част показва само ръцете на О’Кийф, друга – в съчетание с лицето й, останалите са голо тяло, задължително със скрити гениталии. Самата Джорджия пише през 1978 г.:

„Когато гледам тези снимки сега, сякаш виждам някой друг, не себе си.”

Те задават сексуалност и усещания, каквито жената би трябвало да изпитва, тя е гледаната, а мъжът е този, който гледа.

Експозицията празнува и 100-годишнината от първата изложба на О’Кийф в галерията на Щиглиц „291“ през 1916 г. в Ню Йорк. Вероятно оттогава датира и любовната афера между тях. Най-тъжното в тази история е, че самият Алфред Щиглиц е не просто изключителен артист. Това е човекът, който промотира модернизма в традиционна Америка. В неговата галерия намират място произведенията на Марсел Дюшан, Франсис Пикабия, Пабло Пикасо. Там се осъществява и скандалната изложба на Бранкузи, която през 1927 г. става повод за съд. Но и в най-напредничавите си сънища той не е посмял да види жената като човек с правото сам да отстоява своята сексуалност и творчески импулс.

„Череп на крава и рози”, 1932 г., 92х64 см, Арт институт Чикаго. Картината е корица на книгата „Женското и свещеното” от Юлия Кръстева и Катрин Клемент (авторката на „Европейската опера”). Творбата се свързва с колониализма, Индия и недвусмисления израз „свещени крави”, но също така и с образа на жената, често сравнявана с крава и разпъвана на кръст от  западната култура.

Това е проблемът с феминистките движения и до днес. Дори големите революции на ХХ век не успяха да размърдат достатъчно дълбоките структури на сексуалните предразсъдъци. Ролята на жените като домашни и сексуални прислужници толкова дълго е била натурализирана в западната култура, че се е превърнала в нещо естествено. Само преди година импресионистична изложба в Националната галерия на Великобритания отново завърши със скандал, защото „забрави” няколко изключителни художнички.

Надеждата е изложбата на О’Кийф през юли да измие срама и от нея.

-----
* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през януари 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” излиза всеки месец и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.