Двадесет години съм смятал Великото народно събрание за излишна и архаична приумица в българската Конституция. До вчера. Тогава разбрах, че именно то е последната бариера пред комунизма, крайния популизъм и фашизма в България. 

Поводът да си променя мнението беше на пръв поглед тривиален – социологическо проучване, че 81% от хората у нас искат да се забрани строителството поне на километър зад плажната ивица, като при хората с висше образование подкрепата достига 90%. Когато видях заглавието, за малко да пропусна статията – дори и аз не искам на много места да има строежи зад плажа. Не бих искал да ги видя даже не на 1 километър, ами направо на 10 километра. Но – и това е голямо „но“ – има разлика между „не бих искал“ и „искам държавата да забрани“.

Второто е фашизъм в най-чистата му форма – желанието на някои граждани и политици да изземат  правата върху частната собственост на гражданите, макар самата собственост формално да си остане тяхна (което в момента е незаконно и противконституционно, но изглежда това не притеснява доста българи).

Най важната причина едни държави да са богати, а други бедни, винаги е била една и съща – строго защитените права на собственост. Още през 17 век английският лекар и философ, един от най-влиятелните мислители на Просвещението, Джон Лок го е казал – „живот, свобода, собственост“. Например, Естония не е по-богата от България, защото има електронно правителство, а защото е с индекс на защита на частната собственост от 90%, докато ние сме с 30% (според индекса на фондация "Херитидж"). Тоест, в България вероятността някой да ви открадне собствеността с документна измама, политиците да ви отнемат правата да се разпореждате с нея, силовите органи да ви възпрепятстват неправомерно от достъп, прокуратура, следствие и съд да ви сложат възбрани по нечия поръчка и чак след 15 години да се окаже, че нямало причина, е три пъти по-голяма, отколкото в Естония. И по показателя „защита на частната собственост” България е в компанията на цяла плеяда бедни Африкански, латиноамерикански и средноазиатски държави.

Логично, в такива условия стимулите и мотивацията някой да инвестира или да бъде предприемач са значително по-ниски, в сравнение със страни като Исландия, Ирландия, Дания, Австралия, Нова Зенландия, Австрия, Канада, Германия, Хонконг, Люксембург, Норвегия, Сингапур, Швеция, Швейцария, Холандия, Великобритания, Естония, Чили, където собствеността е отлично защитена. 

Тук много хора ще кажат – собствеността в тези държави е защитена, защото техните политици са съвестни и си вършат работата. Да, ама не.

Политиците в Исландия и Ирландия забъркаха съвсем съзнателно едни от най-големите финансово-имотни пирамиди, рухнали през 2008-2009 година. Зад тях не изостанаха много политиците в Германия (където доста банки фалираха и бяха спасени с държавни пари), Швеция, Холандия и дори Великобритания. Навсякъде има както добросъвестни, така и недобросъвестни политици. Но не навсякъде избирателите изискват едно и също нещо от своите политици – и именно оттук тръгват проблемите за едни и успехът на други.

Британци и швейцарци винаги са искали от своите политици да стоят далеч от домовете им – „моят дом е моята крепост“. Частната собственост в Исландия пък е на повече от 1200 години, а държавна такава не е имало през първите 500 години от заселването на северния остров. Един исландец никога няма да ви разбере, ако се опитате да му обясните, че морските ресурси са държавно и общонационално богатство – правата върху тях в северната държава са частни от над хилядолетие.

Подобна чуденка ще срещнете и от шотландеца, ако му кажете, че само държавният чиновник и депутат може да опази природата в реките и езерата – той ще ви отговори, че водоемите при тях са частни от векове и всеки собственик сам ги опазва. За австриеца, норвежеца и шведа пък няма по-нормално нещо от това горите да са в ръцете на частни стопани. Даже върхове в планини в Австрия са частна собственост.

