Мишел Уелбек заема ключово място в сюжета, завзел европейската политическа сцена от януари 2015 г. досега. Неговият роман „Подчинение“ излезе на корицата на „Шарли ебдо“ в деня, когато почти целият редакционен екип на сатиричното издание бе разстрелян от ислямисти. А „Подчинение“ разказва за Франция, в която мюсюлманска партия е спечелила изборите и управлява страната.

Print

„Опитах се да се поставя на мястото на един мюсюлманин и осъзнах, че в действителност те са в напълно шизофренна ситуация –коментира Уелбек решението си да напише „Подчинение“. – Като цяло мюсюлманите не се интересуват от икономическите трусове, големите им проблеми са тези, които ние наричаме „обществени въпроси“. Само си помислете за гей брак и ще разберете какво имам предвид. Така че, ако един мюсюлманин иска да гласува, коя партия да подкрепи? Истината е, че той е в невъзможна ситуация. Мюсюлманите не са политически представени. Затова създаването на мюсюлманска партия ми се стори логично.“

Сега на българския пазар излиза сборникът „Лансароте и други текстове“ на Уелбек (изд. „Факел експрес“). „Лансароте“ (2000) е третата книга на писателя с проза, в която се зараждат повечето от темите и идеите, развити от него по-късно. Поет, есеист и фотограф, Мишел Уелбек (1958) e автор на романите „По-широко поле за борбата“(1994), „Елементарните частици“ (1998), „Платформа“ (2001), „Възможност за остров“ (2005), „Карта и територия“ (2010), „Подчинение“ (2015).

Предлагаме ви есето „Да излезем от ХХ век“, част от книгата „Лансароте и други текстове“.

Да излезем от ХХ век

Мишел УЕЛБЕК

Литературата не служи за нищо. Ако служеше за нещо, левичарската паплач, която монополизира интелектуалния дебат в продължение на целия ХХ век, нямаше изобщо да съществува.

Този век, за щастие, току-що изтече; сега е моментът да се върнем за последен път(поне да се надяваме да е последен) към злодеянията на „левите интелектуалци“, и без съмнение би било най-добре да се позовем на „Бесове“, публикувана през 1872 година, където тяхната идеология е още тогава изцяло описана, където злодеянията и престъпленията им са предизвестени в сцената на убийството на Шатов. Добре, но по какъв начин са повлияли прозренията на Достоевски на хода на историята? Абсолютно по никакъв. Марксисти, екзистенциалисти, анархисти и всякакъв друг вид левичари успяха да процъфтят и да заразят по-бележитите хора, сякаш Достоевски не е написал никога нито ред. Успяха ли да родят поне една-единствена идея, една нова мисъл в сравнение със своите предшественици в романа? Нито една-едничка. Нищожен век, който така и не сътвори нищо. Не само не сътвори, ами на всичкото отгоре е и безкрайно префърцунен. Обича да задава с достолепие възможно най-глупавите въпроси от рода на: „Може ли да се пише поезия след Освиенцим?“; продължава до последния си дъх да се пренася в „непроходими хоризонти“ (след марксизма, пазара), при положение, че Конт, много преди Попър, изтъква не само глупостта на всички историцизми, но и тяхното изконно безсмъртие.

Имайки предвид изключителната, срамната посредственост на „хуманитарните науки“ през ХХ век, имайки предвид също така и постиженията през същия този период на точните науки и технологията, е логично да се очаква най-блестящата, най-новаторската литература да е научната фантастика; и това е действително така, с едно малко уточнение, което заслужава да бъде обяснено. Нека първо напомним, че разбира се, може да се пише поезия след Освиенцим толкова, колкото и преди, и при същите условия; нека си зададем сега един по-сериозен въпрос: може ли да се пише научна фантастика след Хирошима? След като сравним датите на произведенията, отговорът, изглежда, е решително да – но вече не такава; и написаното, трябва да признаем, е видимо по-добро. Онзи същностен оптимизъм, по-скоро неприсъщ за романтичната литература, се е изпарил само за няколко седмици. Хирошима явно е била необходимото условие, за да може научната фантастика да се издигне до ранга на литература.

