Разкритията на т. нар. Документи от Панама поставят редица въпроси, един от които е дали за авторитарните режими е по-добре да се борят с корупцията, или да я приемат? Президентите на Китай Си Дзинпин и на Русия Владимир Путин ни насочват към два различни отговора.

През 2012 г. президентът Си видя в корупцията заплаха за съществуването на комунистическото управление и започна широка кампания за прочистване на Комунистическата партия от това, което той нарече „тигри и мухи“ – корумпирани служители и бизнеси на всички равнища на партийния апарат и държавната бюрокрация. До края на миналата година кампанията е засегнала над 100 високопоставени служители, включително десетина военни, няколко ръководители на държавни компании, както и четирима висши политици.

Критиците на режима са склонни да обвиняват президента Си, че използва тази кампания, за да елиминира своите вътрешни противници, но антикорупционната кампания е изключително популярна сред обществото и много независими анализатори смятат, че тя е спомогнала за ускоряване на реформите в получастните сектори като петролната индустрия.

Президентът Путин последва примера на президента Си, но само риторично – тъй като по време на неговото почти 17-годишно управление по обвинение в корупция не е бил повален нито един политически „тигър“, а само няколко „мухи“, ако се възползваме от израза на господин Си.

Защо Путин, който е готов да започва реални войни, няма желание да обяви война на корупцията – дори след като президентът Си доказа, че антикорупционните кампании обикновено се ползват с подкрепата на обществото?

Само глупак би твърдял, че в Русия корупцията е малка. Неотдавнашно изследване на московския център „Левада“ показа, че според мнозинството руснаци държавната администрация е нелечимо корумпирана. Руските романи и филми са пълни със сцени с официални лица, които вземат подкупи. Защо тогава Кремъл няма никакво желание да започне такава кампания, особено в момент, когато ограничаването на корупцията може да намали негативните ефекти от падащите цени на петрола?

В западните медии е често срещано обяснението, че самият Путин е дълбоко корумпиран, че той дори се намира в епицентъра на руската корупция. Това може и да е така. Но като човек, който е живял на Балканите (и следователно има някаква представа за корупцията), разбрах, че да си корумпиран не е причина да не обявяваш война на корупцията; тъкмо обратното, това дори може да бъде предимство, защото корумпираните политици не мразят нищо повече от корупцията на останалите.

Това означава, че причините за нежеланието на Путин да се бори с корупцията, са по-сложни.

От една страна, той разбира, че взаимните обвинения в корупция са мръсните бомби на вътрешните войни между елита и те причиняват големи странични жертви. Изследванията отдавна са констатирали, че корупцията, макар да засяга най-тежко най-бедните групи в обществото, е проблем основно за средната класа – а в днешна Русия средната класа до голяма степен е съставена от същите тези подкупни служители, които антикорупционната кампания ще засегне.

От друга страна, в политиката е важно не равнището на корупцията, а общественото възприятие за това колко е корумпирана страната, като често връзката между двете не е пряка. Малките и успешни реални войни могат да бъдат по-добро средство за промяна на усещането на хората колко е корумпирана страната, отколкото същинските усилия за ограничаване на корупцията. Връзката не е причинна, но е показателно, че след анексията на Крим броят на руснаците, които вярваха, че корупцията е нараснала, беше спаднал от 50 на 30 процента.

Но има една причина, поради която корупцията тревожи Путин – като оръжие, което може да бъде използвано от неговите външни врагове срещу самия него. Кремъл се тревожи не защото руските официални лица са корумпирани, а защото това ги прави податливи на западен натиск, защото активите, откраднати от тях, както и децата им, се намират на Запад. Като правило корупцията сплотява елита, но тя може да превърне неговите представители в лесни наемници. (А това означава, че Москва не би трябвало да е нещастна от опитите на Запада да прочисти скритите офшорни сметки).

Следователно за Кремъл основен приоритет е не прочистването на корумпираните елити, а тяхното национализиране. Руските елити имат право да бъдат корумпирани, стига да са доказали своята лоялност. Парадоксално, но санкциите на Запада срещу най-близките до руския президент бизнес фигури спомогнаха за изчистването на образа на някои от руските олигарси, смятани за най-корумпирани, което позволи на руската пропаганда да ги представи като защитници на родината.

Най-важната причина за нежеланието на Путин да започне война срещу корупцията е, че антикорупционната кампания ще вдъхнови обществото да изисква промяна. Тази кампания възпламенява не само гнева на обществото, но и неговите стремежи. А Кремъл се страхува най-силно именно от желанието за промяна. За разлика от Китай, руските ръководители избягват да обещават, че животът утре ще бъде по-добър, те обещават само, че нещата няма да се влошат. И за разлика от Китай, те могат да си позволят това, тъй като двигател на руската икономика е не предприемаческата енергия на обществото, а природните ресурси.

Затова руското правителство е готово да признае съществуването на корупцията – а и най-изкусната пропаганда не може да убеди хората в обратното. Но правителството прокарва и идеята, че корупцията е начин на живот и следователно е природно явление. В известен смисъл корупцията е като водката: знаеш, че боли, но може ли някой да си представи Русия без нея.

---

Англоезичната версия на статията е публикувана в “Ню Йорк таймс”. Преводът е от портал "Култура".