Най-напред – фактите. Миналата седмица вицеканцлерът и лидер на германските социалдемократи Зигмар Габриел беше на посещение в Залцгитер. Там тълпа от неонацисти го посрещна с хули:

„Баща ти е обичал страната си. А какво правиш ти? Рушиш я!”

Тук трябва да се припомни, че бащата на Габриел, който почина преди няколко години, беше известен неонацист. „До последния си дъх”, както казва самият вицеканцлер. Бащата дълго тормозел цялото семейство, а след развода принудил малкия Габриел да живее в неговото домакинство, вместо с майка си. По-късно, когато момчето все пак успяло да се върне при майка си, бащата ги оставил без издръжка.

Габриел от ранна възраст се съпротивлявал срещу баща си, включително и политически – тъкмо поради това се записал в младежката организация на социалдемократите. И до ден-днешен мрачното минало на Германия интензивно занимава Зигмар Габриел – политически, на лично и на емоционално равнище. Това проличава особено по време на посещенията му в Израел.

Политик с характер

В същото време вицеканцлерът е и човек на властта, политик с особено ярка амбиция. Детството и младостта му са оставили дълбоки следи и тъкмо политиката се е превърнала в инструмент за отграничаване от ужасния баща. А това всъщност е добра изходна позиция за един политик с гръбнак.

Зигмар Габриел дълго време пазеше мълчание за своето семейно минало. Едва преди няколко години той разказа всичко това пред журналист от „Ди Цайт”, комуто има доверие. И за пръв път отвори дума за страданията, които е претърпял като дете. В това интервю Габриел дори сподели душевните си терзания, че може би е наследил от баща си някои негови качества. Например – нетърпеливостта и избухливия темперамент. И то наистина има нещо такова. Човекът, когото социалдемократите може би ще издигнат като кандидат за канцлер, не винаги успява да се контролира. Както и в случая с показания среден пръст – един неприличен жест, който дори може да се възприеме като наказуема обида.

Габриел има право!

Независимо от всичко това, аз смятам, че Зигмар Габриел има право на този жест! Той просто не можеше да подмине с безразличие хулите на неонацистите, чиято цел беше именно да го засегнат лично и дълбоко – как става тази работа? Какво ще си помислят хората за един политик със семейната история на Габриел, ако той просто подминава с усмивка подобна груба атака срещу интимната му сфера? Габриел не се разкайва за жеста си. Признава, че не го прави всеки ден. Но и случката в Залцгитер не се повтаря всеки ден. Зигмар Габриел е политик, който си има и кривици, а често пъти дори сам си поставя препъни-камъни. Но да покажеш среден пръст в такава ситуация – това си е направо разбираемо.

Препечатваме статията от Дойче веле.