Авторите на „обща литература“ имат за дълг да доведат до знанието на населението съществуването на своите талантливи и лишени от ловкост колеги, които са имали неблагоразумието да се трудят в областта на „жанровата литература“ и по този начин са се обрекли на абсолютно мълчание от страна на критиката.
Преди десетина години аз се посветих на Лъвкрафт; Еманюел Карер се зае с Филип К. Дин. Проблемът е, че има други, много други, дори и ако се ограничим в класиците (онези, които започват да публикуват в годините около Втората световна война и чието творчество е, общо взето, завършено). Дори само с „Утре кучетата“ Клифърд Саймък заслужава да остане в литературната история. Нека напомним, че тази книга се състои от поредица кратки разкази, в които се появяват – освен кучетата и другите животни – роботи, мутанти и хора. Всеки разказ е предшестван от дискусионна бележка, в която се излагат гледните точки на филолози и историци от различни кучешки университети, като полемиката е най-често около въпроса: човекът съществувал ли е, или е, както смятат повечето специалисти, само митично божество, измислено от примитивните кучета, за да обяснят тайнството на своя произход? С това разсъждение върху
историческото значение на човешкия вид впрочем не се изчерпват интелектуалните съкровища в книгата на Саймък (City в английското и` издание), която се явява също като размисъл върху града, неговата роля в еволюцията на обществените отношения, както и върху въпроса дали тази роля продължава, или е приключила. За повечето кучета градът, подобно на човека, не е съществувал в действителност; един кучешки експерт дори е доказал следната теорема: създание, притежаващо достатъчно сложна нервна система, за да може да построи такъв обект, какъвто е градът, не би могло да оцелее в него.

В разцвета си научнофантастичната литература е успявала да постигне именно такива неща: да осъществи едно истинско „представяне в перспектива“ на човечеството, на неговите обичаи, познания, ценности, на самото му съществуване; тя е била в най-истинския смисъл на думата философска литература. Тя е била също безкрайно поетична литература; в описанието на пейзажите и на селския живот в Америка, Саймък, макар и със съвсем различно намерение, е почти равен на Бюкън, който използва шотландските степи, за да вдъхне космическа мощ на сблъсъците между цивилизацията и варварството, между Доброто и Злото, които описва.

Трябва да признаем, че по отношение на стила научната фантастика рядко достига до нивото на изтънченост и изящество, характерно за фантастиката – особено английската – от началото на века. Достигнала своята зрялост в края на петдесетте години, тя едва отскоро проявява признаци на изчерпване – подобно на фантастиката малко преди появата на Лъвкрафт. Несъмнено именно поради тази причина никой писател досега не е изпитал истинска нужда да разшири границите – във всеки случай доста подвижни – на този жанр.

Единственото изключение е може би един странен, много странен автор, на име Р. А. Лафърти. Понякога имаме чувството, че Лафърти отива отвъд научната фантастика и създава нещо като философска фикция – уникална дотолкова, доколкото онтологическото разсъждение заема в нея повече място, отколкото социологическите, психологическите или моралните въпроси. В „Светът като воля и тапет“ (английското заглавие The World as Will and Wallpaper въздейства допълнително с алитерацията в него) повествователят, в желанието си да проучи Вселената до нейните граници, започва да усеща след известно време повторения, започва да попада в сходни ситуации, докато накрая осъзнава, че светът е изграден от малки на големина единици, всяка една от тях родена от волеви действия, еднакви и вечно повтарящи се. Следователно светът е едновременно безграничен и безнадежден; рядко съм срещал толкова разтърсващ текст. В „Автобиография на една ктистекова машина“ Лафърти отива още по-далеч в преобразуването на категориите на обикновените представи; за съжаление, поради това текстът става почти неразбираем.

Би трябвало да споменем още Балар, Диш, Корнблът, Спинрад, Стърджън, Вонегът и още толкова други, които понякога с един-единствен роман или новела са дали повече на литературата от всички автори на „новия роман“, взети заедно, както и от огромната част писатели на така наречените „криминалета“. По отношение на науката и на техниката ХХ век може да бъде поставен на същото ниво като ХIХ век. Затова пък по отношение на литературата и на мисълта сривът е чак невероятен, особено след 1945 година, а равносметката – отчайваща: нека си припомним само дълбокото научно невежество на един Сартр и на една Бовоар, при все че се предполага, че се вписват в областта на философията; нека не забравяме почти невероятния факт, че Малро е могъл – макар и за много кратко – да бъде считан за „велик писател“, и ще си дадем сметка за степента на затъпяване, до която ни е довело понятието „политическа ангажираност“, и ще се изненадаме, че още е възможно в днешно време да се отнасяме сериозно към „интелектуалеца“; ще се изненадаме например, че един Бурдийо или един Бодрияр са намирали до края списания, готови да печатат глупотевините им. Всъщност мисля, че никак няма да е преувеличено да се каже, че в интелектуален план не би останало нищо от втората половина на века, ако не беше научнофантастичната литература.

Именно това трябва да се има предвид в деня, в който се захванат да пишат литературната история на този век, когато склонят да го разгледат в ретроспекция и да признаят по този начин, че най-сетне сме излезли от него. Пиша тези редове през декември 2001 година – мисля, че този момент ще настъпи скоро.

Преводът от френски език е на Александра Велева, художникът на корицата е Кирил Златков.

"Площад Славейков"