Гражданинът на Сингапур или Хонконг надали ще се интересува особено от това колко къщи има съседът му – в малкия град-държава, икономическата статистика никога не е била на особена почит – просто всеки човек е гледал „в своето канче“. Попитан какво трябва да направят бедните държави, за да станат богати, създателят на модерен Хонконг, сър Джон Каупъртуейт, някога е казал, че трябва да разтурят статистическите си служби – те просто дават аргументи на държавните чиновници да се месят в живота на хората и да отнемат свободите им. А да обясниш на канадец какво означава „национализация“ е почти мисия невъзможна – човекът дори не може да си представи как е възможно политик да вземе собственост на гражданин. Неслучайно и когато потърсите в Гугъл „Канада - национализация“, търсачката ще си помисли, че грешите и имате предвид „натурализация“.

Разказах ви всичко това, за да илюстрирам едно нещо – политиците навсякъде по света са изкушени да използват властта си, за да узурпират собственост и права от гражданите. И това не се случва в богатите държави, поради простата и единствена причина, че гражданите им съзнателно се противопоставят. Гражданите изискват от политиците си да защитят собствеността им и така вторите просто нямат голям избор, освен да направят това.

В България, за съжаление, нещата са доста различни. Половинвековният комунистически режим е успял да вкорени дълбоко идеята, че политиците и държавните чиновници могат да се разпореждат с всяка собственост в страната, стига да измислят как да се оправдаят с „националния интерес“. И често много наши съграждани доброволно се съгласяват – от глупост, завист или просто незнание. Появата на всички незаконно забогатели олигарси и крадливостта на някои български политици е до голяма степен следствие на това съгласие. Те просто си казват: „след като избирателите ни дават парите и правата да се разпореждаме с цялата собственост, ние ще го правим в наша полза“.

Например, кметът да забрани на съседа да си построи по-голяма къща – просто на Вуте да му е зле. Ако е възможно цялата транспортна инфраструктура да е в ръцете на държавата – тя била „национална сигурност“. Енергийната – тоже. ВиК сектора да се приватизира или концесионира? Сакън – водата е свещено право. Нищо, че само в София, където световният лидер в сектора Веолия управлява водния сектор се правят 75% от всички инвестиции във водния сектор в България и всички останали държавни/общински ВиК изостават значително с инвестиционните си програми.  И има градове и области на воден режим и/или с много лошо качество на водата. За природата да не говорим – ако може всяко дръвче и храстче да са държавни – чудесно (те и в момента са си, над 90% от горите са държавни). Ама после защо в държавните и общински гори била най-голямата незаконна сеч? Сами си отговорете на въпроса. 

Парадоксът идва от това, че ако Яне поиска държавният чиновник или политик да наруши частната собственост на Вуте, само и само, за да му е гадно на Вуте, утре същият чиновник и политик ще използват новопридобитите си права да забрани стопанска дейност и на  двайсетте декара ливада на Яне, защото не знам си какъв лалугер щял да се разпложда там (не, това не е фантасмагория, питайте собствениците на земи в района на Костенец). Тоест, собствеността или е защитена за всички или не е защитена за никого.

Когато се случи последното, идва и комунизмът или фашизмът – собствеността остава на собствениците си, но се управлява от чиновници и политици – най-често в тяхна полза, но за чужда сметка.

И тук някъде се връщаме на повода за статията – дори малкото конституционни гаранции за защита на собствеността в България могат лесно да бъдат „опраскани“, ако обикновен български парламент може да го направи. И това би било доста демократично – за много наши сънародници очевидно няма никакъв проблем държавният чиновник и политиците да дерибействат над собствеността на гражданите.

Единствената пречка пред това „опраскване“ е, че то може да се случи единствено след свикване на Великото народно събрание. Което се прави трудно, бавно, скъпо и е политически неизгодно.

Затова – нека си го пазим. Или поне докато светогледът на повечето наши сънародници не стане подобен на хората в Швейцария, Нова Зеландия или Естония, а не на тези във Венецуела или Конго.